Да дават там пари, че иначе...

В българските представи ЕС си остана донор: нещо средно между държавна лотария и домашна касичка, чиито изисквания трябва мълчаливо да се изтърпят, за да доведат до нечий личен приход, пише Татяна Ваксберг в авторска статия за Дойче веле.

Ако Европейският съюз беше човек, отдавна да сме го кръстили “чичото от Америка”. Заради портмонето, разбира се. Не заради някаква роднинска загриженост за притежателя му. На власт е шестото правителство, откакто България е член на ЕС, и все така няма промяна – за ЕС се говори като за институция, която дава пари, вместо за институция, която чрез политиката си може да ти даде възможности, включително и възможност за богатство.

За двайсетина дни управление премиерът Борисов е говорил многократно за парите по европейските фондове: първо за изплащането на 166 милиона евро от Европейския кохезионен фонд и на 74 милиона евро от Европейския фонд за регионално развитие (тема, активно коментирана в периода 6-14 ноември 2014 г.); евентуалното възстановяване на 330 милиона лева по оперативна програма “Околна среда” и на близо 200 милиона от други загуби, свързани със спрени оперативни програми (теми, активно коментирани след 17 ноември 2014 г.)

Интензитетът на тези изказвания щеше да е разбираем и основателен, стига да беше съпроводен със също толкова адекватна грижа за европейската политика и мястото на България в нея. Но нищо подобно не се забелязва. Големите европейски теми, като се започне от мерките за преодоляване на загубата на работни места и се свърши с реакцията срещу терористичната заплаха, са встрани от българското внимание, и така е от почти десетилетие. Единствената европейска тема, по която в България има подчертана активност на всички обществени и управленски нива, е строежът на газопровода “Южен поток” и диверсификацията на енергийните източници на ЕС. Но и тук въпросът се разглежда - в повечето случаи - през призмата на националния приход, вместо през призмата на националния и европейския дългосрочен интерес.

Съществуват и европейски въпроси, които не изискват кой знае каква висота на политическата мисъл, а просто изразяване на загриженост и солидарност, но България и там е големият отсъстващ. Такъв е проблемът с миграцията, и то в двете посоки. Страната не смята, че носи отговорност за своите граждани от ромски произход, търсещи препитание в чужбина, и не поема солидарно отговорност за онези чужденци, които потърсят в нея закрила. Една илюстрация: когато Южна Европа беше залята от стотици хиляди бежанци от Северна Африка през 2011 г, българският вътрешен министър Цветанов обяви, че страната му може да помогне на останалите държави от ЕС, приютявайки до четирима от тези бежанци.

България не участва в общността на ЕС дори и с най-малкото, което би следвало да е по силите й – да поддържа вътрешна стабилност, законност и ред. Точно обратното: откакто е влязла в ЕС тя бележи отстъпление от цяла поредица демократични завоевания, каквито са честните избори или свободната преса. Без да говорим за системата за справедливост, която преди влизането в ЕС беше само неработеща, но днес следва да се разглежда и като инфилтрирана.

Ето този фон превръща говоренето за европейските фондове от основателно в недобросъвестно дори и без да напомняме за злоупотребите. Но ако напомним и тях, ЕС би се сдобил с характеристиките на едно приватизирано предприятие, в което не се поддържа производството, а се изплащат заплати. Докато издържи.

Речникът на политическите групи в България също не носи белезите на европейско влияние. Дори и без статистика може да се твърди, че думи като “демокрация”, “свобода” или “справедливост” са черна дупка в политическия говор, и то ако подходим към въпроса с оптимизъм. В повечето случаи тези думи се смятат за нелепи или наивни, с което се обяснява и отсъствието им. Заменени са с други: “усвояване”, “отпускане”, “замразяване”.

Асимилирането на европейските ценности от българската политическа реторика е близо десетгодишен процес, чиято предистория е не по-малко съществена от сегашния резултат. Преди влизането на страната в съюза София направи поредица от ценностни избори, които никога не обясни като такива и дори не ги подложи на обсъждане. Фундаментални за ценностната система решения, каквото беше например отмяната на смъртното наказание, бяха представяни не като осмислен избор на страната, а като задължение, наложено от ЕС. С натрупването на подобни примери дойде и неволно полученият краен резултат: представата за ЕС като за нещо средно между държавна лотария и домашна касичка, чиито изисквания трябва мълчаливо да се изтърпят, за да доведат до нечий личен приход.

Източник: "Дойче веле"