На 24 февруари се навършват 2 години от началото на пълномащабната инвазия на Русия в Украйна. До онзи момент за повечето хора от нашето съвремие нападение на страна над по-малкия ѝ съсед, масови въздушни бомбардировки над беззащитни градове, избиването на цивилно население в предградието на голяма столица, масови изнасилвания, неподбиращи пол и възраст, и изравняването със земята на милионен град бяха сценарии от филм за Втората световна война или кошмар от гражданска война в Третия свят, но не и нещо, което може да се случи в Европа сега.

Илюзията за вечност или дълговечност на мира и относителната сигурност в по-богатата част от света, която обитаваме, накара мнозина да пренебрегнат ясно анонсирания крах на системата на международни отношения, която осигуряваше този мир. Тя се основава на два основни принципа – договорите са, за да се спазват (pacta sunt servanda), и пълното отхвърляне на възможността държава да нападне по-слабия си съсед с цел да анексира територията му или част от нея.

Шокът на голяма част от западното обществено мнение от бруталното погазване и на двата принципа от режима на Путин с пълномащабното му нападение на Украйна е труден за разбиране при историята на поведението и заявките му от вземането на властта в Москва до този момент.

Без илюзии

От самото начало ясно заявената основна цел на автократа пред онази реваншистка част от КГБ, която го довежда на власт, е поправянето на „чудовищната несправедливост и катастрофа“, съдържащи се за нея в разпадането на Съветския съюз и Варшавския пакт. Заявката е подкрепена с дела. Последователно, или по-скоро ритмично, на интервал през няколко години Путин и обкръжението му действат в тази насока. От 2000 г. с превземането на сепаратиския Грозни от руските войски, проведено след изравняването му със земята от артилерийски бараж, заедно с жените, децата и старците му, през инвазията в съседна Грузия, за да бъде дестабилизирано прозападното ѝ правителство и поставени 25% от територията ѝ под руски контрол през 2008 г., последвано от нахлуването в Украйна през 2014-а и окупирането на източните ѝ провинции, придружено със заявеното анексиране на Крим, до 24 февруари 2022 г., не би трябвало за никого да има съмнение за намеренията и аджентата на Путин.

Проблемът не е, разбира се, в изненадата на общественото мнение в демократичния свят. С изключение на много особения случай на Швейцария с нейния вечен неутралитет би било изключително нечестно да обясняваме външнополитическото поведение чрез общественото мнение на която и да било представителна демокрация. Защото не може да очакваме от съвкупното гражданско тяло да бъде отговорно вместо представителите, които си е избрало, за изключително сложното „минирано поле“ на международната политика. Държавните институции, отговорни за въпросите за „мира и войната“, се влияят неизбежно от общественото мнение, но също така и от икономическите и интелектуалните елити. Това не означава, че политическите водачи са функция на някаква комбинация от трите. В способността им да се опрат на тях или да се еманципират според разбирането им за държавен интерес се крие онова, което можем да наречем държавническа визия и политическа воля.

Изгубеният кредит

Именно държавническа визия и политическа воля са двете големи отсъстващи при повечето европейски и американски лидери днес. Специално на нашия континент тъкмо общественото мнение реагира в огромната си част и в повечето страни напълно адекватно в първите месеци на грозната пълномащабна война на Кремъл срещу Украйна. Достатъчно е да си спомним с каква готовност и бързина бяха приети и интегрирани огромният брой украински бежанци (а знаем колко е чувствителна темата „бежанци“ в цяла Европа), какви бурни и многобройни протести предизвика инвазията по европейските улици, колко значими частни дарения бяха събрани в кратък срок за нападнатата Украйна. Дори впечатляващият брой украински знамена по балконите и прозорците на частни домове и кметства (най-близката до хората власт и най-чувствителната на обществен натиск в старите демокрации) свидетелстваше ведно със социологическите проучвания за съпричастност и готовност да се мине в извънреден режим на усилия и материални жертви, какъвто е необходим, за да се даде успешен колективен отпор на Путин и неговата агресия. Тогава, особено след провала на руския щурм срещу Киев, бе голямата възможност да помогнем на героична Украйна да оцелее, а това и преди 2 години, и сега, означава да изгони агресора от цялата си територия и по този начин да се избегне голяма европейска или световна война. За съжаление, лидерите на повечето големи европейски страни не пожелаха и не можаха да се възползват от този положителен начален устрем на народите си и по този начин позволиха опасността този страховит голям кървав конфликт да стане глобален. Очевидно необходимите действия преди 2 години, както и сега, бяха и са да се даде всичкото необходимо за победата на Украйна оръжие, след като тя доказа способност и воля да се опази от най-лошото на практика с голи ръце.

