Как се стигна до „Брекзит”?

1. Икономическите предупреждения от „Брекзит” дадоха обратен ефект

Започналото като тънка струйка се превърна в устойчив поток и завърши като наводнение.

Народът бе бомбардиран от предупреждения как вотът в полза на сюжета „Брекзит” ще го направи по-беден, но накрая хората не повярваха на тези думи и решиха, че си струва да платят цената.

CBI (Конфедерация на британската индустрия), МВФ, ОИСР и IFS (Институт за фискални науки) – азбучна супа от експерти се изредиха да казват, че икономическият растеж ще започне да куца, безработицата ще скочи, лирата ще се срине и британския бизнес ще попадне в ничия земя извън ЕС.

Английската централна банка заяви, че е възможна рецесия, а от финансовото министерство казаха, че ще бъдат принудени да вдигнат данъка върху доходите и да орежат разходите за Националната здравна служба, училищата и отбраната.

Ако това не беше достатъчно, американският президент Барак Обама каза, че Обединеното кралство ще остане „последно на опашката” относно сключването на търговско споразумение със САЩ, а Доналд Туск намекна за край на западната политическа цивилизация.

Някои защитници на оставането на Великобритания в ЕС приеха, че това е прекалено и че „Проектът ‘Страх’” е стигнал твърде далеч, а поддръжниците на „Брекзит” бързо обявиха критикарите за богати, ненадеждни елити, които имат интерес да съсипят Великобритания.

Но фактът, че обществото отхвърли експертните мнения с такава лекота, говори за нещо повече от бунт срещу установения ред; говори, че твърде много хора са били изоставени и не са се докоснали до икономическите ползи от възхваляваното 43-годишното членство на страната им в Съюза.      

2. Обещанието за инвестиция от 350 милиона лири в Националната здравна служба

Твърдението, че напускането на ЕС ще освободи допълнителни 350 милиона лири на седмица, които да бъдат налети в Националната здравна служба, е видът политическо мото, за което кампаниите мечтаят: ударно, лесно за разбиране и атрактивно за гласоподавателите от всички възрасти и политически убеждения.

Затова не е изненада, че Vote Leave избра да изпише именно него на „бойния” си автобус.

Фактът, че твърдението не бе подложено на обстоен анализ – сумата е изчислена на база средства, оспорвани от междупартийния Финансов комитет, и обявени за потенциално подвеждащи от Британската статистическа агенция, – не засегна неговата ефективност.

Поддръжничката на BremaIn, Анджела Ийгъл, каза на своите опоненти да „махнат лъжата от автобуса си”, но социологическите проучвания говорят, че твърдението е привлякло много гласоподаватели, а 350-те милиона са най-помненият детайл от кампанията, тъй като мнозина вярват, че парите ще бъдат дадени на някоя страна-членка на ЕС, вместо да бъдат похарчени във Великобритания.

В този смисъл твърдението добре илюстрира как страната би била по-добре извън Съюза.

3. Фараж превърна имиграцията в определящ проблем

Vote Leave не заложиха изцяло на проблема с имиграцията, но използваха този си коз често и успешно. Той бе свързан с по-мащабни въпроси за националната и културната идентичност, които подхождаха на посланието на Vote Leave и допадаха на гласоподавателите с ниски доходи.

Резултатът от референдума разкри, че тревогата във връзка с нивата на имиграция през последните 10 години, тяхното влияние върху обществото и онова, което може да се случи в следващите 2 десетилетия, е много по-разпространена и дълбока, отколкото се предполагаше.

Не е за пренебрегване и че основният аргумент на Vote Leave – че Обединеното кралство не може да контролира броя на имигрантите, докато е член на ЕС – също попадна в целта.

Турция бе ключово оръжие в арсенала на Vote Leave и макар и твърденията, че Обединеното кралство не може да спре присъединяването й към ЕС, да бяха оборени, несигурността остана – тук безспорно помогна и продължаващата бежанска криза в Европа.

Езикът и визуалните елементи, използвани от Vote Leave, понесоха сериозни критики. Имаше и сериозни търкания между различните движения в подкрепа на Брекзит. Но тяхното послание не спираше да отеква и не отклони вниманието от централната им позиция, че референдумът „за” или „против” напускане на ЕС е рядка възможност за връщане на контрола и остояване на националния суверенитет.  

4. Хората спряха да слушат Дейвид Камерън

За 10 години Дейвид Камерън спечели един конкурс за партийни лидери, един (или два, ако броим изборите от 2010, когато се сформира коалиционното правителство) парламентарен вот и два референдума, но вчера късметът му му изневери.

Заставайки централно начело на кампанията Remain и формулирайки решението като въпрос на доверие, той заложи политическото си бъдеще и личната си репутация на резултата.

След като отдаде такова голямо значение на способността си да гарантира фундаментална промяна във взаимоотношенията между Обединеното кралство и ЕС, бе неизбежно отстъпленията на Камерън след 9 месеца на преговори да бъдат отхвърлени като мокър фишек от евроскептиците в неговата партия.

