История на българската демокрация: 14 правителства и само три завършени мандата

С подадената на 11 декември 2025 г. оставка на кабинета "Желязков" България добави още една глава към вече дългата и често турбулентна история на изпълнителната власт след демократичните промени от 10 ноември 1989 г. Случилото се – на фона на политическото напрежение, фрагментирания парламент и натрупаната обществена умора – отново постави въпроса за стабилността на българската демокрация и способността ѝ да произвежда устойчиви управленски структури.

От началото на прехода до края на 2025 г. България е имала общо 14 редовни правителства, но само малка част от тях са успели да изкарат пълния си четиригодишен мандат. Повечето са приключили преждевременно – след оставки под обществен натиск, икономически кризи, вътрешнопартийни разломи или загуба на парламентарно доверие. Историята на тези кабинети е и история на самия български преход.

Първите години на прехода (1989–1997) 

Преходът започва с правителството на Георги Атанасов (БКП), което формално е редовно, но де факто бележи края на еднопартийната система. Истинската промяна идва с кабинета на Андрей Луканов (1989–1990), който остава в историята с дълбоката икономическа криза, празните магазини и началото на масовите протести. Луканов подава оставка под силен обществен натиск – първият подобен случай в новата демократична история. 

Първото правителство, формирано след свободни парламентарни избори и в условията на вече реален политически плурализъм, е това на Димитър Попов (1990–1991). То е създадено като програмно правителство на националното съгласие след оставката на Андрей Луканов и тежката социално-икономическа криза. Кабинетът „Попов“ не пада нито с вот на недоверие, нито вследствие на политически скандал или масови протести. Неговият край е предвиден още при съставянето му – след приемането на новата Конституция през юли 1991 г. и провеждането на парламентарни избори. Формално правителството подава оставка, за да освободи пътя за първия кабинет, излъчен по новата конституционна рамка. В този смисъл то е преходно по замисъл и остава в историята с началото на ценовата либерализация и фундаменталните икономически реформи.

След краткото, но политически знаково управление на Филип Димитров (СДС), паднало след загубен вот на доверие през 1992 г. (единственият подобен случай до момента), идва кабинетът на Любен Беров (1992–1994). Това правителство е пример за т.нар. „плаващо мнозинство“ – то формално не разполага със стабилна парламентарна подкрепа, а разчита на негласната подкрепа на ДПС и БСП. Управлението му се характеризира с институционална парализа, нарастващо влияние на силовите икономически групировки и липса на решителни реформи. В крайна сметка кабинетът „Беров“ подава оставка през 1994 г., което води до провеждането на предсрочни избори. 

Икономическата криза и валутният борд (1997–2001)  

След изборите Жан Виденов (1995–1997) оглавява правителство на БСП, което завършва катастрофално – хиперинфлация, срив на банковата система и масови протести. Макар формално да не е свалено с вот на недоверие, правителството подава оставка под безпрецедентен обществен натиск и улични протести. Това е и един от най-ясните примери в българската история за управление, прекъснато от социален взрив.

Служебното правителство на Стефан Софиянски подготвя почвата за кабинета на Иван Костов (1997–2001) – едно от малкото правителства, изкарало пълен четиригодишен мандат. Управлението му остава в историята с въвеждането на валутния борд, мащабната приватизация и ясната евроатлантическа ориентация. Въпреки социалната цена, това е период на институционална стабилизация.

Завръщането на „царя“ и пътят към ЕС (2001–2009)

Правителството на Симеон Сакскобургготски (2001–2005) също изкарва пълен мандат – вторият такъв случай. То остава в историята с обещанието за разрешаване на най-важните политически и икономически проблеми на страната за „800 дни“, с икономическия растеж и с финализирането на преговорите за членство в ЕС.

Следва кабинетът на Сергей Станишев (2005–2009), управлявал в сложна тройна коалиция с НДСВ и ДПС. И той завършва пълен мандат – трети в историята – оставайки историческия си отпечатък с приемането на България в Европейския съюз през 2007 г., но и със спирането на европейски фондове заради поредица от корупционни скандали.

Управлението на ГЕРБ и цикълът на протестите (2009–2021)

Първото правителство на Бойко Борисов (2009–2013) не завършва мандата си. То подава оставка след масови протести срещу високите цени на тока и социалното неравенство – знак, че "улицата" остава ключов фактор в българската политика.

Вторият кабинет на Борисов (2014–2017) пада след загубата на ГЕРБ в президентските избори през 2017 година и отново след подадена оставка, а третият (2017–2021) формално не е свален с вот на недоверие, но е белязан от продължителните протести през 2020 г. срещу корупцията и зависимостите в прокуратурата и съдебната система. Нито едно от трите управления на Борисов не завършва пълния си четиригодишен мандат.

Хроничната нестабилност (2021–2025)

Периодът след 2021 г. се характеризира с безпрецедентна политическа фрагментация. Кабинетът на Кирил Петков (2021–2022) е първият в новата история, свален с успешен вот на недоверие. Управлението му остава в историята с антикорупционната си реторика и с подкрепата за Украйна след руската инвазия, но и с неразбирателството между участниците в коалицията, което в крайна сметка води и до нейния разпад.

Следват краткотрайни формули на управление, включително кабинета „Денков–Габриел“, основан на ротационен модел между ГЕРБ и ПП-ДБ, който също не изкарва пълен мандат. Кабинетът „Желязков“, сформиран като опит за експертно-политически компромис, се оказва поредното правителство, което не успява да изпълни програмата си. Оставката му стана факт заради масовите улични протести и въпреки стабилната парламентарна подкрепа.

Каква е равносметката?

От 1990 г. насам (без да броим последния комунистически кабинет на Георги Атанасов) България е имала точно 14 редовни правителства. От тях само три – тези на Иван Костов, Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев – успяват да завършат пълния си четиригодишен мандат. Повечето премиери са подавали оставка, често под натиска на протести и кризи, а само две правителства са били формално сваляни с вотове на доверие и на недоверие в пленарна зала.

Историята на българските правителства след 1989 г. показва ясно, че проблемът рядко е в липсата на изборни алтернативи, а много по-често в липсата на устойчиво доверие, стабилни мнозинства и дългосрочен политически хоризонт. Повечето правителства от най-новата българска история отстъпват под натиска на масови протести или след разпад на управляващото мнозинство.  

В този смисъл оставката на кабинета „Желязков“ едва ли може да се разглежда като аномалия, а по-скоро като логично продължение на модел, при който политическите елити се затрудняват с производството на дългосрочна управленска стабилност. Историята на редовните правителства след 1989 г. показва, че истинското предизвикателство пред българската демокрация не е смяната на властта, а способността ѝ да я задържи.