12 истории за Европа: Петно от лютеница

Известни личности от политическия, културния и спортния елит на България дадоха глас и живот на 12 интересни и забавни истории, посветени на мира и единството в ЕС в Деня на Европа, 9 май.

Мащабното публично четене под надслов „Истории за Европа“ представи общо 12 селектирани текста измежду десетките автори, участвали в празничното издание на „Пощенска кутия за приказки“. Проектът „Истории за Европа“ е съвместна инициатива на Информационното бюро на Европейския парламент и Представителството на Европейската комисия в България и бе осъществен в партньорство с „Пощенска кутия за приказки“, специално за честването на международния празник 9 май.

Разказите бяха прочетени от посланика на Република Франция в България Н.Пр. Ксавие Лапер дьо Кабан, журналистите Драгомир Симеонов, Милена Милотинова, Камен Алипиев, Николай Колев и Румен Йовчев, историка и учител Емил Джасим, актьорите Константин Лунгов, Мая Бежанска и Силвия Петкова, младата писателка и оперна певица Мила Михова, както и ръководителите на Информационното бюро на ЕП и на Представителството на ЕК в България Теодор Стойчев и Огнян Златев. На събитието присъстваха представители на ЕП и ЕК в България, журналисти, политици, автори на историите.

„Петно от лютеница“, „Лимонада“, „Една история за Европа“, „Здравей, Никол“ са само част от заглавията на споделеното четене. Хумор, романтика, самоирония и сарказъм разсмяха, развълнуваха и натъжиха слушателите и зрителите, накараха ги да се замислят по време на събитието. В основата на повечето разкази основна тема се оказа „търсенето“ – търсене на отговори, търсене на самия себе си, търсене на любовта. Търсене, пресъздадено в преживяванията на героите, които са европейци с различна съдба, попаднали на различни места из континента

Като медиен партньор на събитието "Мениджър Нюз" ви прави част от аудиторията. В няколко поредни дни ще ви представим историите от Голямото публично четене.

ПЕТНО ОТ ЛЮТЕНИЦА

Автор: Станимир Семерджиев

Домът на чичо ми е от онези местенца, които не си сигурен защо харесваш. Щом влезеш в него, те посрещат безпорядък и чувство за връщане назад във времето. Натрупаният прах вече натежава по рафтовете, а миризмата на готвено е почти хипнотизираща. Проява на добър вкус не можеш да откриеш в интериора, само в хладилника. И все пак. Има нещо сред този лек хаос и то те привлича, кара те да се чувстваш уютно и в приятелска компания.

Чичо ми е същият. Като го погледнеш – небрежен, обикновен човек, не много интелигентен. Но ако се заприказвате, винаги ще ти е интересно, особено ако говори за едно време. Затова нямах търпение да го посетя, щом прие да разкаже за пътуванията си из Европа.

Той почти препълни чашата ми с парещо кафе от джезвето. Драсна клечка кибрит, запали цигара и се просна на фотьойла срещу мен. Чичо е на 65, но лукавите му очи шават като на любопитно дете. Мустакът му подсказва за приключенски дух, а и за супата, която е обядвал. Космите над устата му се размърдаха и той заговори:

- През 1973-та бях на 22 години, ей такава лапетия като тебе, – посочи ме той с цигарата. – Млад бях, неопитен и си търсих приключения и пакости. Много ми се щеше да попътувам. Един ден, ей тъй от нищото, ми хрумна да обиколя Европа. Ама чичо си нали го знаеш, човек на място. Без план нищо не захващам, затуй си казах: „Абе, тая година приеха 3 държави в Европейския съюз, що пък не взема да ида до тях? A после като приемат нови, ще ходя и там“. Така за години напреде си го измислих, и интересно щеше да е. Имам си акъл аз между слепоочията, да знаеш!

Дръпна от цигарата и издиша игрива струйка дим. Сръбването от кафето му ме погъделичка по тъпанчетата.

- Иначе сбърках ей сега, тогава още не беше Европейски съюз. Икономическа общност му викаха. Ама не че разбирах нещо от политика, и сега не я разбирам. Аз в неща, дето не ми носят кеф, не се бутам. Първо отидох...

- Я кажи за лютеницата, – прекъснах го аз.

- Ааа, лютеницата, да... Ами викам си, тъй-тъй ще ходя, що да не покажа на тамошните хора нещо нашенско? Да ги науча малко на културата ни, хе-хе. Затуй преди да замина, взимах един буркан с домашна лютеница и после давах на чужденците. Всички я харесаха, да знаеш!

Довърши цигарата и бавно смачка фаса. Почеса се по ухото, понамести се в изтърбушения фотьойл и започна:

- Та, първо в Ирландия отидох. Право да ти кажа, такива зелени ливади, такава тревичка... и тука даже си нямаме. А замъците им едни стари, застанали гордо като на пост. Като някой юнак в приказка бях, хе-хе.

После през Англия минах. За времето няма да ти говоря, ама да знаеш, всичко си е истина. Разхождах се по река Темза, на лодка ме возиха, големи чудеса видях. Като влезнах в Британския музей, ума и дума загубих. Огромно нещо е това, да знаеш! Видях на нашия Иван Александър евангелието, трепна ми сърчицето. По-късно ходих и в Дания. За викинги ми беше много интересно да ми говорят. Страшни мъже, с бради, с ей такива мустаци, абе голяма работа.

