В България е възможно да правиш чист бизнес. Но е сложно*

Бащата на Милен Георгиев му е купил комплект евтини приспособления за фокуси. И добре че го е направил, защото той помага на младия българин да схване тънкостите на играта „тука има - тука нема”, с която започва да си изкарва хляба на един софийски пазар. За десет седмици Георгиев припечелва 1000 лева, докато получава само 90 лева месечно от студентската си стипендия.

„Това беше добър капитал за онези времена”, припомня си той. Годината е 1991. Той и негов приятел започват бизнес. Първо купуват и препродават найлонови торбички, после купуват и машина, с която започват да ги произвеждат. Георгиев финансира новите машини със заеми с 6-процентна лихва от местни заемодатели. Спасява се от рекет, като наема друга „защита” на по-ниска цена и като плаща на полицията за паник бутон, инсталиран в офиса му. Още длани трябвало да бъдат подмазани, за да се монтират телефонни линии и да се внасят стоки през митницата.

Днес обаче неговият бизнес – компанията Extrapack, процъфтява с продажби от 50 млн. лева годишно. Георгиев споделя, че е дал последния си подкуп през 2004 г. В България е възможно да правиш „чист” бизнес. Но е сложно. Проучване на Transparency International показва, че бизнесмените възприемат страната като най-корумпираната в Европейския съюз. Българите често казват, че да спечелиш държавна поръчка е невъзможно без сенчести връзки. Красен Станчев от Института за пазарна икономика заяви, че правителството раздробява договорите на части, за да обезкуражи големите чуждестранни компании да се занимават с тях.

Тази година българите излязоха на улицата, за да протестират ежедневно пред парламента. Искрата бе запалена от избирането на един снабден с добри връзки, но иначе неквалифициран 33-годишен мъж за глава на държавната агенция за сигурност. Хората обаче се оплакват от корупцията от години. Правителство след правителство прокарват скромни реформи, за да улеснят малко правенето на чист бизнес. 10-процентният плосък данък ограничава възможността за подкупи, но промените в осигуряването направиха така, че фирмите в България прекарват повече време в попълване на данъчни декларации, отколкото тези в която и да било друга европейска държава. България е в средата на Европа, що се отнася до времето и средствата, необходими за започването на бизнес. Когато говорим обаче за времето, необходимо за получаване на лицензии, тя се нарежда на дъното – макар и Кипър, Малта и Испания да са по-зле и от нея.

Успешните български предприемачи изпитват една особена гордост от успеха в родната си страна. Ивайло Пенчев** напуска „Екстрапак”, за да основе Walltopia – днес най-големият производител на стени за катерене в света. Самият той надарен със стройното тяло и енергията на катерач, г-н Пенчев смята, че само посредствените шефове си губят времето да мрънкат за правителството. „Оплакването е национален спорт в България”, казва той. Walltopia продава стоките си в 50 държави и, понеже стените й се приемат за постройки, за тях трябва да се издават разрешителни за строеж. Пенчев признава, че страната му има проблеми, но допълва: „Калифорния е много по-зле. Франция е драматично по-зле.”

Най-големият проблем на България е образователната система, смята той. Пенчев оплаква най-вече поколението, получило образованието си веднага след падането на комунизма. Тези хора са изгубили дисциплината на комунистическата епоха, но все още не са научили как се живее по западному. Кирил Асенов е съгласен с тази гледна точка. На въпроса кои са основните му три приоритета за правителството, той повтаря: „Да увеличат десетократно парите за образование.” Баща му основава фирмата Arexim през 1991 г., като разглобява един самосвал и с частите сглобява термопласт автомат. Днес Arexim произвежда фини пластмасови части за гиганти като Bosch и Siemens. Асенов споменава, че много чуждестранни фирми местят част от нискоквалифицираното си производство в България. Растежът в по-специализираните и по-добре платени отрасли обаче се задържа от качеството на образованието в училища и университети.

Формулата за бизнес успех в България като че ли е следната – специализиране, производство за износ и оставане на достатъчно дребно ниво, за да не се засягат високи интереси. Всичко, което изисква подкрепата на държавата (квалифициран труд, инфраструктура) няма да дойде скоро. Българските предприемачи казват, че положението не е толкова лошо, колкото е било преди. Но членството в ЕС и годините, през които жизненият стандарт постепенно се повишаваше, повишиха и очакванията на хората. Ако бизнесите успеят да ги посрещнат, това ще стане въпреки правителството, а не с неговата помощ.

*Статията е на сп. The Economist. Заглавието е на редакцията.

**Финалист от конкурса „Мениджър на годината 2013”