Орхан Памук: Интересен днес е обикновеният човек

Десетки студенти, преподаватели, читатели и гости се събраха в аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски” по повод гостуването на популярния турски писател Орхан Памук в България. В публична дискусия в препълнената зала на университета, в рамките на повече от час, Орхан Памук разговаря с писателя Бойко Пенчев за това как според него се чувства балканското, за отношението към събитията в Близкия изток и представата за самотата и щастието. По време на разговора, писателят съобщи, че предстои филмиране на един от романите му.

Ферит Орхан Памук е роден през 1952 г. в центъра на Истанбул, който в ранното му детство е с поне 10 милиона жители по-малък град. Той е журналист по образование, есеист, сценарист и преподавател в Държавния университет на Ню Йорк. Автор е на 15 книги, преведени на 60 езика. На 12 октомври 2006 г. е награден с Нобелова награда за литература.

Вчера се състоя първото събитие с негово участиев в хода на тридневното му посещение в България. Орхан Памук пристигна у нас по покана на фондация „Елизабет Костова”, в рамките на дългосрочната й програма „Литература в 100 лица” (2011-2019).

Най-интересното от разговора му с писателя Бойко Пенчев, ви представяме тук:

- Г-н Памук, за първи път сте в София. Как чувствате духа на града?

- Всичко ми изглежда и звучи много познато в София. Чувствам се у дома си. За първи път съм тук, но града го усещам познат. Има общи неща между родината ми Турция и България. По-късно ще ви обясня защо.

- Кои са нашите общи спомени?

- Това, което ни е скъпо, като че ли винаги се свързва с някакъв спомен. Но за света географията, спомените ни, животът ни остават някак встрани. Всичко, което е свързано с нас, като че ли не е на световната сцена. Това не означава непременно, че живеем в провинция, в периферията на събитията. Всичко се променя в България и Турция. България вече е в Европейския съюз. И двете обаче за мен сякаш си остават малко провинициални. След 1995 г. прекарах две години в САЩ, преподавайки в Колумбийския университет. В първия момент, след като пристигнах, започнах да копнея по турското сирене. Започнах да го търся и се оказа, че в Ню Йорк турското сирене е българско. И това е може би част от общата ни история. Ние сме много близки.

- Кое ни свързва според вас?

- Има определени обстоятелства. Преди всичко и на двата народа все ни се налага да оцеляваме. В началото, когато чуят за нас, сме по-малко интересни на света, защото сме българи или турци. Обаче след като излезем от тази провинциалност, книгите ни започват да се четат. Но онова, което ни прави различни не е толкова съществено. Човешкото същество е важно навсякъде. И тук също, въпреки че привидно в тези земи не се случва нищо. Обикновените хора са интересни. Съседът в бакалницата е важен. Той е интересен за всеки писател.

- Къде е мястото на балканското в усещането ни за себе си?

- Мисля, че някъде след средата на 60-те години в Турция имаше Балкански шампионат по бокс и по баскетбол. Така получих първата си представа за балканското. За балканците образът на Балканите е съвсем различен. Той е едно усещане за провинциалност. Някой иска да свали някаква империя. Ти си част от Европа, но се чувстваш представен като загадъчен, в сложна и непроницаема политическа обстановка. Така ни описват западните пътуващи автори.

Представата за балканското ни се налага от Западна Европа. Въпреки че при турците има и азиатски аспирации заради чисто географското разположение на страната. Но балканският образ гласи: ние сме част от Европа, но нейна провинциална част. Някак не присъстваме в бляскавата част от истрорията. Вярваме в идентичностите си и се ядосваме много на западните представи, когато се чувстваме смутени и притеснени. Идентичността е начин да живееш, но не бива да я приемаш толкова насериозно. Независимо дали сме турци или българи, ние сме свободни граждани на света. И имаме възможност да надскочим себе си.

- Преди време в интервю за германското списание „Шпигел” казахте, че романът ви „Сняг” отразява история, която е приключила и че нещата вече не изглеждат така в Турция. Подкрепяте ли все още това свое твърдение?

- Не, не са история. С това твърдение съм допуснал грешка. Доказателство за това е, че преди два месеца срещнах човек, който ми каза, че е прочел „Сняг” и според него романът отразява политическата ситуация в Турция днес. Аз написах „Сняг” преди 10 г. Битките между консерваторите и либералите, проевропейски настроените и всички други, все още се случват в Турция. Освен това любовта, търсенето на смисъла на живота в сюжета са все още валидни. За добро или лошо „Сняг” още не е книга, която е за миналото. Тя продължава да разказва настоящата история на секуларизма и вътрешните борби в Турция.

- Какво е отношението ви към събитията в Близкия изток?