Чичо си наля още кафе, отпи от него и то нашари мустака му.

- И после къде ходи? – нетърпеливо запитах аз.

- 81-ва година бях в Гърция. По островите обикалях, вървях по малки улички и все се губих. Добре, че знам малко език, да ме упътват. На Миконос всичкото боядисано в бяло, все едно сняг е навалял. Там размених малко ракийка за узо. Ама се пазарят тия хитри гърци, лесно не се дават...

След 5 години приеха Испания и Португалия. В Лисабон едни големи катедрали, площади, като муха се луташ и се блъскаш. Ходих на оня фестивал, дето с домати се замяргат. Само гледах, че не исках да си цапам ризата. Ама иначе щях да ги науча аз испанците. – Чичо потрака с пръсти по масата.

- После падна Берлинската стена, през 90-та Германия се обедини и в Съюза влезе бившето ГДР. Да знаеш мойта лютеница с наденичките им как върви, облизваш се направо. Ама много груб тоз техен език, бе! Викат ми добро утро, аз си мисля, че ме псуват. – Той се сепна. – Ааа, чакай, че се сетих нещо, стой тука.

Излезе и затръшна вратата, а аз си пиех кафето и си размишлявах. Как ли пък през тия интересни времена е пътувал на запад от Желязната завеса? След втората глътка се сетих. Такъв хитряга е чичо, така завързва важни приятелства, че сигурно никакви трудности не е срещал. А баба разправяше, че и парички е имал винаги. Може да се е уредил като тираджия, знам ли аз.

Вратата се отвори, после пак се тръшна и чичо сложи на масата една метална кутия. Надигнах капака, той леко изскърца. Кутията беше пълна с картички и ги заразглеждах. Бяха интересни, живи и различни, а аз все ги обръщах да чета отзад. Само една от тях имаше надпис, тази от Чехия. С красив дребен почерк беше изписано името „Anna“, нищо повече. В едното ъгълче видях червено петънце. Петно от лютеница.

- През 95-та да си бил на 2-3 годинки, мойто момче. Тогава в Съюза приеха Австрия, Швеция и... Финландия, да.

Виена е чуден град, да знаеш. Ти за виенския валс нали си чувал, за музиката, за балните зали, а? – Само кимнах. – С шведите не се погаждах нещо, лютеница не искаха, абе шашав народ. Иначе кафето им хубаво. Финландия беше интересна. Манджите им няма да забравя, а сьомгата е един път. Природата им чудна, малко е хладнo, ама като си сложиш елека, не се усеща.

Въпреки чудатите и малко плоски описания, имаше нещо, което ме грабваше в приказките му. Дали простичките думи, дали помръдването на мустака, или плътния глас, наситен с житейска мъдрост? Не знам. Сякаш някой ми подръпваше ухото и казваше „Стой сега тука и слушай, че забавно става“. И аз стоях и слушах.

- През 2004-та 10 държави приеха. За една година толкова много не успях да посетя, оставих си и за следващата. Няма да ти говоря за всичките, щото имам работа ей сега, а и цигари трябва да си купувам.

Полша много ми се понрави на мене. Музиката им, танците, омагьосваш се направо. И на малко полски ме научиха. „Na zdorovie“ ли, как се викаше...

В Чехия като отидох...

Усетих как гласът му се понижи. В очите му се четеше едно чувство, което бе сякаш нетипично, далечно за него.

- Там се влюбих в едно момиче. Русо, слабо, синеоко. Ех, тази Анна, като самодива си беше.

За няколко секунди лукавият и корав чичо се беше разчувствал и едва можех да го позная. Погледът му бе размечтан и се рееше из стаята заедно с праха. Бръчките му сякаш се позагладиха, а устата се огъна в лека усмивка.

- Словения – рязко се обади той, тонът му бе необичайно висок – дребна държавица, от нас е пет пъти по-малка. За пещерите ми бяха говорили много, та обикалях из тях тогава, големи красоти видях.

Допи си кафето на екс, изправи се и безцеремонно ми рече:

- Айде сега, мойто момче, да ме оставяш, че работа имам из вкъщи, бързам.

- А през 2007-ма като ни приеха с Румъния? Ходи ли там?

- Не, не съм ходил – каза почти троснато той. Аз усещах нещо.

- Защо, какво стана? – настоявах.

- Айде, айде, нищо, не ми се ходеше – вече чувствах как ме избутваше към коридора.

С неохота си взех якенцето, обух се, вързах си връзките и понечих да излизам. Ръката ми хващаше дръжката на вратата, когато зад себе си чух гласа на чичо. Тих, загадъчен глас, непознат глас.

- През 2007-ма... През 2007-ма Анна дойде в България. Така си бяхме обещали. Донесе чешко червено вино. Отлежало беше, много ми хареса.

Мълча няколко секунди, после каза пресипнал:

- С нея няма да се видим повече, знам. Ама хубаво беше, много хубаво... Абе, чудна си е Европата, да знаеш!