Половин век след Франко: Как се промени съвременна Испания?

На 20 ноември 1975 г. Николас Сарториус се намирал в затвора „Карабанчел“ в южните работнически покрайнини на Мадрид. Той бил арестуван три години по-рано, когато полицията задържала лидерите на Работническите комисии – нелегално синдикално движение, ръководено от комунистите. „С прозорци без стъкла затворът беше леден през зимата и задушен през лятото, а имаше и плъхове и хлебарки“, разказва той. В онова утро затворниците чули, че Франсиско Франко, диктаторът на Испания от победата му в Гражданската война от 1936–39 г. срещу избраното републиканско правителство, е починал. „Мислехме, че всичко е възможно“, спомня си Сарториус.

Франко умира в леглото си, но без неговата консервативна диктатура да е победена. Съгласно закона за наследяването, издаден от него, монархията е възстановена в лицето на крал Хуан Карлос. Новият крал наследява абсолютните пълномощия на диктатора. След няколко месеца на колебание, през които помилва политически затворници, включително Сарториус, под натиска на стачки и протести той бързо започна да се отказва от всички тези пълномощия. Испания става демокрация, изгражда социална държава и се присъединява към НАТО през 1982 г. и Европейския съюз през 1986 г., припомня The Economist.

Опирайки се на силния икономически растеж, започнал през 50-те години, когато Франко се отказва от автокрацията и назначава технократи да либерализират икономиката, страната се превръщаа в една от малкото, които осъществяват скок към статута на развита държава. През 1975 г. Испания все още е белязана от мизерията в селата и градските гета. Средната продължителност на живота е 73 години, а днес е 84. Реалният доход на човек по паритет на покупателната способност се е увеличил два и половина пъти. Успоредно с това испанското общество преминава от католически конформизъм към едно от най-либералните в света, със силна революция в правата на жените.  

Испанският демократичен преход - история на успеха

Испанският преход към демокрация е широко възхваляван, защото е постигнат без конфликт. Единствените изключения са безкръвен опит за преврат през 1981 г., в осуетяването на който кралят Хуан Карлос изиграва ключова роля, и тероризмът на баската организация ЕТА, която в крайна сметка е победена без политически отстъпки. Преходът се основавава на пакт между реформаторите от режима и опозицията, като и двете страни са склонни на отстъпи следдесетилетия репресии. Левицата приема монархията, а десницата – децентрализацията. Амнистията на политическите затворници пък слага черта на разделенията от миналото.

Но както и другаде в Европа, годините след финансовата криза от 2008 г., която удари особено силно Испания, се оказват трудни. Затягането на коланите поражда популизъм - първо „Подемос“, нова радикално лява партия, заплашваща да измести традиционните социалисти, а после каталунският национализъм, който се превръща идентичностен сепаратизъм. Лидерите му застрашават единството на Испания, като организират противоконституционен референдум за независимост през 2017 г. Това от своя страна поражда възхода на „Вокс“ от популистката десница. Все пак, въпреки известната фрагментация, социалистите и дясноцентристката Народна партия все още събират общо 65% от гласовете, включително и на последните парламентарни избори през 2023 г.

Педро Санчес, социалистическият премиер на испания, е принуден да управлява в малцинство, откакто пое властта през 2018 г. Зависим от непостоянни съюзници, положението му става все по-несигурно. Той не е успял да приеме бюджет от 2023 г. насам. В страна, която вече е силно поляризирана, той решава да отбележи 50-годишнината от смъртта на Франко с прояви в чест на „Испания в свобода“. Мнозина смятат, че конституцията от 1978 г., която въвежда демокрацията, би заслужавала повече внимание. „Франко не само е мъртъв, а и няма никакво значение. Той е призрак, призоваван от политиците по идеологически причини“, казва философът Хавиер Гома.

Въпреки това годишнината е добър повод да се подчертае колко много се е променила Испания за последния половин век. Сега тя споделя много от проблемите, които измъчват голяма част от континента: възхода на популистката десница, управлението на имиграцията, обезлюдяването на селските райони и недостигът на жилища в градовете. След 50 години нейните демократични институции показват признаци на ерозия. Разривът между испанците и техните политици е особено силен: според „Евробарометър“ само българи, чехи, гърци и словенци имат по-малко доверие в парламентите си от испанците.

