Мъжът, който промени представата за майчинството

Джоан Борегар е на първо място майка. Когато тя и съпругът й разбират, че имат проблеми със забременяването, Джоан напуска работата си като счетоводител, за да се фокусира напълно върху желаното майчинство.

Когато най-сетне успява да забременее, решава да роди у дома, без обезболяващи медикаменти. Месеци наред след раждането седи на канапето в хола си в Денвър, грижейки се за детето от сутрин до вечер. Прекарва с него и по-голямата част от нощта, тъй като бебето спи при нея и съпруга й Даниел, софтуерен инженер.

Когато забременява с второто си дете, Борегар продължава да кърми дъщеря си. Това води до освобождаване на хормони, които предизвикват контракции и едва не водят до преждевременно раждане. Тя обаче продължава и второто дете, родено на 2. март, сега суче заедно с двегодишната си сестра.

Джоан и Даниел, които са женени от 2004 г., в продължение на години живеят като „истински юпита”, но прекратяват по-голямата част от социалния си живот, когато стават родители. Край на вечерите навън. Джоан вече не обядва с приятелките си. Всъщност, единственият момент, когато Джоан оставя някой друг да се грижи за детето й, е докато ражда второто.

„Когато започнахме това, не бяхме и помислили, че ще сме такива родители”, разказва тя пред сп. Тайм. „Мислех, че хората, които са толкова отдадени на децата си, са луди.”

Мнозина биха се спрели на тази дума, за да опишат философията за отглеждане на деца, възприета от Джоан. Тя е известна като привързано майчинство/бащинство (attachment parenting) и популяризирането й през последните две десетилетия преосмисли съвременната връзка между майка и дете. Не става въпрос само за напълно отдадени майки като Джоан – популярността на тази философия измени представата за родителя и превърна идеалния му образ в човек изцяло предан и жертващ се за децата си, вместо в родител, който отглежда самодостатъчно поколение.

Ако сте имали бебе през 21. век, вероятно сте попадали на „Книга за бебето” на известния педиатър д-р Уилям Сиърс  – дебелият том, който е почти изцяло отговорен за въздигането на привързаното майчинство. Издадена за първи път през 1992 г., днес тя се печата на над 18 езика, включително и на български, и от нея са продадени над 1,5 милиона копия. Много е вероятно – съзнателно или не – да практикувате някакъв вариант на привързаното майчинство или бащинство, повлияни от посланието, че родителите и децата са предопределени от природата да бъдат възможно най-близо едни до други.

И макар че идеята звучи просто, особеностите на привързаното майчинство изискват огромни жертви от родителите. Трите му основни постулата са кърменето (често до по-късна възраст на детето), съвместното спане (с детето в родителското легло) и носенето на бебето, където децата са непрекъснато във физически контакт с майките си. Според догмата всяко звуче, издадено от малкия човек, е писък за помощ и никое дете не бива да бъде оставяно да плаче.

Този взискателен „бранд” отглеждане на деца отключи истинска философска война, която продължава да бушува сред родителите по цял свят. Аргументите за и против привързаното майчинство са свързани и с въпросите за баланса между работата и семейството, които разделят западния свят на враждуващи лагери пет десетилетия след зараждането на модерния феминизъм. Много жени са нападани, ако решат да напуснат работа и да бъдат майки „на пълен работен ден”.

Според идеите на д-р Сиърс колкото повече време децата прекарват в прегръдките на майките си, толкова по-вероятно е да се превърнат в добре адаптирани деца. Оттук до обвинението, че някои майки не са достатъчно добри, стъпката е малка – общественото мнение ги кара да вярват, че всеки миг далеч от децата им ще има доживотни негативни последствия. Дебатът и появилата се заради него хронична тревога се заплетоха в омагьосан кръг. Остава въпросът дали привързаното майчинство е някакъв женомразки заговор, целящ да извади жените от редиците на работната сила и да ги върне за постоянно в дома. А може би тази философия е начин да се поощри любящата връзка между родители и деца, която донякъде пострада от повсеместното фокусиране върху работата като най-важното нещо на света.

За да се отговори на тези въпроси, си заслужава да попитаме самия автор на „Книга за бебето”, която тъкмо навършва 20 години. Оказва се, че възгледите на д-р Уилям Сиърс са много по-малко екстремни от тези на неговите последователи и критици. Философията му до голяма степен се корени в неговото собствено детство. 72-годишният мъж разказа пред  „Тайм”, че е отгледан като „дебело, тъпчещо се с месо хлапе”. Докато майка му работела като мениджър на магазин за дрехи, Сиърс ходел всеки ден на църква и посещавал католическо училище. „Майка ми знаеше, че ми трябва дисциплина, а монахините допълнително я заздравиха”, обяснява той. „Все още си спомням как сестра Мери Бонифас слагаше ръка на рамото ми, ощипваше го и казваше: „Дръж се прилично”.”

Сиърс работел, за да плаща училищните си такси. „Честно казано, тогава смятах, че детството ми е лошо. Но днес не бих променил нищо от него. Мисля, че то ме научи на работна етика.”

Съпругата му Марта също е имала трудно детство. „В дома ми имаше много гняв, много скандали бой и други подобни”, разказва тя. Дълбоко религиозните Марта и Уилям се сдобиват с първото си дете през 1967 г. и веднага са отвратени от модерната тогава философия на д-р Спок. „Когато прочетохме в книгата му, че ако детето пищи и иска да излезе от кошарката си, не бива да го вземате на ръце, а да го оставите да повърне, си казах: „Дотук съм с тази книга”.” Масовото следване на тази практика допълнително възмущава младите родители. След като виждат това, как биха могли да не кажат на познатите си – и на милиони непознати – никога да не оставят децата си да плачат? „Може да се каже, че реагирахме на детството си”, споделя Марта. Това води и до създаването на философията, отразена в „Книга за бебето”.