Георги Господинов: Литературата прави хората по-красиви

Нечетящото общество може да изкрещи кризите болезнено по неясен дори и за самото него начин, казва един от най-нашумелите български автори Георги Господинов

- Как се пише една книга като „Невидимите кризи“?

- По-скоро се събира. Част от текстовете бяха предварително написани, пръснати в различни вестници, предимно немскоезични издания. Една друга част са писани предимно за тази книга. Голямата работа беше да се съберат и да направят една цялост. Да се свързват и да си говорят помежду си. Поради това много от текстовете отпаднаха. Избрах тези, които имат обща мая, които говорят за близки неща.

- Първата част е по-социална, а втората – по-литературна. Първата говори за липсващи неща, отнети, изгубени, а втората е даваща – тя ти предлага, набавя ти онова, което липсва?

- Много точно е това, което казваш. Знаеш, мен много ме занимава проблемът за отсъстващото и първата част развива именно това – отсъствието на света, неслучилата се 1968 година, липсите, дефицитите. Вътре има например едно кратко есе за това как са пътували свищовските чорбаджии... То е смешно и забавно, но много показателно. Излизат от града официално, след което се скриват в къщата с лозето за три седмици, после се връщат и разказват за света, който са обиколили. Така че първата част - „Отказаният свят“ - е частта за дефицитите, нещата за които не говорим, които не са се случили и които рано или късно ще се случат, но „по по-тежък начин“. Втората част - „Обезпечено с литература“ - задава литературата като алтернативен източник на смисъл и възпитаването на вкус през нея. Тя е за четенето като инструмент,  с който можем да обясняваме себе си и света. И голямата „невидима криза“ зад икономическата е тази породена от икономиката. Литература и икономика са много свързани, а хората, които четат и правят литература могат да изговорят тази криза, имат правото, защото думите са отпреди парите. И защото всяка икономическа криза се превръща в екзистенциална рано или късно.

- Сега е време на протести. Протести срещу какво ли не. Протести срещу протестите. Как би описал езика им?

- Казах го още първия ден. Тези протести са не за сметките, а за проваления живот. И в тях се опитваме да изговорим всички дефицити, всички липси, всичко наведнъж – сметки, корупция, монополи, напускане на България. Проблемът наистина е с езика. В липсата на език. Защото той не е просто наредени думи, той е начинът, по който мислим. Ние мислим в границите на езика си и сбърканият език на тези протести показва сбъркания начин, по който мислим.

- В протестите от 1989 г. също имахме проблем с езика. Знаехме само онзи език, дали ще го наречем „дървения“ език, езикът на соца или друго, но това беше. Днес отново имаме проблем с езика? Какво става, отново ли сме обречени на неспособност да изговаряме живота си?

- Това е много интересно, наистина. Още повече, че днес имаме биографична памет за онова време. През 1989  г. тяло и език се учеха да бъдат свободни. Моят личен спомен за тогава е колко телата ни... винаги разказвам това, за първия митинг, в който участвах като студент... имаше страх да вдигнеш ръка с два пръста, правехме го с някаква плахост, колебливост, телата ни не знаеха как да се движат на протест. До този момент знаехме само как да се движим на манифестация. Та телата ни също бяха спънати, неми. Ням език. Но имаше истинска радост от това, че се учиш да проговаряш. Когато го правиш – усещането е едно, а когато след 23 години, след като си се учил и сега отново се учиш да проговаряш, това вече е дълбока тъга...

- И установяваш че пак не можеш да говориш...

- Да, не просто си забравил, а не можеш!

- Не е много утешително това, но пък ти казваш, че литературата може да утешава. Какво друго може да прави тя?

- Няколко неща. Аз съм ги изброил в едно от есетата в книгата. Литературата най-вече дава инструмент, с който да се мисли света. Това е много важно. Четящият човек може да изговори кризите и депресиите си. Четящото общество може да ги изговори. Нечетящото общество може да ги изкрещи болезнено по неясен дори и за самото него начин. Ако искаме да можем да се научим да изговаряме кризите си, трябва да се научим на езика. Но той е бавен и труден. Друго, което ни дава литературата. Живеем обидно малко. И тя може да отлага края, това е принципът на Шехерезада. Всяка нощ една история, която продължава. Още една нощ... Литературата прави хората по-красиви. Винаги си личи дали сенките под очите са от четене на книга или от нещо друго.

- Как преодоляваш собствените си кризи?
- Пиша. Има един текст в книгата за преодоляваме на кризата, на кошмара - „Овцете на нощта“, който е за това. Страхът и кризата са страхотен стимул да пишеш. Преодолявам ги и през други неща – децата, през общуване, млади хора, пътувания... Пътуванията помагат, въпросът е, че е много по-трудно, когато се връщаш.

- Отдавна не си писал поезия? Или поне не си публикувал? Кое е времето за поезия и кой е жанрът на днешното време?

- Аз съм започнал с поезия, ти знаеш, две три години не съм публикувал, но има моменти в които нямам потребност да публикувам. Но не съм спирал да пиша поезия, събрал съм доста неща, включително от Швейцария, от времето в манастира съм събрал един цикъл. Всъщност различните жанрове, в които пиша, са базирани на един общ жанр, основани са на поезия. За мен това е най-добрата работилница за език. За добро или не, защото това би могло да бъде и критика, че пиша основавайки се на поезия. Но е така и аз никога не съм се отказвал от това. А жанрът на днешното? Мисля, че есето и публицистиката са страшно важни. Голямата грешка в последните години, говоря за медиите, беше, че се отказахме от анализа и публицистиката. Медиите се лишиха от тях и това беше грешка защото хората в такива времена имат нужда да мислят. Появата на есето, първото есе е написано през 1572 г., знаем и „бащата“ - Монтен и това е годината на Вартоломеевата нощ. Т.е то е кризисен жанр, възниква в моменти на криза и се актуализира в такива моменти.