Икономиката - най-силният коз на Испания

Испания все още има силни страни, една от които е нейната икономика. След пандемията от COVID-19 тя предизвиква завист у много други европейски държави, регистрирайки между два и три пъти по-голям растеж от средното за еврозоната. В края на 2-и век испанската икономиката е небалансирана, зависима от евтиния кредит след влизането ѝ в ЕС, както и от неустойчивия строителен бум. Ръстът на производителността секва още през 80-те години, отбелязва икономическият историк Леандро Прадос де ла Ескосура. Когато жилищният балон се пука през 2008 г., Испания изпада в тежка криза, а безработицата скача до 26%.

Благодарение отчасти на реформите на консервативния предшественик на Санчес, устойчивият растеж се възобнови през 2014 г. Този път основите са по-здрави. Испания има излишък по текущата си сметка от 2014 г. насам. Производителността на труда и реалните доходи бавно се покачват. Туристическият бум, мащабната имиграция и средствата от европейския фонд „Следващо поколение“ стимулират растежа. Но министърът на икономиката Карлос Куерпо говори и за структурна промяна с разрастването на секторите с висока добавена стойност, биотехнологиите и фармацевтиката. Въпреки това страната има да извърви още път - доходът на човек в Испания се доближава до средното за еврозоната до 2005 г., но след това започна леко да изостава.

По-младите испанци се сблъскват със специфични проблеми. Социалната мобилност е по-ниска, отколкото в миналото. Отчасти заради имиграцията, всяка година се появяват 140 000 нови домакинства, но се строят само около 80 000 нови жилища. Трудността да се сдобият с дом, както и променените житейски избори на испанските жени, водят до спад на коефициента на раждаемост до едва 1,2 – един от най-ниските в света.

Това е една от причините Испания да е приветлива към имигрантите, които днес са 19% от населението (спрямо едва 2% през 2000 г.). Помага и фактът, че почти половината са латиноамериканци и се интегрират сравнително лесно. Въпреки това има предупредителни сигнали. Последните социологически проучвания показват, че според повечето испанци в страната вече има „твърде много“ имигранти. Това е един от факторите за възхода на десните популисти от „Вокс“.

Разочарованието от политиците

Друг фактор е разочарованието от политиката. "Един от централните принципи на конституцията – децентрализираната квазифедерална система – се оказа по-крехка и по-спорна, отколкото очаквахме“, казва Чарлс Пауъл от Кралския институт „Елкано“. Каталунската криза от 2017 г. също е доказателство за това. Лошото управление от страна на регионалните власти на смъртоносните наводнения във Валенсия миналата година и на широкомащабните горски пожари това лято също демонстрира тази тенденция. За строеж на повече жилища е необходимо сътрудничество между местните, регионалните и националните власти. Липсват задълженията за координация и взаимна институционална лоялност, които би носила формалната федерална система.

Дори монархията беше опетнена, когато Хуан Карлос абдикира през 2014 г. след афера с датска светска дама и последвалото разкритие за швейцарски банкови сметки. По-късно бившият монарх бе оправдан по всички обвинения. Синът му, крал Фелипе, работи усилено да възстанови доверието в монархията в страна с голям републикански контингент.

Най-големият проблем е концентрацията на неконтролируема власт в двете основни партии, твърди адвокатката Мириам Гонсалес, която обмисля да създаде нова центристка партия. Тя твърди, че съдебната система на Испания не отговаря на стандартите на ЕС за независимост, че хиляди политици и приближени се възползват от т. нар. "афорамиенто" (съдебни привилегии) и че нито Санчес, нито предшествениците му са изготвили етичен кодекс за конфликтите на интереси за министрите и техните съпрузи. Съпругата и братът на Санчес, например, са разследвани за търговия с влияние, което те отричат.

Политиците са колонизирали предполагаемо независими институции. „Мълчаливо се приема, че който е на власт, определя дори водещите на късните телевизионни програми по обществената телевизия“, казва политологът Виктор Лапуенте. Политици от двете основни партии и каталунските националисти са се сблъсквали с обвинения в корупция, главно свързани с обществени поръчки.

Сътрудничеството от епохата на прехода към демокрация е отстъпило място на безпощадна политическа битка. Всяка от двете основни партии поставя под въпрос правото на другата да упражнява власт. Народната партия отхвърля решението на Санчес да предостави широка амнистия на каталунските сепаратистки лидери, за да си осигури гласовете на техните партии и да остане на власт през 2023 г. Социалистите пък твърдят, че вероятната нужда на Народната партия да разчита на „Вокс“, за да управлява, я дискредитира.

Въпреки тези проблеми животът за повечето испанци остава добър. Страната е „голяма история на успеха“, казва Сарториус. Многото чужденци, които избират да живеят там, го доказват. Задачата на политиците обаче е да гарантират, че това ще остане така.