Защо едни държави успяват по-добре от други

От какво се определя просперитетът? Защо едни държави успяват по-добре от други при изграждането на добре функционираща пазарна икономика? Трудно е да се отговори кратко, но този въпрос е особено важен за България – държава, която сега изгражда социална инфраструктура. Едно от първите неща, които хората асоциират с ръста, е капиталът - например под формата на преки чуждестранни инвестиции. Капиталът обаче

не е достатъчен, за да се генерира ръст. Нови изследвания показват, че държави, които получават най-големите парични потоци в последствие постигат най-слабия  икономически растеж. Във всички тези държави капиталът всъщност стимулира корупцията и неефективните сектори в икономиката. Оказва се, че капиталът спъва развитието.

Съществуват два основополагащи фактора, които предопределят икономическото развитие на една нация. Първият представлява специфичния начин на мислене на нацията, който аз наричам „предприемаческо мислене”, а вторият е „институционалната инфраструктура”. Институциите в едно общество определят правилата на играта. Това се отнася до формални правни норми и неформални социални принципи, които ръководят поведението на отделните хора. Тези два фактора са взаимосвързани – изграждането на институциите изисква предприемаческа мисъл. А пък институциите определят начина ни на мислене. Важно е да се отбележи, че когато тези два фактора са налице, следва растеж. Започват да възникват разнообразни производствени единици и нови бизнес образувания. Основната

градивна енергия на всяко общество идва от хората. Много икономисти, например Йозеф Шумпетер*, твърдят, че предприемачеството е ключа към иновациите и икономическия ръст. Той разглежда предприемачите като креативни хора, които откриват „нови съчетания на факторите за производство”, задвижвани от „мечтата да открият своето царство … водени от желанието за битка, за да докажат, че са над останалите и да успеят за сметка на … успеха”. Може ли да се твърди, че дадени групи от хора или общества са благословени със стремеж да успяват за разлика от други? Не мисля! Хората са изключително сходни по природа, но много различни по ценности, вярвания и възприятия за добро, нормално или възможно.

Този фундаментален набор от вярвания наричаме „култура”. Културата се предава от едно поколение на друго чрез семейството, образованието и други форми на комуникация. Някои култури насърчават в по-голяма степен

личната отговорност и вътрешните стимули. Тези култури постигат икономически просперитет. Една от най-важните характеристики на културата е религията. Макс Вебер твърди, че някои особености на протестантството са повлияли на развитието на капитализма и бюрокрацията в Запада. Докато Римокатолическата църква обещава спасение на всеки, който приеме доктрината й, реформаторската църква премахва подобни уверения и прехвърля повече лична отговорност на хората за собствения им живот и спасението. Паството в протестантството обикновено възниква от човек с предприемаческо мислене, осигурява си независимо финансиране, назначава хора и дори се конкурира със съседни паства за

поклонници. Такъв тип църкви много напомнят на фирмите, а вярата – на икономиката. Не е изненадващо, че хората, които са израснали с такава традиция по-лесно създават компании, работят с хора и изграждат стабилни бизнес отношения. Друга важна културна черта е семейството. Всяко семейство има своя философия за света, която се пренася от поколение на поколение. Изследвания за характеристиките на предприемачите показват, че семейните черти са оказали най-силно влияние върху решението даден човек да стане предприемач. Амбициозните хора, които стават предприемачи не са най-умните, нито най-образованите, а  тези които са израснали

в предприемаческа среда. Накратко казано, нашата среда определя нашето поведение. Културната среда сега обаче се променя много бързо поради нарастващата глобализация. За България би било трудно да възприеме чертите на англосаксонския капитализъм, като същевременно запази своята уникалност.  Англосаксонският модел има някои сериозно недостатъци. Той разчита в голяма степен на свободните пазари като механизъм за разпределение на ресурси. Много пазари обаче са трудни за навлизане, а и не успяват да адресират ефективно външни проблеми  като замърсяването на околната среда. Независимо обаче как се развива обществото, предприемаческият дух трябва да бъде неизменна част от него.

Енергията на отделния индивид е важна, но не е достатъчна, за да се генерира икономически ръст в едно общество. Поведението на предприемачите във всеки един момент

зависи от правилата на играта на пазара. А правилата на играта се определят от институциите – системата от закони, която защитава правата на собственост, печалбата и патентите, държавните власти, които издават разрешения почтено и ефективно;, организациите, които свързват предприемачите и гражданите за да споделят идеи и защитават интересите си.

Институциите ще насърчават растежа, ако дадат възможност на хората да получат подходящо възнаграждение за инвестицията на ресурси – капитал, време и усилия. Ако хората смятат, че могат да загубят личните си инвестиции заради кражби, даване на рушвети или високи наеми и данъци, тогава ще намалее личното им желание за инвестиране в дейности, които добавят стойност. Тогава хората ще инвестират в бизнеси, които не добавят стойност към обществото, а само към тях - като свободно време, почивки, подкупи – дейности, които не генерират ръст. Ако една ферма не може

да бъде защитена от кражби, тогава кражбите се превръщат в алтернатива на фермерството. Когато фермерите започнат да крадат, техният доход идва от преразпределение на богатството на останалите, а не от създаване на богатство и икономиката започва да запада.

Дейностите, които не добавят стойност носят множество разходи за обществото. На първо място, те играят ролята на данък върху продуктите от дейностите, добавящи стойност и съответно производството намалява. Второ, производителите в икономиката трябва да харчат ресурси, за да се защитават от загуби, причинени от тези, които не произвеждат. Трето, съпротивата на производствения сектор допълнително стимулира непроизводствения, което води до нарастващи загуби за обществото.

Кой може да изгради подходящите институции?

Ние, българите! Често ни се иска да мислим, че някой друг ще свърши това вместо нас – Европейският съюз, правителството и нещата като по чудо ще си дойдат на мястото. Разбира се, това няма да се случи. Нашият живот е наша отговорност, а не отговорност на други хора. Те трябва да се грижат за собствения си живот. Очакването, че някой ще се погрижи за теб, без на теб самия да ти се налага да се грижиш за някой друг, представлява психологията на едно дете. Това е признак за незрялост.

Трябва да изградим добри институции, но да сме на ясно, че обществото никога няма да стане идеално. Трябва да приемем това, за да вървим напред. Установените демокрации са

в постоянна борба с дейности, които не добавят стойност като печелене от наеми, прекомерна държавна регулация, която намалява конкурентоспособността на икономиката и съмнителни съдебни процеси, които изсмукват пари от частния бизнес. Много от тези проблеми са в основата на днешната икономическа криза.

България е страна с голям потенциал и талантливи хора. Това е перфектната основа за изграждането на проспериращо общество и институциите са ключа към успеха. След като институциите установят правилата на играта, ще започнат да се появяват ефективни бизнес формации. Естеството на правилата в голяма степен ще предопредели динамиката на обществото и икономическия ръст. Ако правилата насърчават дейности, които добавят стойност, ще последват иновации. Ако правилата толерират корупцията, ще последва корупция. Ако няма правила, нищо няма да се случи. И ние сами трябва да направим всичко това. Собственият ни просперитет е наша отговорност. Това е единственият възможен начин да растем.

Христо Пирински, професор по финанси в Университета Джордж Вашингтон

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Известен австрийски икономист и политолог, живял в първата половина на миналия век