Различното възстановяване

Заблудата, че “този път е различно”, накара политиците да позволят на кредитния бум в началото на 21. век да продължи прекалено дълго, което подготви почвата за най-голямата криза, помнена досега. Но днес, когато става въпрос за възстановяване, убеждението, че този път би трябвало да не е различно, може да се окаже също толкова опасно.

Много политици и икономисти са забелязали, че възстановяването от тази финансова криза е много по-бавно от повечето в следвоенната епоха, на които им трябваше средно малко повече от година, за да върнат производството и заетостта. По този стандарт сегашното възстановяване и производство е неприемливо ниско. Политиците се чувстват длъжни да използват всички налични макроикономически лостове, за да постигнат възстановяване, наподобяващо това в миналото.

Правейки това, те не искат да вземат предвид, че тази криза дойде в резултат на краха на невиждан кредитен бум. До известна степен би трябвало да е логично да очакваме и невиждано подобрение. При настъпването на кризата мнозина се надяваха на V-образно възстановяване въпреки значителния обем изследвания, показващи, че възстановяванията от рецесии, причинени от финансова криза, обикновено са по-бавни от възникналите по други причини.

Наблюдението, че възстановяванията в резултат на финансова криза са различни, предполага, че стандартните макроикономически политики може да не проработят според очакванията. А едно трансатлантическо сравнение показва, че може би става въпрос именно за това.

Човек би очаквал, че шокът от финансовата криза трябва да е сравним за САЩ и Еврозоната предвид факта, че те са близки по размери, показват приблизително еднаква степен на вътрешно многообразие и преживяха сходно увеличение на цените на жилищата в годините преди срива. Прилики има и в сравнителното нарастване на дълга във финансовата система от двете страни на Атлантика.

Действително икономическото представяне на САЩ беше много подобно на това на Еврозоната от началото на кризата: БВП на човек от населението днес е все още около 2% под нивото през 2007 г. от двете страни на океана. Равнището на безработицата в САЩ и в Еврозоната също е нараснало с приблизително еднакъв темп – три процентни пункта.

Разбира се, могат да се посочат определени страни в Европа, които са потънали в рецесия. Но и Щатите имат райони с нисък стандарт на живот и голяма безработица. Когато говорите за Ирландия и Испания, мислете за Невада и Калифорния, а за Гърция – Пуерто Рико. Така правилното сравнение е между средните нива в две икономики с размери на цял континент, от които и двете се характеризират със значително вътрешно многообразие.

Тези сходства в икономическото представяне са впечатляващи предвид факта, че макроикономическата политика в САЩ и в Еврозоната е много различна. САЩ позволиха на своя фискален дефицит да нарасне над 10% от БВП в сравнение с по-малко от 6% в Еврозоната. Измерено за петгодишен период (от 2007 до 2012 г.), САЩ не се справят по-добре от Еврозоната, въпреки че разчитаха на много по-голяма доза финансови стимули. В САЩ (и във Великобритания) общият държавен дефицит днес е все още около 8% от БВП в сравнение с малко повече от 3% от БВП в Еврозоната. А съотношението дълг/БВП на САЩ е нараснало с над 41 процентни пункта спрямо 25 пункта в Еврозоната.

Всъщност икономиката, която прие най-силната доза експанзивна политика, се възстанови по-малко: БВП на човек от населението във Великобритания днес е все още 6% под нивото от 2007 г. Наистина може да се каже, че Великобритания бе особено силно изложена на кризата, защото финансовите услуги съставляват голяма част от нейния БВП. Остава обаче фактът, че нейната икономика, за която се предполага, че е най-гъвкавата в Европа, не се е възстановила от шока пет години по-късно въпреки солидните фискални и парични стимули, съчетани със значителна девалвация на валутата.

Като цяло изглежда, че този път – или по-скоро тази следкризисна среда – наистина е различна и че макроикономическите политики направиха малко, за да подобрят нещата. Страни като САЩ и Великобритания, които трупат дълг с рекордна скорост, залагат на това, че харченето на дефицита в крайна сметка ще се отплати при една по-силна икономика. Те обаче рискуват да се окажат със съотношения дълг/БВП над 100%, което би ги оставило на милостта на финансовите пазари в случай, че настроенията се обърнат срещу тях.

Историята предполага, че лихвите няма да останат на рекордно ниски нива безкрайно и че когато настъпи промяна, тя ще е рязка. Защо трябва да очакваме този път да е различно?

Даниел Грос, директор на Центъра за изследване на европейската политика в Брюксел. Текстът е публикуван в списание „Мениджър”