Георги Господинов пред "Мениджър": Писането е моят начин да се справям със света и тъгата

Ако обществото, от което сме част, не ни харесва, всички сме негови длъжници, споделя писателят в специално интервю за списание "Мениджър", направено дни преди да се изкачи до световния литературен връх - наградата "Букър" за романа "Времеубежище". Споделяме с читателите на "Мениджър" част от посланията на Георги Господинов. Цялото интервю с първия българин, спечелил една от най-престижните международни литературни награди можете да прочетете в новия брой на сп. "Мениджър", който ще бъде на пазара от понеделник, 29 май.

- Вие сте професионален разказвач – как бихте описали с няколко изречения собствената си одисея от „Лапидариум“ (1992 г.) до „Времеубежище“ (2020 г.)?

- Одисеята вероятно започва от по-рано, от първата прочетена книга и от първите записани думи. „Малката кибритопродавачка“ на Андерсен беше една от първите истории, които ме разтърсиха. Цялата тъга в нея, срещата на детето и смъртта, на усещането за самота беше тол-кова различно от другите приказки. Тази история винаги се чете през лупата на сълзата. И няма как да не събуди емпатия. С други думи, всеки писателски път започва с емпатията от първите книги и изобщо с чувствителността, която е много силна в детството. Трудният въпрос е как да съхраниш тази чувствителност по-нататък.

Да държиш живо детството си е една от важните стъпки в цялата тази одисея на писането. „Лапидариум“ беше първата ми стихосбирка. Бях на 23, когато я написах. Тя съдържа само кратки стихове. Помня, че ги пишех на гърба на билети, малки листчета и пр. Книгата се разпространяваше сред студентите и приятелите ми, получи и наградата „Южна пролет“. Последваха други мои книги с поезия – от „Черешата на един народ“, „Писма до Гаустин“ до „Там, където не сме“. Поезията беше в началото и тя винаги е в началото.

Първият ми роман се казваше „Естествен роман“. Излезе в самия край на десетилетието, столетието и хилядолетието – през 1999 г. И беше роман за начала и краища. Неочаквано за мен той придоби доста голяма популярност, започна да се превежда в различни страни и вече може да се чете на поне 25 езика. Последва „Физика на тъгата“ и най-новият роман „Времеубежище“, който също така неочаквано за мен се оказа първата българска книга, номинирана за една от най-престижните награди – международния „Букър“. Накъсо това е пътят – от детството през поезията до „Времеубежище“.

- С изкуствен интелект на прага, война в Европа, като че ли необратими промени в климата – по-сложни ли са предизвикателствата пред създателите на смисли и светове днес?

- Предизвикателствата са на първо време пред всеки човек днес. Писателят не е по-различен и не стои нито по-високо, нито по-ниско. Но тъкмо създаването на смисъл и убежище днес е едно от нещата, които мисля, че литературата може да прави. Тя винаги го е вършила всъщност. Утешението е един от жанровете на Античността например. Сенека има известен текст „Утешение към майка ми Хелвия“.

Друга важна сила на литературата е, че ни дава инструменти да разберем себе си и света, в който живеем. Четем книги, за да разберем и да намерим убежище или утеха. Четем, за да видим как героите се справят или не с провалите, които се случват и на нас. Четем книги за войната, защото това е винаги дебнеща опасност, а в момента и реална ситуация. Голямата литература винаги е заставала на страната на страдащия, на по-слабия, на изгубилия смисъл. Особено европейската литература.