Знаем ли какво искаме от властта?

Ключът в днешната криза държим ние, а не управляващите. Трябва ясно да дефинираме при какви обстоятелства ще ги възприемем за легитимни - и тези, и следващите, и по-следващите, пише проф. Ивайло Дичев.

Какво искаме от политическата система? Този въпрос само на пръв поглед изглежда прост. Ако се вгледаме обаче в отделните искания от февруари насам (приемам, че протестите са израз на едно и също негодувание), ще видим много непреодолими противоречия: настоява се за облекчаване до максимум на гласуването на българите в чужбина, но пък и за обратното - това право да се ограничи, иска се парламентът да се отвори за малки партии чрез по-ниски прагове, по-малки депозити и подписи, но се чуват силни гласове и за мажоритарна система, която автоматически би убила малките партии в името на така наречените личности, настоява се да има национален протекционизъм, но пък и по-нататъшна либерализация... Примерите са много.

В основата на тази шизофрения стои въпросът за това какво искаме от властта. Днес това не е съвсем ясно. От една страна гражданите очакват отчаяно да се появи някаква политическа воля, която да спре разпада, да защити държавата, да регулира частните интереси. От друга - всяка появяваща се воля поражда подозрение и гняв, при това много по-интензивни от преди десетина години. Властта оставя света да се управлява от икономическите интереси, гражданите се озлобяват още повече, искат още по-малко власт, тя още по-малко се намесва и тъй нататък.

Не чакаме резултати, но пък съдим намерения

Този процес е глобален. Ако се огледаме, ще видим, че от Бразилия до Босна и от Турция до Чили, гражданските действия днес са различни. Първо: сега сме много по-склонни към не-институционални действия. Днес не само радикални младежи, но и съвсем нормални граждани са склонни към гражданско неподчинение, палаткови протести, окупации, замеряне на политици и тъй нататък. Очевидно демокрацията напредва и все пак бързината, с която се реагира на дразненията, е нов момент.

Второ: навсякъде се е установила една култура на нетърпението, където никой не чака резултати, а съди намерения. Както икономиката, така и политиката е доминирана от "къси продажби", реагира се на непосредствени дразнения, т.е. не какво ще донесат на Бразилия световните спортни събития, а че там ще се дадат едни пари. У нас вече години наред основен повод за граждански вълнения са думи, казани от едно или друго лице, далеч по-рядко - резултати, цифри, проценти. "Махат Ботев от учебниците" винаги е по-силен повод за ярост от резултатите на матурите.

Трето: всяко събитие е придружено от океан интерпретации и гледни точки, където оцеляват само най-силните, което значи радикалните, хейтърските, конспиративните теории. Ако някой - да речем съдебно решение - реши да сложи точка на жуженето по дадена тема, това вече не е интересно, вече сме обърнали поглед в друга посока.

Няма как да се върнем назад, каквато и носталгия да имаме по западната демокрация от времето на 30-те славни години. Това, което става, не е хубаво, не е правилно - но дайте да мислим реалистично за това, което общественото мнение очаква, за да се успокои.

Да почнем с нетърпението. Политическият цикъл трябва да се скъси рязко: хората очакват да дават мнение за управлението непрекъснато, така, както го правят в онлайн комуникацията. Френският политолог Розанвалон писа, че интернет не е причина за това, което става в политиката, а негов концентриран израз. Граждански квоти и участия, както вече виждаме, е хвърляне на прах в очите, защото отделни хора и организации лесно могат да се инструментализират. Светлата утопия за това да се гласува по всички въпроси непрекъснато от анонимните интернет-потребители, разбира се, води до пълна безотговорност.

И все пак. Можем да направим сериозна крачка към скъсяване на цикъла на политическата отговорност. От февруари например хората настояват за отзоваване на депутати при определени процедури - аз бих приел това много на сериозно, каквито и правни трудности да представя. Искат повече референдуми: досегашният опит не е окуражаващ, но дали формата, формулирането на въпроса и юридическата рамка са добре измислени? Срещам идеи за това, гражданинът да може да управлява парите, които дава с гласа си на политическата партия, т.е. да може в някакъв период да ги пренасочи към друга партия или депутат. Звучи екзотично, но защо можем да сменяме по-често личния си лекар, отколкото партията, която финансираме? Няма защо гласа ви и парите, които давате с него, да са завързани за цели четири години. Впрочем, самите предсрочни избори са едно такова скъсяване на цикъла и няма защо да внушаваме, че те са някаква катастрофа. Но дали да не помислим за една по-институционализирана форма на тяхното предизвикване? Въпросът е да не губим от поглед посоката: политическа интерактивност.

Не може всичко, не може веднага, не може непрекъснато

Що се отнася до културата на подозрението, нейната причина - рязката демократизация на публичното говорене - също няма как да изкореним. Прозрачността е, разбира се, лайтмотив на гражданските движения днес, заради нея са всичките течове, флашки, СРС-та. Бедата е, че всяко ново разкритие увеличава какофонията и затормозва гражданския дебат. Институциите или публичните авторитети до сега имаха задача да я канализират, но днес са под същия натиск като самите политици. Представете си само важността на проблема. Искаме предсрочни избори, но нямаме идея какви ще бъдат резултатите от тях. Има едни частни социологически агенции, котито ни предлагат прогнози. Има и държавна агенция, която пък дава други прогнози... Откакто информацията се превърна в стока, всеки опит за нейния контрол се пръвръща на свой ред в стока, видяхме това със съмнителното поведение на кредитните агенции. Изправят се граждани, които разконспирират тези цифри, показвайки връзката им с еди какви си интереси. Появяват се групи за проверка на фактите, но в следващия момент се оказва, че те се превръщат в политически партии...

Средновековното решение предполага онези, които отговарят за истината, да се оттеглят в манастир, далеч от изкушенията на света. Техно-утопията очаква да открием софтуер, който да ни представя в обобщен вид трендовете, така че взимането на решения да става лесно. И все пак: как да поставим под граждански контрол потоците от информация? Днес, когато всичко е в мрежата, това изглежда уж просто. Всяко действие оставя следа и никой не може да избяга от младежката си пиянска снимка, качена във Фейсбук. Въпросът е как да се опрости нарастващата главоломно лавина. Всичко може да се каже, всякакви факти да се извадят от миналото - но трябва ли? Мисля, че естествено ще се наложи тенденцията да бъдат уважавани хората на пестеливото говорене, тези, за които има по-малко шум в мрежата. Ще се наложи една определена информационна аскеза, така да се каже: който иска да е на власт се въздържа от твърде много говорене. Но как да подплатим това инситуционно, не знам - закони за медиите, граждански комитети по информацията, българско BBC...

Днес тежкият проблем на България, както и на много други места по света, е управляемостта на обществото. Няма правилна и неправилна демокрация, както ни убеждават политолозите: има форми на власт, които се признават за легитимни и такива, които не се признават. Стъпките, които трябва да направим, са в посока на това, самите ние да бъдем способни да признаем една власт, която се съобрази с формите. В този смисъл, в днешната криза ключа държим ние, не управляващите: трябва ясно да дефинираме при какви обстоятелства ще ги възприемем за легитимни: и тези, и следващите, и по-следващите. Какво очакваме да ни съобщават, колко често да се допитват до мнението ни, при какви нарушения да се оттеглят. Не може всичко, не може веднага, не може непрекъснато. Всъщност най-трудният въпрос тук е кое е това "ние".

Източник: "Дойче веле"