Как Венецуела се превърна в световна петролна сила?

След драматичните събития в Каракас, свалянето на венецуелския президент Николас Мадуро и последвалото му отвеждане в Съединените щати, Венецуела отново се оказа в центъра на глобалния енергиен и геополитически интерес. Администрацията на Доналд Тръмп не крие намеренията си да „преподреди“ режима на достъп до венецуелския петрол — ресурс, който от повече от век определя съдбата на страната и отношенията ѝ със света. 

Но за да разберем защо всяка политическа буря във Венецуела неизменно се върти около нефтените находища, трябва да се върнем назад — към началото на една от най-важните петролни истории на ХХ век. 

Раждането на петролната Венецуела

Венецуела влиза в петролния век през 1914 г., когато кладенецът „Сумаке I“ край езерото Маракайбо доказва, че под тропическата почва се крият огромни богатства. До този момент Венецуела е бедна земеделска икономика, но в рамките на две десетилетия се превръща в един от най-големите производители на суров петрол в света. 

Развитието на първите находища е почти изцяло дело на чужд капитал — най-вече американски и британски — привлечен от щедри концесии и слаба държавна регулация. Маракайбо става известно като "венецуелския Далас". 

Първите находища са разработени при управлението на диктатора Хуан Висенте Гомес, който е начело на страната в периода от 1908 година до смъртта си през 1935 г. 

През 20-те години на миналия век добивът вече надхвърля 100 хиляди барела дневно. Гомес отваря страната широко за чуждестранни компании, предоставяйки им дългосрочни концесии при минимални данъци. Венецуела бързо се превръща във втория най-голям производител на петрол в света след САЩ, но печалбите остават основно в ръцете на външни инвеститори.  

Нефтеният бум 

През 30-те и 40-те години доминираща роля в развитието на венецуелската петролна индустрия имат американските и британските корпорации ExxonMobil, Chevron, Shell и BP. Те развиват находищата около езерото Маракайбо, изграждат рафинерии и пристанища и превръщат Венецуела в ключов доставчик на горива за САЩ по време на Втората световна война. 

Към края на 50-те години добивът надхвърля 3 милиона барела дневно, а САЩ поглъщат повече от половината венецуелски износ.

След падането на военната диктатура през 1958 г. и идването на поредица от демократични правителства, Каракас започва постепенно да увеличава данъците и контрола върху сектора. През 1960 г. Венецуела става една от страните-основателки на организацията на петролните износители ОПЕК, заедно със Саудитска Арабия, Иран, Ирак и Кувейт. Това е повратен момент, в който латиноамериканската държава се утвърждава не просто просто доставчик, а като активен участник в глобалната петролна политика.  

Национализацията от 1976 година 

При президента Карлос Андрес Перес през 1976 г. нефтеният сектор е национализиран и обединен в държавната компания PDVSA. Национализацията е уредена чрез компенсации за частните инвеститори и договори за техническо сътрудничество, които позволяват на Венецуела да запази достъп до ключови технологии и пазари. 

През 70-те и началото на 80-те години страната стабилно произвежда между 2,5 и 3,5 милиона барела дневно, а приходите финансират мащабни социални програми и изграждане на инфраструктура. 

През 90-те години PDVSA отваря отново част от сектора за чужди инвестиции, особено в Оринокския пояс. Компании като TotalEnergies се завръщат като партньори. Основните пазари остават САЩ, Европа и Карибите, но все по-важен пазар става Азия. В този период добивът отново надхвърля 3 милиона барела дневно, но това се случва на растящото социално напрежение в страната.  

През 70-те години Венецуела преживява „петролен златен век“, но след спада на цените през 80-те държавата навлиза в дългова криза. Политическият елит в лицето на редуващите се в управлението партии Acción Democrática и COPEI запазва контрола върху институциите, но губи обществена легитимност. Петролът продължава да носи приходи, но все по-голяма част от населението остава в бедност, без достъп до качествено здравеопазване, образование и сигурна заетост.

