Какво ни чака?

Задават се нови избори. Парламентът, с неговите отвратителни задкулисни договорки, не спрели от първия до последния му ден, и роденото от него карикатурно правителство са зад гърба ни. Някои от най-видните им критици са в новото служебно правителство. Неговият премиер си позволява дори да каже, че в определен смисъл „протестът е на власт”. Което в друг смисъл е донякъде смущаващо. Така или иначе във въздуха се носи плах оптимизъм, окрилен и от надеждата, че след политическото падение, което преживяхме през изтеклата година, по-зле не може да стане.

„Може, може”, нашепва обаче печалният опит. Спиралата на пропадането, по която се движим неотклонно през последните най-малко 10 години в България, дъно няма.

Най-важният въпрос

Питайки се „Какво ни чака?”, мнозина се съсредоточават върху гаданията и прогнозите за това колко и кои партии ще влязат в следващия парламент, може ли да се повтори досегашният блокаж, ще има ли някой достатъчно мнозинство или ще се налага да се коалира. Далеч по-важният въпрос обаче е друг. Не кой и с кого, а как ще управлява. Не от кого (кои), а от какво имаме нужда.

Да, държавата се нуждае от стабилно управление. Но стабилността сама по себе си няма да промени нищо без радикално нова политика. Тук, преди да продължим, трябва ясно да кажем, че не става дума за „смяна на системата”, за тотална ревизия и отказ от избрания модел на модерна, европейска, пазарна, либерална демокрация, каквито призиви отново ще се чуват в предизборната кампания. Защото проблемите ни не са свързани с този модел, а с това, че далеч преди да сме го изградили се отклонихме драстично от пътя към него.

Голямата задача

След като пропиля много време и изостана значително в сравнение със страни със сходна съдба, България всъщност започна големите, истински, дълбоки реформи едва към края на миналия век. Много скоро след това обаче, вместо да бъдат продължени и завършени, тези реформи бяха спряни и даже, в много отношения, върнати назад. „Заслуга” за това имат вече четири поредни български правителства. Резултатът от това остана дълго време незабележим заради натрупаната инерция и донякъде благоприятната конюнктура. Днес обаче той вече е безпощадно ясен. Почти всички сфери на обществено-политическия и икономическия живот са пред или във фактически разпад и спешно се нуждаят от реформиране или дори от изграждане наново. Повече време за отлагане, замазване и кърпене няма.

Очевидните примери са в публични сфери като здравеопазването, пенсионната система, образованието и администрацията или в икономически и социални сектори като енергетиката. Колкото и трудно да е обаче тяхното възстановяване и реформиране, то е по-лесната част от задачата. Защото страната преди всичко се нуждае от преизграждане на цялата институционална демократична структура, завладяна от олигархични кръгове и интереси, и от преутвърждаване на правовия си характер, подменен от срастването на политическа, икономическа и съдебна власт. Иначе е обречена на постоянно задълбочаваща се криза – икономическа, социална, демографска, морална. Тази задача ще изисква огромна воля и кураж.

Има ли кой?

Има ли кой да се справи или дори само да се захване с нея? За съжаление отговорът на този въпрос днес не е успокояващ. Няма много признаци днешните основни политиченски играчи да са си взели поука и да са готови да се променят, за да променят и държавата.

Дали участвалото в три от последните четири управления ДПС може да се трансформира от корпорация за завладяване на власт с цел усвояване на публични ресурси в безкористен политически агент на тази промяна? Дали участвалата в две от четирите управления БСП е готова да признае съучастието си и отговорността си за годините на застой, подмяна и имитация? Дали очертаващият се победител в изборите ГЕРБ е готов да се откаже от популизма и нерешителността на първия си мандат, дали е готов, освен да строи магистрали и спортни зали, да се захване с истински реформи, като този път затвори вратите пред апетитите на олигархията ? Дали партиите от Реформаторския блок ще имат силата не само да поставят диагнозата на днешното статукво, но и да му се противопоставят без да се превърнат в част от него?

Има надежда

Истинската надежда е в онази част от обществото, която с протестите си през изминалата година показа, че ясно осъзнава проблемите и е готова да се бори за тяхното решаване. Само тя може да накара политическите играчи да се променят и така да обърне посоката на движение. Като не се поддава на ласкаещото и подвеждащо „Протестът е на власт”, а продължи да бъде все така безпощадно взискателна към властта, в чиито и ръце да е тя.

Както каза неотдавна Ричард Ран - един от ранните съветници на българската демокрация, чиито съвети, обратно на широко разпространеното мнение, въобще не бяха послушани: „Не сте закрепостени за тези политици. Ако не стават, изритайте негодниците и изберете други. Ако и те не стават, изберете други...”

Иначе пропадането ще продължи. А по спиралата надолу дъно няма.