- Следя ги с много голям интерес. Онова, което Западът нарича „арабската пролет”, аз го наблюдавам с огромна радост. Дори сълзи ми излизат на очите. Вие знаете, аз преподавам в САЩ. Идеята, че ислямските народи са закостенели, патриархални, че не заслужават и не могат да направят революция е наложен от Запада стереотип.

Много се радвам и възхищавам на тези хора в Близкия изток, които излизат на улицата в условията на диктат. Надявам се да няма много жертви. Тази революция, както я наричат, тези движения, са организирани от по-млади хора от средната класа. Трябва да се възхищаваме на техния гняв, защото той променя фундаменталната представа на света за тях. Изключително важно е, че тези хора се надигнаха и организираха. Тяхната революция се противопоставя на дългогодишния диктат в арабския свят, подкрепян от много западни държави.

Това, което силно ме впечатлява, е че всички страни по света се радват и са солидарни с този бунт. Това е една велика хуманитарна съпричастност.

- Известен сте с това, че защитавате турската кандидатура за членство в ЕС. Ще продължите ли да се борите Турция да стане член на съюза?

- Използвате думата „да се бориш”. Това е странна дума. Между 2001 и 2006 г., доколкото успях с най-добри намерения, се опитвах да рекламирам и подпомагам присъединителния процес между Турция и ЕС. Когато някой се бори, това е свързано с демократичните идеи за равенство, свобода, братство – ценности, които са създадени в Европа. Аз обаче за това няма да се боря. Просто ще го приема спокойно. Това са задачи на икономиката и политиката. Преди всичко бих се борил за своята свобода на словото.

- Какво е мястото на самотата в романите ви и в живота на съвременния човек?

- Има два вида самота. Първата е свързана с това, че обществата се променят. Според мен човек сега е по-самотен от преди 50 години. Поне в Турция е така. Големите семейства преди стояха в основата на обществото. Сега обществото трябва да замести семейството. В човека има естествена склонност да се събира със себеподобни. Имаме обаче нужда и от още нещо – от въображението си. Заради него сякаш вървим срещу обществото. Аз лично имам нужда от двете – радвам се когато съм сред близки и роднини, но от друга страна обичам да се заключвам в стаята си и да оставам сам. Имам нужда от тяхната защита, но в стаята ме водят гневът и цинизмът. Ако живеех изцяло в самота или изцяло в изолация, мисля че нямаше да мога да бъда добър писател. Има различни начини човек да е сам. Понякога самотата е неизбежна социална съдба, лош късмет. В литературата тя е символ на социален престиж.

- Какво значение има щастието в мотивацията на героите ви?

- Как проверяваме и оценяваме един живот? Какво е мястото на щастието в него? Романите ми в своята същност са така написани, че да възпитават по-висок регистър от ценности. Според мен успехът им се измерва с това дали отразяват истинското лице на живота такъв, какъвто е. Когато пиша една книга, мисля винаги за това да покажа истинската страна от живота. Да покажа на човека това, което според мен е най-важно.

Животът не се свежда само до щастието. Това е най-популярната ценност – да живееш живота си, ръководен от мотивацията да бъдеш щастлив. Мисля обаче, че в крайна сметка има толкова много мотиви, които ни водят по пътя на съдбата ни. Достоевски и Шекспир много умело са доловили противоречието в човешкия дух. Ние не сме програмирани, изчислителни машини и роботи. Имаме толкова много мотиви. Много хора например се водят не от щастието, а от много други, по-нисщестоящи стимули като политиката, религията, солидарността, разбирането. Правил съм съзнателно толкова много неща, които съм очаквал да ме направят щастлив, но не се е получила. Романите задават въпроса каква е стойността на живота и какво е мястото в него на щастието. Затова са толкова важни.

- Не мога да пропусна да ви попитам какво мислите за влиянието на социалните мрежи?

- Определено считам, че социалните мрежи подпомагат отношенията и помагат да се създават контакти. Човек може да прибегне към тях, когато се чувства самотен. Аз обаче отказвам непременно да проявявам интерес към тях. Мисля, че те не ни променят дълбоко, не изменят същинското ни съзнание.

Въпрос от публиката: Защо книгите ви са толкова различни една от друга?

- Очаквам този въпрос цял живот! Благодаря ви за него! Различни са, защото още когато бях млад писател мислех, че не искам когато стана на 58 години, един ден в София да ми зададат въпроса защо книгите ми са толкова еднакви.

- За какво пишете сега?

- Пиша за средната класа на Истанбул. Когато бях дете, израснах в центъра на града. Тогава в него живееха много по-малко хора. Постепенно се случи така, че той започна да се пълни и в последните 50 г. дойдоха близо 10 млн. души, които се установиха в покрайнините на центъра и го направиха мегаполис. Пиша за тези хора, които дойдоха в Истанбул и си създадоха живот, за да навлязат постепенно там, където аз съм роден. Героят ми е уличен търговец на боза, който идва в Истанбул през 70-те години на миналия век.