Световната история е белязана от процеси, които изследователите в областта на глобалната политика дефинират като естествен преход от едно състояние на международната система към друго. Едно от най-точните определения за това как изглежда тази система е това на американския политолог и дългогодишен съветник по националната сигурност Збигнев Бжежински. След края на Студената война мнозина учени като Фукуяма вярваха, че след разпадането на СССР няма да има вече полза нито от старите реалистки теории, които описваха света като борба за власт, нито от шахматната дъска, която го представяше като противопоставяне между Запада и Изтока. Неолиберализмът в своя най-чист вид вярва, че пазарната икономика и демокрацията могат да задоволят нуждите на всеки човек, както и естествения човешки стремеж към свобода и развитие. Единственото, което учени като Фукуяма и Моравчик не успяха да предвидят, е, че съществуват политически семейства, които до такава степен са притъпили стремежа за свобода у своите членове, че за тях това е равносилно на отстъпление от човешкото. Ето защо е необходимо първо да видим каква е парадигмата на тоталитарните режими и как тя се съотнася с тази на демокрациите, за да стигнем до отговора на дилемата защо авторитаризмът става все по-привлекателен.

Демокрация и авторитаризъм

В един глобализиращ се свят като нашия политическите режими могат да се групират най-общо в две големи групи. Групата на демокрациите се състои от държави, които слагат акцент върху три основни ценности: индивидуализма, капитализма и свободата. Разбира се, отделните демокрации имат различие по отношение на тези аспекти. За Америка това да имаш право на свободен избор и индивидуално пространство в мисълта стои над всичко. Ето защо американският капитализъм не допуска социални регулатори, като оставя пазара да регулира живота на хората. В Европа индивидът и свободата са на пиедестал, но икономиката се намира частично под шапката на социалната държава, тъй като след две световни войни европейците се убедиха, че е по-добре да се грижат за себе си, а не да воюват. Азиатските демокрации като Южна Корея и Япония залагат на икономическата децентрализация и свободата, но виждат индивидуализма като част от уникалните си културни особености, които няма как да бъдат заменени. А що се отнася до т.нар. постсоциалистически демокрации, логиката в тях е много проста и прекрасно изразена от Алеко Константинов в „Бай Ганьо“: „Европейци сме ний, ама все не дотам“.

Авторитаризмът от своя страна има различни разклонения, като най-модерни са онези, които се представят като демокрация. Такава е идеята за „суверенна демокрация“, която е официалната политическа формула на Кремъл – това, че правата и свободите на хората са следствие от авторитета на суверена, е стар политически мотив в Русия. Всъщност в руския казус говорим за евразийски политически модел, който почива върху съхраняването на колектива като източник на обществена легитимност и концентрация на икономическите ресурси в ръцете на олигархията. На другия полюс са хардлайнерите като Северна Корея и Иран, където политическата върхушка е обсебила системата за вземане на решения за сметка на правата и свободите на хората. Третата група автокрации се съставляват от т.нар. модерна теокрация, обединяваща държави като Саудитска Арабия, където конституцията на практика съвпада с религиозната формула на властта.

С какво тогава авторитарните режими станаха толкова популярни, и то сред най-младото поколение? Мнозина отдават това на факта, че по-младите не са живели в условията на Студена война и не познават добре реалностите на авторитарното управление. Дори и да е така, едва ли възрастта може да бъде стойностен аргумент, когато група хора открито лансират тезата, че руският свят би бил по-свободен от американския. Всъщност тази патология се дължи на три основни неща. Първото от тях е тоталното непознаване на т.нар. „свободен авторитаризъм“ от страна на неговите привърженици. За хората, които застават зад такива идеологии, възможността демокрацията да бъде заменена с тоталитарно управление изразява техния стремеж към справедливост, който остава неудовлетворен, защото те не искат да реализират своя потенциал. В този смисъл най-лесното решение е това да направи една всевластна, силна държава начело със силен лидер. Вторият фактор се отнася до слабото разбиране на демокрацията. Все повече хора не разбират, че тя не е вълшебна рецепта за висок жизнен стандарт и спокоен живот, а конкурентна система, в която имаш равен старт и единствено от теб зависи в каква степен ще го развиеш. Накрая остава и факторът „алтернатива“, който съчетава усилията на авторитарните идеолози да представят свободата като стимул на корупцията. Мит, който лесно може да бъде развенчан, ако имаше налични статистики за корупционните практики в страните от бившия социалистически блок. Но за тях ние можем да съдим и по състоянието, в което обществата на тези страни се намират днес по отношение на борбата с корупцията.

Френският президент Еманюел Макрон (вляво) и германският канцлер Олаф Шолц по време на Срещата на върха на НАТО, Вилнюс, 2023 г. 

Ще победи ли стремежът към авторитаризъм?

Все повече политолози разсъждават над този въпрос, но истината е, че това няма как да стане, защото естественият човешки стремеж към свобода не би го позволил. Въпросът е по-скоро дали неолибералната стратегия на Фукуяма не се нуждае от преосмисляне. Ако либералната демокрация не може да сработи във всяка точка на света, то очевидно отговорът е, че такава нужда има. Въпросът за свободния свят е дали ще се завърне към старата реалистка школа на Кисинджър и Уолтц, или ще предпочете да води нова Студена война. В първия случай Западът ще успее да запази влиянието си в сферите, в които се намира към този момент. Във втория случай обаче прекрояването на международната система би довело до формирането на нови сфери, където САЩ и техните съюзници ще имат поделени или почти никакво влияние.

