Строго секретни сметки

През последните месеци банковата тайна стана водеща тема на дискусии както в Европа, така и отвъд океана. Тази професионална практика, чиито диапазон и дълбочина се различават в отделните страни, предизвика дебат в контекста на мерките срещу изпирането на пари и укриването на данъци.

Банковата тайна е забраната за каквото и да е разпространение на информация за факти и обстоятелства относно лицата и техните авоари в дадена финансова институция. Страните, които стриктно я спазват на Стария континент, освен Швейцария, са Австрия, Люксембург и Лихтенщайн.

Но как възниква тази практика и защо? Този въпрос е от фундаментално значение днес, когато тя е трън в очите на политици, неправителствени организации и обществото като цяло.

Банкова тайна като официална практика е въведена през 1934 г. с швейцарския закон за банките (Swiss Banking Act). Причината е огромен обществен скандал във Франция, когато тогавашният министър-председател Фабиен Алберти изобличава десетки видни личности за укриването на данъци в Швейцария, в това число политици, съдии, бизнесмени, църковни служители и журналисти. Само няколко години по-късно швейцарската банкова система придобива широка популярност като място със строго спазванe на банковата тайна, когато нацистките лидери от Третия райх се опитват да сложат ръка на еврейските авоари.

По силата на принципа на банковата тайна неприкосновеността на личната информация е законово защитена, като строго се ограничава споделянето на информация с трети страни, включително и с данъчните власти, чужди правителства или дори с швейцарските власти, освен при извънредни случаи и при аргументирана съдебна намеса. Тук под извънредни случаи се имат предвид тежки криминални престъпления, в това число и банкови авоари, свързани с терористични организации.

Банковата тайна отвъд океана има по-различен статут. През 1970 г. влиза в сила Законът за банковата тайна (U.S. Bank Secrecy Act), според който финансовите институции са задължени да предоставят информация на държавните агенции, свързани с борбата срещу прането на пари. По-конкретно нормативът изисква финансовите институции да съхраняват данни за лицата, използваните инструменти и отделните транзакции над 10 хил. долара дневно, както и да докладват за подозрителни действия, които могат да се обвържат с укриване на данъци или други престъпни дейности.

Извън Европа тази практика се спазва в Сингапур, както и във всички класически офшорни зони и юрисдикции, известни като “данъчен рай”. В това число са и сакралните офшорни зони в Делауер и Уайоминг (САЩ), за които кой знае защо никой не повдига въпрос.

Един от основните аргументи за премахването на банковата тайна е свързан с укриването на доходи. С други думи, има ли банкова тайна - неминуемо съществува възможност за злоупотреби и заобикаляне на закона. Аргументът, че банковата тайна е мощен инструмент в ръцете на организираната престъпност, сивата икономика и тероризма, като че ли е достатъчно силен, за да се легитимира кръстоносният поход срещу конфиденциалността на авоарите.

На теория нещата стоят горе-долу така: банката, в която депозирате парите си (частна собственост), няма право да предоставя на властите информация за клиентите си, освен в определени случаи, отнасящи се до престъпна дейност, пране на пари, укриване на данъци и др. Тънкият момент е мъглявата дефиниция “освен в определени случаи“.

След като стана ясно, че през 2001 г. банкови институции са “протежирали” банки, финансиращи дейността на Осама бин Ладен, с т.нар. Патриотичен акт в САЩ бяха въведени нови и нови правила в опит за разбулване на банковата тайна. А огромният брой на изключенията съвсем обезсмисли практиката.

Опитът на американски граждани пък да укрият данъци попадна под прицела на щатската приходна агенция, която ги погна. Та чак до Швейцария, където дългата традиция на банковата тайна предизвика буквално политическа криза. През 2009-2010 г. въпреки воплите за загубен суверенитет швейцарският парламент ратифицира междуправителствено споразумение с Вашингтон. Според него UBS бе принудена да плати 780 млн. долара компенсации на федералното правителство и да разсекрети над 4000 хил. сметки на свои американски клиенти, подозирани в укриване на данъци.

Днес ЕС полага огромни усилия за премахване на банковата тайна на Стария континент, като дори Люксембург и Австрия приеха бъдещото въвеждане на автоматична обмяна на банкови данни. Разбира се, в сегашните проекти се включват частични мерки по развързването на повече информация. Чак за 2017 г. се очаква едно цялостно премахване на тази практика, което е оптимистичен срок поне през призмата на спазването на предварителните законодателни инициативи от Брюксел.

В този дебат не бива да се забравя, че основният стълб на пазарната икономика е защитата на частната собственост и личността от посегателство - не само от бандити и мошеници, но и от държавните власти и политическия произвол. Конфиденциалността на финансовите дела е само едно от възможните проявления на тези права.

Укриването на данъци несъмнено е проблем за правителствата. И то в контекста на все по-бързо растящия дял на правителствени разходи в БВП през последните десетилетия. Логично е тогава да се зададе въпросът дали данъчният рай не е следствие от наличието на данъчен ад. При угрозата от 75% данък богатство във Франция е нормално да се изплаши и най-заклетият патриот с висок доход. Конфискацията на частна собственост не бива да е правило, а рядко и обосновано изключение.

Ако приемем, че изконната роля на банката е да бъде трезор, в който се депозира частна собственост – дори в монетарно изражение, то институтът на банковата тайна не следва да е проблем. Незаконните дейности и приходите от тях следва да се пресичат при тяхното планиране, подготовка и реализация, тоест преди да влязат в банката. Съвременните държави изземат и без това огромна част от ресурса в опит за борба с подобни престъпни практики и организации. Свободата на индивида и частната собственост са свещени институции и не бива да стават жертва на правителствен произвол, замаскиран дори с благовидния предлог, че всичко е в името на “общественото благо”.

Кузман Илиев и Владимир Сиркаров