Защо позволих на дъщеря си да изучава "безполезна" специалност

Най-голямото ми дете, Ема, тъкмо се върна в университета след дълга ваканция, за да завърши и последния семестър от висшето си образование.

Още преди да е сложила точката на дипломната си работа обаче, роднини и приятели започнаха да ме бомбардират с един въпрос: А какво ще прави, след като завърши?

В крайна сметка положението на работния пазар не е розово. Все повече наскоро завършили студенти се примиряват с нископлатени позиции, които не са по квалификацията им, или работят на половин работен ден – ако изобщо имат късмета да си намерят работа.

Добрата новина е, че студентите, които завършват специалности от областта на технологиите, инженерството и математиката, като цяло се справят доста добре след дипломирането. Ема обаче учи в трижди проклетата хуманитаристика – магистратура по американска култура с фокус върху политиката и културата на хранене, преподавана в малък колеж.

Известно време се мъчех да обяснявам как специалността й е толкова модерна в момента, че изобщо не се притеснявам дали ще си намери свястна работа. „Интересите на Ема може да я отведат в най-различни посоки”, казвах на хората. „Може да пише в кулинарен блог. Може да работи за неправителствена организация, която подобрява здравето и условията за хранене на бедните в градовете. Може да поддържа връзките със социалните медии на някоя нова хранителна фирма.”

Ясно е, че не просто обяснявах – прекалявах с обясненията в желанието си да дам доказателства, че избраният от Ема път ще я доведе до стабилна заплата. Сякаш трудовият й статус беше референдум за решенията, които аз и съпругът ми бяхме взели за нейното образование. Когато поглеждам назад, разбирам каква грешка съм правила – аз сравнявах личния успех на Ема със своя собствен успех като родител.

И все пак колкото повече мислех по въпроса, толкова по-силна ставаше решимостта ми да бъда честна. „Но тя получи чудесно образование и наистина откри страстта си – и знам, че тези неща ще й послужат добре в живота”, казвам сега.

Не ме разбирайте погрешно – не сме имунизирани срещу високата цена на висшето образование. Баща й и аз направихме доста жертви, за да дадем на Ема и брат й образование – такова, каквото смятаме за ценно. Когато се дипломира, тя ще трябва да изплаща дългове – и, да, съпругът ми и аз ще помагаме. И, разбира се, ще бъдем много щастливи, ако Ема си намери работа след дипломирането си през май и не се види принудена да се нанесе обратно при нас.

От самото начало обаче ние никога не си позволихме да я притискаме да избере университет или специалност единствено с оглед на очакваната възвращаемост на инвестицията, както правят все повече и повече семейства.

Напоследък идеята, че институциите за висше образование са места, които учат студентите да мислят критично и аналитично, да четат много и да пишат добре, започна да се възприема като отживелица от стари времена. Университетите все по-често се оценяват според заплатите на завършилите ги наскоро млади хора. Правителството на Обама засили този предразсъдък, като предложи университетите да се категоризират отчасти според парите, печелени от бившите им студенти.

В такъв климат да поощряваш детето си да изучава хуманитарна специалност изглежда в най-добрия случай глупаво, а в най-лошия – привилегия, запазена за елита, който не се тревожи, че потомството му ще трябва да работи, за да живее. Само 8% от американските студенти днес завършват хуманитарни специалности – много по-малко от пика от 17%, достигнат през 1967 година.

Университетът обаче не е техникум. Промотирането на технически специалности не бива да бъде единственият отговор на обществото на нуждата да помогнем на следващото поколение да преуспее в един конкурентен свят.

В една скорошна статия за „Ню Рипъблик” президентът на университета „Браун” Кристина Пакстън страстно защити хуманитарните науки. „Фокусът ни не трябва да бъде само върху това да обучим студентите на уменията, които ще са им нужни непосредствено след дипломирането”, писа тя. „Стойността на тези умения бързо ще се обезцени. Вместо това целта ни е да инвестираме в дългосрочния интелектуален, творчески и социален потенциал на човешките същества.”

Дълго време не спирах да падам отново и отново в един и същи капан, да усещам, че неизбежното (а може би не) постъпване на Ема на работа е най-важното нещо. Оттогава обаче разбрах, че най-важно за нея ще бъде едно нещо, което може и да не успеем да вкараме в годни за измерване рамки още дълго време – приносът й към света и това колко щастлива и доволна ще бъде тя в него.

Ранди Хоудър за сп. „Тайм”