Как се повтори Мюнхен 1938-а

Тук е моментът да се запитаме, след като Путин нападна Украйна още 2014 г. напук на всички договори и устава на ООН, защо нищо не бе направено за въоръжаването и подпомагането по всякакъв начин на страната и нейната военна индустрия. Вместо това Германия и Франция принудиха украинците да преговарят с агресора в рамките на форматите „Минск“, които биха могли със същия успех да бъдат наречени „Мюнхен“. Подходът е наистина идентичен с този на Англия и Франция от Мюнхенската конференция през 1938 г., когато те се опитват да „умиротворят“ един друг диктатор за сметка на Чехословакия. Нещо повече, бруталната кремълска агресия от 2014 г. извън символичните санкции на ЕС не промени с нищо засилващата се от години германска енергийна зависимост от Русия, включително продължаващото упорито немско усилие да бъде построен „Северен поток 2“ – газопроводът, желан от Путин, за да бъде заобиколена Украйна. „Северен поток“ пък е газопроводът, също толкова желан от Путин и построен 10 години преди това, за да бъде избегната Полша. Това напомняне е нужно, за да се демонстрира колко отдавна европейските лидери, а преди това и американските са избрали безотговорен и погрешен път в отношението си с Москва. Тук е мястото да споменем, че ако Украйна беше получила покана за членство в НАТО през април 2008 г., както и Грузия, днес нямаше да говорим нито за нападението над Грузия по-късно през същата година, нито за която и да е от руските инвазии в Украйна. Тогава вето за членството на двете страни налагат Берлин и Париж в лицето на канцлера Меркел и президента Саркози. Това се случва по-малко от година след като на Атлантическият форум за сигурност, отново в Мюнхен, Владимир Путин като почетен гост държи изключително агресивна реч, в която изразява ясно намеренията си за преобръщане на световния ред и за ново разделяне на Европа в полза на неговата реваншистка Русия.

Руско нападение над страна, обвързана в член 5 на Атлантическия договор, е немислимо и невъобразимо през 2008, 2014, 2022 или 2024 г., но вече се класифицира като много „вероятно“ и може да се окаже съвсем реална опасност още през 2025, 2026 г. или в следващите 3 до 5 години.

Класическа военна икономика

През 2022-ра се оказа, че руската армия е втората в света само на теория, а на практика равностоен противник ѝ е армия на страна с население ¼ от нейното и въоръжена с по-стар вариант на всичко, което тя самата има. На войските на Путин им куцаше всичко – от командването през логистиката до оръжието и бойния дух на войниците. За 2 години война обаче Кремъл успя да промени голяма част от всичко това. Въпреки огромната загуба в хора и пари режимът успя да смаже с лекота слабата обществена съпротива, реорганизира армията си и най-важното успя да реорганизира стопанството си и да го превърне в класическа военна икономика.

През това време обединена Европа не направи абсолютно нищо. Европейските лидери не използваха ресурса на общественото настроение от преди 2 години, за да премине поне част от огромната ни индустрия в производство на оръжия както за Украйна, така и за собствена отбрана. На място на така нужния наратив, който казва истината, а тя е, че Русия е смъртоносна опасност за всички нас, казваха и повтаряха нещо, което звучи горе-долу като: „Трябва да помогнем на горките украинци да се защитят, но само толкова, колкото да не си помисли Путин, че и ние участваме в неговата война срещу същите тези украинци, и при всички случаи не бива да ги въоръжаваме с нищо, което да могат да използват, за да ударят самата Русия“. Дори на хванатия за гушата от изолационисткия консенсус на фанатично неутрална Америка през 1940–1941 г. Рузвелт не му хрумва да обясни на Чърчил, че ще му даде оръжия, но не и такива, с които да може да нападне Германия в отговор. Две години слушахме срамното хленчене на канцлера Шолц за някакви имагинерни червени линии на Путин, които не трябвало да се преминават, и за това, че Киев нямало да получи така нужните му далекобойни гаубици, танкове и самолети. Но федералният канцлер е само пример. Останалите лидери с изключение на полските, балтийските, скандинавските и някои други работеха и говореха в подобен дух. Твърде неубедително, когато би трябвало да излъчваш сила и имаш насреща си главорез като Путин. Още повече че автократът в Москва знае отлично, че може да разчита на големия си троянски кон в ЕС, персонализиран от Орбан, и на още един заедно с него в лицето на Ердоган в НАТО, както и на незнаен брой по-малки кончета на шахматното поле от двете страни на Атлантика. При една Европа, която е пропуснала да се въоръжи, която убеждава населението си, че не е във война, когато Путин заявено води война с нея през Украйна – колко голяма е вероятността той да не започне да мисли, че със задължението по чл. 5 ще бъде като със заявките в подкрепа за Киев? Колко сигурно е, че когато бъде нападната Литва, Париж и Берлин (или дори само бъде провокиран „инцидент“ на натовска територия) няма да започнат да говорят отново за червени линии на Путин или за последен шанс на мира?

Реална опасност

Най-голямата слабост на Европа обаче е отвъд Океана. Американските избори през ноември тази година могат да върнат Тръмп в Белия дом и това е големият коз на Путин. Кандидатът, заявил ясно, че ще прекрати за един ден войната, като седне да преговаря с руския диктатор, е така или иначе новото старо лице на новия стар и още по-стар американски изолационизъм. Като всеки от предишните и този е късоглед и изключително заразен. Както предишните два изолационистки периода (междувоенният и този от 1945–1947 г.), така и днешният, въплътен от Тръмп, би бил много вреден за Америка и смъртоносен за Европа. Последното нямаше да е вярно, ако Европейският съюз беше работил за европейски компонент на НАТО или за европейска армия от какъвто и да е характер и вид. За съжаление, защитник на подобни решения през последните 30 години е единствено Франция и тя обикновено е много сама.

Все още не е твърде късно. Географски най-близките до войната европейски страни от Балтика до Черно море направиха през тези 2 години значителни усилия да се въоръжават и превъоръжават, да мобилизират и подготвят за война обществото и логистиката си. Трябва да отбележим речта на шведския министър на гражданската отбрана, в която той бе първият европейски политик, който каза в прав текст на краля и народа, на които служи, че войната е много близко, вероятно неизбежна и че всеки и всички трябва да бъдат готови за нея.

Убеден съм, че ако такива думи бяха прозвучали преди 10 години в Брюксел и във всяка от столиците ни, войната щеше да бъде много далеч от Украйна и от нас.