Преди и след 10 ноември: прилики и разлики

България при Тодор Живков - повечето хора определят "онези години" като време с грешки и трудности, в което обаче е постигнато повече. А какви са тези 25 години след 10 ноември 89-та? Ето наблюденията на Мирела Иванова.

“Четвърт век след началото на демократичните промени в България социализмът е почти изтрит от общественото съзнание, а неуспехите на прехода го митологизират и идеологизират. Този е един от изводите от представително проучване на Алфа рисърч "25 години демократични промени в България". Из новините на в. “24 часа”

10 ноември, граничната дата на промяната в България, събра десетки лични спомени и черногледи анализи, сблъска оголените цифри с човешките драми, цинизма с романтичните копнежи за свобода и обрасна в противоречиви оценки и легенди, сдоби се с какви ли не имена: от “партиен преврат” до “избухване на демокрацията”, но така и не намери своя обективен “юбилеен” прочит. Затова и бях си поставила за цел двайсет и пет години по-късно да наблюдавам деня, който разполови живота ни или ни подари два живота, да се оглеждам за изпълващите го събития и знаци днес и да го сравнявам с “онзи десети”. Интересуваха ме невидимите паралели между тогавашната и сегашна нереволюционна обикновеност на тоя ден в контекста на историческата му значимост... Какво видях?

Към 11 заранта трескаво се миеше и метеше в градинката на площад “Журналист”, обичайно клошарско сборище привечер - очевидно паметникът, все още увит в платно, щеше да бъде открит от свръхофициални лица. Същата фасадност като едно време, мина ми през ума, когато преди партийни конгреси и височайши визити излъскваха видимостта, въдворяваха временно официозна приповдигнатост в пълно противоречие на истинната същност на съществуването. И тогава, и сега това дразни хората, въвлича ги в тих псувачески бяс, но в края на краищата се примиряват с лъжата на дребно и на едро.

Кръстовището като метафора

Десетина минтути по-късно и по-надолу видях катастрофата, врязания в автобуса дерайлирал трамвай. Кръстовището бе блокирано от полиция, от тревожност и любопитни зяпачи. Представих си случилото се, защото всеки ден изминавам този път пеш или с трамвай: хората се отучиха да спазват и елементарни правила. Непрекъснато се минава на червено, игнорират се знаците, джиповете и мутрите остават с предимство във всички ситуации. Преди десети ноември това бе невъзможно, или поне привилегированите бяха по-малко на брой, защото “управляваше” репресивният страх – днес политическите страхове са се превърнали в икономически и също масово владеят българите.

Катастрофата, разминала се без жертви, ми се стори като метафора на равносметките ни за 10 ноември: обществото ни напомня толкова сложно регулирано кръстовище, като никой не е доволен от правилата му и не си дава труда да ги спазва - нито управляващите, които избираме, нито ние, които винаги имаме различни от действителността очаквания. Разбирането за свободата е да минеш някакси, на червено, жълто или зелено, наляво или надясно, но само да пресечеш, да се спасиш, да оцелееш, всеки според своите си правила. Индивидуализмът и малките затворени групи “по интереси”, най-често в ущърб на общите, припознавани още като политически и олигархически кръгове, процъфтяха за сметка на общността, и оттам някъде избликват носталгиите по времето, когато деляхме поравно една “скромна уютна социална кошара”. Знаехме тавана на възможностите си и мястото на оградата, а също и името на пастира.

Сблъсък на митологии

Повечето появили се социологически проучвания, посветени на 10 ноември, граничната дата на промяната в България, поддържат един своеобразен тон на примирено униние: преходът се оценява като “загубени години” сред 2/3 от анкетираните, Живковият режим с хленчлива милозливост се отчита за време “с грешки и трудности, в което постигнатото е повече”.

От периодите след 9 септември и след 10 ноември се създават абстрактни митологии, които непрекъснато се сблъскват челно и така успешно ни държат “в режим на напрежение” и дори безпаметство. По-рационално би било да погледнем на настоящето като на отправна точка за “обективиране” на реалността, с която разполагаме днес. Пред новосформираното правителство и държавата, която сме ние, стоят непосилно трудни и конкретни задачи, изправени сме и пред неотложни реформи. Време е да се спре с криворазбраното политиканстване и хленчливата забрава и да се заемем с работа в следващите двайсет и пет години.

Източник: "Дойче веле"