- Новите медии не промениха ли представата ни за авторитети, за експертност, имам предвид тяхната „хоризонталност“. Каква е ролята на медиите днес и кои са авторитетите ни? Има ли ги въобще?
- Този въпрос е много важен и дълбок. Сериозен. Аз съм специалист по стари медии. Вярвам, че това, което се случва сега при новите медии е нещо заложено още през 30-40-те, когато тогавашните нови медии – радио, телевизия по някакъв друг, но и подобен начин се появяват. Проблемът с авторитета го има, да. От една страна причината е „хоризонтализмът“ на новите медии, от друга страна са и старите медии – за които Кундера пише, че са „редукционисти на смисъл“. Което е в природата на медията обаче – леко да редуцира смисъла и дълбочината. Но има медии и медии. Ако вземем един български всекидневник и един немски например и ги разлистим страница по страница едновременно, аз си направих такъв експеримент, когато бях в Германия, ще видим че тези вестници, немскоезичните, започват първо с 12 страници, посветени на света и Европа. Това е много важно. Тук сме загубили любопитство към света и Европа, ние вътре сме загубили любопитство един към друг, но сме загубили и това към другите, към Европа. Което е нещо ново. Имали сме при затворени граници страхотно любопитство към нея. А сега като разгърнем български вестници ще видим, че на света са посветени 2-3 странички. Всичко друго е криминална хроника или жената на новия премиер да речем, или отсъстващата жена на президента, или интервюта „по пантофи“... Т.е медиите редуцират смисъла, но по различен начин в различните общества. Що се отнася до новите медии и авторитетите, ние имаме проблем с авторитета и без тях. Това е „нетраене“, както при материалите – нетрайност, бърза похабяемост. Много лесно се изкушават елитите у нас. Може да се нарече и корумпиране, аз предпочитам да го наричам по-широко – изкушение. Не всички пристъпват законовите, но преминават някакви принципни граници. И това също е покваряващо.

- А я има и подмяната на авторитетите?
- Да... така е. Но не можем да виним за това мрежата – тя е отворена и за сериозния човек. Въпросът е в ценностите. Обществото би трябвало да се „разбира“, да има някакъв обществен договор за това кое е по-ценно – дали да късаш салфетки в клуб, ок, това е жанр, да превключваш телевизора по потник в къщи или да отидеш на театър, да си купиш книга. Да си купиш книга, която е 10-15 лева или за същите пари, даже за повече – да си вземеш куверт за местата, за които говорим. Още – ценност ли е да пресичаш на червено, да задръстваш тротоарите с боклуци или коли... Тези малки неща са много важни. И те не са от сега. Спомнете си ние бяхме такива и преди. Тази манталитетна промяна е много важна.

- 90-те години са ти важни, много говориш за тях. За какво съжаляваш – пропуснато, неразбрано, неизговорено...?

- Да, така е. Много са ми важни. За нищо не съжалявам. Но мисля, че важността на 90-те тепърва ще се преоткрива след това нулево десетилетие, което преживяхме. Кое беше важно – при тях имаше енергия да се вършат нещата, смисълът беше близък и се виждаше, и имаше ясни линии на компромиса, като ги минеш – нещо светкаше и пиукаше. Това сега се изгуби в едно всеобщо размазване... Аз непрекъснато давам за пример онази история със Стоян Михайловски, ти я знаеш, как той като получавал покани за бал от Фрединанд , написвал горе в десния ъгъл едно голямо „Не щъ!“ С Ъ! Това е много важно и липсва днес. Много липсва. Едно голямо „Не щъ!“, което възпитава. Защото отказите възпитават не по-малко от нещата, които приемаме да вършим. Човекът, който е изправен до стената по-трудно казва „Не щъ!“ И това трябва да се възпитава. Още за 90-те. Те родиха много неща що се отнася до езика, до начина за писане. Те бяха силно време за българската литература, особено за поезията. Силно, високо, вертикално време!

- А как би описал днешното време? Като време на неверие, безразличие, депресия, технократско време или друго?
- Ние първо нямаме име за това време. Аз бих го описал като „нулево“. И това име е знаково. Както каза един от младите хора, които непрекъснато пишат - „Естествен роман описа 90-те“, „Физика на тъгата описва това време. Е това е - „Физика на тъгата“. Дал съм от себе си по една книга за тези времена. Това, което се случва днес е всъщност опашката на тази тъга. Избухна защото е дълго трупана. Тъгата също е възпламеним материал. Тя не може дълго да се трупа безнаказано, тя в един момент се взривява, избухва. Така че това е такова десетилетие - на леко объркване, стъписване, не случайно се чакаха апокалипсиси, на затваряне на граница, отвъд която се знае, че нещо трябва да се промени. Бъдещето не е това което си мислехме, не ни привлича толкова. Оказа се че индустриалният прогрес не е нещо непременно добро и трябва да се забави малко.

Катя Атанасова, интервюто е публикувано в списание „Мениджър”