Това ни отвежда до популярния мит, че краят на еднополюсния свят означава край на демокрацията и залез на Америка. Всъщност реалностите са различни, защото потенциалът на една система не е зависим единствено от меката сила. Войната в Украйна ни напомни, че конвенционалните ресурси са ключови тогава, когато светът е изправен на прага на нов световен конфликт. Парадоксално, сдържащата сила на ядрените оръжия е основната причина, поради която Вашингтон и Москва не са започнали война. Това доказва и стария принцип, че мирът е чупливо понятие, което съществува благодарение на баланса на силите в международната система. От историята можем да съдим, че многополюсните модели са източник на много повече конфликти, най-малкото защото отделните полюси постоянно воюват за влияние помежду си. В тези условия силата е решаващ фактор и затова е логично държави като Русия и Иран да са толкова големи застъпници на свят с много полюси. Еднополюсният свят, от друга страна, има огромен потенциал, но за кратък период от време. Рано или късно военните операции и износът на мека сила изтощават суперсилата, което води до червената линия на нейното влияние. За САЩ тази линия беше 11 септември 2001 г., когато стана ясно, че Америка е готова да воюва с всеки, но не и да строи демокрация навсякъде. В тези условия най-устойчиви остават двуполюсните модели, в рамките на които суперсилите поделят световното си влияние и заедно гарантират по естествен начин мира, така че да не се стигне до ядрена война.

Това е и най-естественият сценарий за Новата шахматна дъска – американско-китайски свят, в който арената на Студената война ще се премести от Европа в Азия. Но за да се осъществи този преход, САЩ и Китай трябва да демонстрират готовност да си поделят глобалното влияние. Понастоящем такава воля липсва в Пекин, който се е фокусирал изцяло върху две неща – Тайванския въпрос и запазването на политическата формула, която управлява Китай – социализъм с китайски характеристики. Вашингтон от своя страна е прекалено зает с опитите на Москва да наложи отново влиянието си в Източна Европа и това го прави недоверчив към руско-китайското „приятелство без граници“. Но може би най-голямото доказателство за това, че американско-китайският свят би бил по-стабилен, е уникалният начин, по който са свързани икономиките на двете суперсили. Всъщност ако икономиката на една от тях рухне, ще я последва и другата. Затова Вашингтон и Пекин не трябва да допускат война помежду си – тя би била пагубна за икономиката на целия свят, ако изобщо има победител в един такъв конфликт.

Опасност пред България

България отново има незавидната участ да се намира на кръстопът. Но добрата новина е, че членството ни в НАТО и Европейския съюз гарантира нашата сигурност и стабилността на икономиката ни. Ако погледнем световната карта, ще видим, че навсякъде, където Москва и Вашингтон се борят за влияние, възникват конфликти. Най-пресният пример в това отношение е конфликтът в Нагорни Карабах, който се активизира, след като Азербайджан постави ултиматум на Армения и я заплаши с провеждането на още една „специална военна операция“ срещу териториалния сепаратизъм. Една от малкото зони, които са вън от тази конфликтна верига, е НАТО, тъй като американският ядрен чадър и принципът на колективната отбрана гарантират сигурността на съюзниците. В България сме свикнали да приемаме тези неща за даденост и дано не осъзнаем по трудния начин, че сигурността не е даденост за никого.

По сходен начин стоят нещата с българското членство в ЕС. Статистиките от последните години ясно сочат, че от началото на прехода българската икономика е нараснала десет пъти, изпреварвайки социалното и икономическото развитие на социалистическа България. С предстоящата реформа на ЕС обаче ни грози нова опасност – да изпаднем в периферията на общността. Новата идея за договор, лансирана от Франция и Германия, предвижда съюзът да бъде разделен на четири сфери – вътрешен кръг, зона на ЕС, асоциирани членове и кандидати за членство. Единствената възможност България да продължи да бъде активен и пълноценен член на ЕС е присъединяването към еврозоната и Шенгенското пространство. В противен случай сме заплашени от изпадането в периферията на съюза, което ще ни лиши от възможност да си сътрудничим и по военните въпроси. Това от своя страна няма да позволи на България ефективно да се интегрира в механизмите за отбрана, които Европа планира да създаде като план Б, в случай че популистки лидери като Доналд Тръмп отново вземат властта в САЩ.

Остава отворен въпросът готов ли е българинът да разчупи Малтийския консенсус от 1989 г., когато съгласно договорите между САЩ и СССР бъдещото влияние в България и Румъния беше поделено 50/50? Румъния вече върви уверено по този път и смело можем да кажем, че за нея Малта остана просто спомен. Но истината е, че в България такава воля липсва или поне не е налице сред мнозинството от политиците. Единственият начин това да се случи е безпрецедентно консолидиране на обществото, което на този етап няма как да стане, тъй като има много външни актьори, които нямат интерес от това доверието на нашите съюзници в нас да расте. И все пак, факт остава, че мнозинството българи подкрепят членството на страната в ЕС и НАТО. И докато това е така, геополитическият път на България не подлежи на ревизия.