Четиво в аванс: Седемте кожи на Естер Уайлдинг

Авторката на „Изгубените цветя на Алис Харт“ Холи Рингланд се завръща с ново предизвикателство - красива и вълнуваща история за сестринската обич и за голямата любов. Написан в характерния емоционален стил на една от най-популярните австралийски писателки, романът излиза у нас в превод на Майре Буюклиева, а корицато е дело на Живко Петров. Книгата излиза на нашия пазар от издателство Colibri. Горещо приветстван от критиката, „Седемте кожи на Естер Уайлдинг“ (656 стр., цена: 28 лв.) е вторият роман на Рингланд, който тя пише в пълна изолация по време на ковид пандемията.

За последен път преди да изчезне, Ора, любимата сестра на Естер, е видяна да върви към морето. Година след това Естер тръгва по следите ѝ – от Тасмания към Копенхаген и Фарьорските острови, за да търси истината за нейната смърт. Естер ще се опита да проследи пътя ѝ, отразен в дневника ѝ чрез илюстрации и кратки стихчета, и разделен на седем части, на „седем кожи“. Това са седемте кожи, които младата жена е сменила и които символично е татуирала на тялото си. Това са и седем поетични приказки за морета, лебеди и влюбени жени. За силата да носиш сърцето си на кожата си и да се преобразиш, когато намериш смелост да изживееш в цялата им драматичност и дълбоката скръб, и неземната радост.

Родена през 1980 година, Холи Рингланд израства в тропическата градина на майка си на източното крайбрежие на Австралия. Работи като сервитьорка, телефонистка и оператор на компютърна система, преди да завърши магистратура по творческо писане в Университета на Манчестър и да издаде три романа. Дебютният ѝ роман „Изгубените цветя на Алис Харт” се превръща в международен бестселър, издаден в 29 държави, включително у нас. Този опияняващ разказ за семейството, обичта и себеоткриването, за силата на думите и значенията, които им приписваме, е определен от критиката за най-добър роман на Австралия за 2019-а година.

Вижте сега откъс от новия ѝ роман:

През онзи следобед, когато Естер Уайлдинг караше към къщи покрай брега, година след като сестра ѝ влезе в морето и изчезна, светлината бе болезнено златиста.

Беше март, гранично време на острова, когато приливите започваха да се променят. Прохладни морски бризове продухваха евкалиптите. Групички мъжки тюлени оставяха родените си през лятото бебета, за да отидат на лов. Ятата черни лебеди започваха да строят гнездата си за зимното мътене. През този месец съзвездието Лебед сияеше ниско над хоризонта, със смекчен от дневната светлина блясък. Естер свали предавката и отмести крака си от педала на газта, за да наблюдава как слънцето обагря в златно повърхността на океана. Това беше любимото време от годината на Ора. Когато бяха тийнейджърки, тя го наричаше златното междувремие с глас, изпълнен с почуда. Можем да се потопим в морето и да оставим телата си да се носят между горе и долу, Стари. Точно тогава воалът между световете е тънък и всичко, за което мечтаеш, е възможно. Винаги когато говореше за това, в очите на Ора проблясваше палава искрица. От своя страна, Естер не можеше да се сдържи и да не възрази, че няма никакъв воал, понеже светът е само един, този тук – защо Ора не искаше да го схване? Малката ми научна изследователка, неизменно я подкачаше Ора, въртеше китки, докато говореше, а дървените ѝ гривни тракаха. Някой ден ще открия мечтателката в теб.

През отворения прозорец на колата вятърът внасяше познатите смесени аромати. Евкалипт, сол и дим от горящи дърва. Естер извърна лице встрани, сякаш можеше да избяга от тях. От едната ѝ страна блещукаше тюркоазеното море; кафявите водорасли танцуваха в ритъма на прииждащите и оттеглящи се вълнички, които се къдреха на белия пясък. Между горе и долу. Естер стисна волана, изкачи едно възвишение, спусна се надолу и след като мина завоя, можа да види в далечината седемте гранитни скални отломъка, покрити с крещящо оранжеви лишеи и водорасли. Ора пее Между горе и долу, докато се плиска из плитчините, а пръстите на кафявите водорасли прегръщат глезените ѝ. Естер нервно раздвижи коляно и продължи да гризе нокътя на палеца си, докато не стигна до живеца. Вкуси кръвта, сви палеца в юмрука си и стисна, изпускайки раздразнена въздишка. Включи радиото, заслуша се за миг в някаква креслива поп музика и го изключи.

Животът ѝ по западното крайбрежие на острова през последните дванайсет месеца беше бягство; ежедневието и работата при древната река и тропическата гора бяха живот на забрава, какъвто беше отишла да търси. Място без спомени, освен онези, които създаваше и пресъздаваше всеки ден. На западния край на острова, на ръба на света, Естер беше открила кътче, където можеше да диша. Тази сутрин обаче, след като премина кръстовището, където селският път пресичаше националната магистрала, а гората започваше да оредява и да прави място на сухия пасторален пейзаж, нещо започна да я стяга в гърдите. Дори когато през вентилацията на стария ѝ ют започна да прониква чистото ухание на евкалипта, дишането ѝ не се облекчи.

Цял ден се беше чувствала като излязла от тялото си, сякаш се наблюдаваше отстрани, докато караше. Беше изучила топографията на крайбрежния път, когато беше на петнайсет, а Ора, тогава на осемнайсет, я учеше да кара. Сега отново наблюдаваше как ръката ѝ мести скоростния лост, а краката ѝ натискат педалите на завоите. Наблюдаваше себе си, виждаше как се обляга в ъгъла и отмества поглед към гигантския кълбовиден евкалипт на скалата с люлката, висяща от клоните му. Навежда

се, докато преминава с трополене по ниския мост, обляга се да види платноходките, закотвени край скалното езеро с розовите миди и зелените водорасли, сгушени между вълните му. Привежда се напред преди следващия, все още скрит от погледа хълм и разхлабва натиска върху газта преди скритата дупка на пътя.

Винаги се прибираха така вкъщи. Заедно. На отворени прозорци, със солен въздух в лицата. Подът на юта беше обсипан с обвивки от близалки и хартийките за свиване на цигари „Тали Хо“ на Ора. Миди и шушулки от банксия по таблото. Стереото – до дупка със Стиви Никс, Джанис Джоплин, Мелани Сафка. Сърцето на Естер се свиваше и отпускаше с такъв копнеж, с такова преклонение пред сестра ѝ, нищо че седеше точно до нея.

Натисна газта и вътрешно потръпна отвратено заради детинската си неспособност да приеме, че морето, вятърът, дърветата и звездите все така могат да съществуват и без Ора. И все пак. Диви вълни се разбиваха в брега. Черни лебеди газеха из блатата. Ето ги и тях, седемте скални отломъка. Сгушени един до друг, те събираха в дълбините си топлината на дневното слънце и го пазеха като тайна. Въпреки емоционалната си съпротива тялото на Естер помнеше пътя към дома. Към мястото, където винаги е била преди всичко останало малката сестричка на Ора Уайлдинг.