Но това е обобщение на един по-дълбок проблем. След като непрекъснато повтаряше, че няма да „изключи нито една възможност“, ако не получи каквото иска, опитите да ентусиазира Обединеното кралство да остане в Съюза на база реформи, които повечето смятаха в най-добрия случай за скромни, нямаше как да минат.

В течение на този процес Камерън се сблъска с много членове на консервативната партия, които така и не се примириха с решението му да се коалира след изборите от 2010 и с компромисите, които то повлече след себе си.

Неспособен да спечели поддръжниците на лейбъристите, премиерът не успя да убеди достатъчно плаващи гласоподаватели да му дадат кредит на доверие.

Провалът му да получи желания резултат и стремежът му да обедини страната доведоха до решението му да се оттегли от поста през октомври.

5. Лейбъристите не успяха да установят връзка с електората си

Кампанията Remain винаги е имала нужда от електората на лейбъристите, за да спечели референдума, а фактът, че партията не взе никакво участие, ще бъде подложен на дълга и хаплива аутопсия в рамките на коалицията.

Лейбъристите – 90% от които подкрепяха оставането в ЕС – не прецениха правилно настроението на поддръжниците си, а когато разбраха, че нещо не е наред по време на кампанията, не можаха да вземат ефективни мерки.

Въпреки че изпрати „големи зверове“ като Гордън Браун и Садик Кан да говорят за ползите от ЕС и правеше намеци за необходимостта от допълнителен контрол върху имиграцията, партията не можа да промени впечатлението, че между нея и гласоподавателите й зее огромна пропаст.

Въпреки че Алън Джонсън, председател на Labour In, понесе сериозни критики, най-вероятно Джеръми Корбин – който отказа да дели една платформа с проевропейски политици от други партии – ще отнесе по-голяма част от вината.

Критици са на мнение, че хладната му подкрепа за ЕС – която той самият веднъж оцени със 7 от 10 – се просмука в кампанията и ударението върху необходимостта от „социална Европа“ просто не намери отклик сред достатъчно хора.

6. „Големите зверове“ Борис Джонсън и Майкъл Гоув

Винаги сме знаели, че шепа министри биха се застъпили за „Брекзит“, но подкрепата на Майкъл Гоув и Борис Джонсън като че ли изстреля кампанията в космоса.

Правосъдният министър заложи на силата на интелекта и стратегическия разум, а кметът на Лондон внесе звездна привлекателност и способност да се хареса и на двата лагера в Консервативната партия.

Техните качества бяха впрегнати внимателно. Борис Джонсън влезе в ролята на пехотинец, който кръстосваше страната с автобуса на Vote Leave, докато Майкъл Гоув вършеше по-тежката работа – съчиняваше манифеста на Leave за след „Брекзит“ и се срещаше с публиката в специалните телевизионни предавания, посветени на референдума, по Sky News и BBC.

Да не забравяме и Найджъл Фараж, лицето на евроскептицизма в Обединеното кралство, който следваше свой план и от време на време създаваше провокации, но и изигра важна роля в мотивирането на своя електорат и много други да упражнят правото си на глас.

7. По-възрастните гласоподаватели заляха секциите

Докато през следващите дни и седмици експертите задълбават в по-дребните детайли на резултатите, неизбежно ще има такива, които си мислят, че по-възрастните британци донесоха победата на Vote Leave.

Факт е, че колкото по-възрастен е човек, толкова по-склонен е да отиде до секцията – 78% от гласувалите на изборите през 2015 година са на възраст 65+, едва 43% са в групата 18-24, а 54% са в групата 25-34. Въпреки че 2,6 милиона души, мнозина от които млади, бързаха да се регистрират за участие в референдума в последната минута, едва ли този път разбивката ще бъде много по-различна.

Според социологически проучвания сюжетът „Брекзит“ се радва на значително по-голяма подкрепа сред британците на възраст над 55 години, отколкото сред младите възрастови групи – това стои в основата на резултатите от петък.

Разбира се, нещата не са толкова прости и доста млади гласоподаватели в Уелс и Англия също се произнесоха в полза на „Брекзит“, но голямата пропаст между поколенията по отношение на навиците им да гласуват не е за пренебрегване.

8. Европа винаги е била малко чужда

Връзката на Обединеното кралство с Европа никога не е била проста или статична. На страната бяха нужни години да се присъедини към – по онова време – Европейската общност и дори тогава, когато членството бе подложено на гласуване през 1975 година, мнозина го подкрепиха неохотно или по конкретни икономически причини.

Оттогава обаче голяма част от тези хора са променили мнението си и колебанието им се е превърнало в явна враждебност. От десетилетия британски политици и много медии са скептични към ЕС. По-младото поколение като цяло е по-проевропейски настроено, но тепърва предстои да видим разбивка на резултатите по възраст.

От кампанията обаче става ясно, че вотът в подкрепа на „Брекзит“ бе израз колкото на националната идентичност на страната, толкова и на икономическото и политическото и бъдеще.

По материали на чуждестранните медии