Кулминацията идва през 1989 г. с т.нар. „Каракасо“ — масови бунтове срещу икономическите мерки на президента Карлос Андрес Перес, включително поскъпването на горивата и транспорта по настояване на Международния валутен фонд. Репресиите отнемат стотици животи и от този момент за голяма част от венецуелците политическата система изглежда не просто корумпирана, а откъсната от реалността.

Революцията на Чавес и геополитическият завой на Венецуела 

През 1999 година на власт идва социалистът и бивш военен Уго Чавес, а петролът отново става инструмент на държавна политика. Социалното недоволство, което изстрелва Чавес до властта не възниква внезапно и не е просто реакция срещу „неолиберализма“. То е резултат от дълго натрупване на икономически, социални и институционални деформации в една страна, богата на петрол, но с дълбоко неравномерно разпределение на плодовете от това богатство. 

Данъците и контролът върху PDVSA се увеличават, отношенията със САЩ се влошават, а нови стратегически партньори на страната стават Русия и Китай. Компании като Rosneft, CNPC и Sinopec инвестират във Венецуела срещу ангажимент за дългосрочни доставки на петрол. Част от износа вече отива директно към Китай за обслужване на кредити, което променя географията на венецуелските пазари.  

За разлика от национализацията от 1976 г., извършена при ясни правила и договорени компенсации, политиката на Чавес е по-конфронтационна. През 2006–2007 г. държавата поема контрол върху ключови проекти в Оринокския пояс, като принуждава чуждестранните компании да станат миноритарни партньори в съвместни предприятия с PDVSA.

Някои компании, като TotalEnergies и ENI, приемат новите условия срещу договорени компенсации. Други, сред които ExxonMobil и ConocoPhillips, отказват и напускат страната, завеждайки арбитражни дела. Венецуела формално признава принципа на компенсация, но размерът и начинът на плащане стават предмет на дългогодишни съдебни спорове. В някои случаи международни арбитражни съдилища присъждат милиарди долари обезщетения, които Каракас частично оспорва или отлага да изплати. 

Ерата Мадуро и упадъкът на венецуелската икономика

Уго Чавес умира на 5 март 2013 година, а негов наследник на президентския пост става синдикалистът и бивш автобусен шофьор Николас Мадуро. 

След 2014 г. комбинацията от ниски цени на петрола, международни санкции и вътрешно политически проблеми води до драматичен спад - добивът намалява до под 1 милион барела дневно. Успоредно с това ерозира и влиянието на Каракас в петролния картел ОПЕК за сметка на Саудитска Арабия и нейните партньори от Близкия изток и Африка.  

След 2016 г. върху Венецуела са наложени тежки икономически санкции от страна на САЩ (особено срещу петролния сектор), които ограничават достъпа до финансови пазари и капацитета ѝ да продава петрол на международни купувачи. Това допълнително задушава приходите на страната и възможностите за инвестиции.  

По времето на Мадуро Венецуела на практика се превръща в една от най-бедните държави, въпреки че притежава най-големите доказани петролни запаси в света.  Тази парадоксална комбинация от огромни природни ресурси и ужасяваща бедност не е случайна, а е резултат от структурни икономически проблеми, политическа непазарна намеса, срив в производството и международни санкции. 

Икономиката на страната се свива драстично през последното десетилетие — с общ спад на брутния вътрешен продукт от порядъка на около 80% между 2014 и 2020 г. БВП на глава от населението в страната е около 9000 щатски долара, докато в държави като Чили и Аржентина той е над 30 000 долара. Милиони венецуелци напускат страната в търсене на по-добър живот, което допринася за намаляване на работоспособното население и спиране на вътрешното икономическо възстановяване.

Именно затова всеки политически обрат — включително и този, който се случва в момента — се разглежда през призмата на въпроса кой ще получи и управлява достъпа до тези ценни ресурси. Дали Венецуела отново ще получи правото да провежда демократични избори след падането на режима на Мадуро тепърва предстои да разберем. 

Историята обаче ясно показва, че венецуелският петрол никога не е бил просто стока. Той представлява геополитическа "валута", около която се въртят отношенията със САЩ, Русия, Китай и целия свят.