Global Edge БРОЙ /// Мениджър 05/25

Списание МЕНИДЖЪР Ви предлага 4 безплатни статии от броя — 3 / 4

Време за уроци и прилагането им

„Ефектът Тръмп“ предоставя огромна възможност за демократичния свят да звърне фокуса си, да се отърси от заблудите си и да повярва във възможностите си да влияе на глобалните процеси

Време за уроци и прилагането им

Време за уроци и прилагането им

„Ефектът Тръмп“ предоставя огромна възможност за демократичния свят да звърне фокуса си, да се отърси от заблудите си и да повярва във възможностите си да влияе на глобалните процеси

Време за уроци и прилагането им
quotes

След избора на Доналд Тръмп за президент светът изпадна в тревожно очакване. Съвсем оправдано, както се оказа, след като само за няколко седмици той успя да влезе в търговска война с Китай, да опъне до невиждана степен отношенията със съюзниците си в НАТО и да започне да ухажва президента на Руската федерация в преследване на обещания край на войната в Украйна, както никой друг политик преди него. Развихри се и на домашната сцена, където започна с депортации, забрани, уволнения и меко казано, скандални назначения в държавната администрация. Но нищо от това не беше неочаквано – и за онези, които го избраха, и за тези, които не се заблуждават от припознаването на желаното с реално в американския политически процес.

Няма го предишното несигурно напипване на политическия пулс, опирането на опитни политически ветерани в редиците на Републиканската партия и вслушването в гласа на Федералния резерв и Уолстрийт. Този път Тръмп има план за всичко и всеки. Решил е да действа – като че ли доста често в името на самото действие - както у дома, така и по света. Все пак Америка няма да стане велика отново само с приказки, нали?! Сега предстои поредната фаза от сблъсъка на Тръмп с реалността, която или ще се огъне по негов образ и подобие, или както става по-често, ще огъне Тръмп по своята си логика. Дали и как ще се справят с прочита на случващото се в новия мандат на президента самите американци? Доколкото това се отразява на джоба им, те ще бъдат особено внимателни, а зрелището по телевизията и в социалките ще бъде само бонус към голямото шоу.

„Не сме искали тази битка, но…“

Канада се справи с предизвикателството на Тръмп, който съобщи на страната, че има бъдеще само като 51-ви щат на САЩ, като си избра премиер с профил на успешен кризисен мениджър. Марк Карни, прочул се с работата си в Банк ъф Ингланд покрай Брекзит, успя да убеди сънародниците си, че Канада не е за продан, и на 28 април 2025 г. оглавяваната от него Либерална партия спечели 170 от 343 места в Камарата на общините. Това представлява увеличение от 18 места спрямо предишните избори и най-високият дял на гласовете за партията от 1984 г. насам – 43,8%. Така въпреки очакванията новоизбраният партиен наследник на Трюдо да срещне големи трудности поради липсата на политически опит и трупаното недоволство към управлението на своя предшественик Карни спечели доверието на съгражданите си, като се фокусира върху защита на канадския суверенитет и икономическата стабилност. Особено в контекста на нарастващите търговски напрежения с администрацията на президента Тръмп, който заплаши с мита и дори с анексиране на Канада.

Въпреки че Либералната партия не успя да постигне абсолютно мнозинство, Карни се радва на небивало доверие в страната, след като даде надежда на канадците, че могат и ще се справят с изненадите, поднасяни им от Тръмп. В своята реч след избора му за партиен наследник на Трюдо Карни заяви: „Не сме искали тази битка, но канадците винаги са готови, когато някой друг хвърли предизвикателство“, и добави малко по-късно през изборната кампания и решението: „Можем да си дадем много повече, отколкото Доналд Тръмп може да ни отнеме… Това няма да е, както обикновено. Ще трябва да правим неща, които не сме си представяли преди, със скорости, които не смятахме за възможни“. Канада, а и светът очакват да разберат как ще стане това, тъй като примерът ще бъде поучителен.

В Обединеното кралство очакването също беше акцент в политическия живот на страната през последните няколко седмици. То беше подклаждано не от кого да е друг, а от главното действащо лице в кампанията, довела до излизането на Великобритания от ЕС – Найджъл Фараж. Този път вечният дразнител в британската политика се намеси в местните избори чрез поредния си политически проект, наследил UKIP – Reform UK (Реформирай ОК), основана като Партията на Брекзит през 2018 г. На изборите на 1 май Фараж задмина консерваторите и отправи сериозно предизвикателство към лейбъристите на сър Киър Стармър, спечелили с лекота парламентарните избори миналата година. На Острова даже се заговори за разбиване на двупартийния модел вследствие на регистрираните нови позиции от Фараж.

Въпреки гръмките, типични за Фараж коментари сега за него и партията му предстои по-трудното. Веднъж вдигнали летвата на очакванията към себе си и заявили се като алтернатива на статуквото, каквото и да означава това, от тях ще се очакват вече не думи, а дела. Доколко тази формация ще е в състояние да задоволи новопридобития си електорат по места с успешни и работещи политики, предстои да узнаем, но е факт, че британците са в очакване и на реакцията на консерваторите и лейбъристите. На първите все още им предстои излизане от тежкия нокдаун, в който изпаднаха миналата година, докато на вторите ще им се наложи да се доказват още по-усилено като работещия избор. Интригуващото последствие от месните избори обаче е да се наблюдава как партията на Фараж ще комуникира с политическите си конкуренти в търсенето на мнозинства в местните органи на властта в Обединеното кралство.

Австралия също не беше подмината от голямото политическо очакване. Подобно на Канада и като че ли напук на генерираните от услужливи алгоритми очаквания в социалките премиерът Антъни Албанезе се пребори за нов мандат, и то по впечатляващ начин. Лявоцентристката Лейбъристка партия успя да спечели победата в подобен на канадския сценарий именно поради прекаленото сближаване на опонента ѝ с тезите на американския президент Тръмп. Апелирайки към единство в държавата континент, Албанезе се възползва по успешен начин от това, което няколко дни по-рано изведе и канадския му колега до изборна победа – взривния ефект от първите 100 дни на Тръмп в Овалния кабинет. Неспособността на местните политически подгласници и застъпници на Тръмп както в Австралия, така и в Канада да преведат хаотичните и непоследователни действия на техния идол на електоратите си като рецепта за успех се отрази пагубно на техните планове за изборна победа. Оказва се, че „ефектът Тръмп“ постига точно обратното в световен мащаб, генерирайки не очаквания за прогрес, а такива за несигурност, риск и хаос.

Накъде поема локомотивът на ЕС?

На този фон и въпреки неуспеха си да бъде избран за канцлер на Федералната република от първия път Фридрих Мерц пое нелеката задача да ръководи мотора на Европа в този момент. Съумял не само да спечели изборите за Бундестаг, но и да сформира управленска коалиция, Мерц излъчи ясно послание към германците, Европа и света, че разбира с какво се е захванал и най-вече, не му липсва кураж да направи нужното в тези динамични времена. Излъчвайки сигурност, той спечели правото да определя политиката не само на страната си, но и да влее нов динамизъм в отношенията на Германия със стратегическия ѝ партньор Франция. Именно в неуспеха на предишния канцлер Шолц да бъде равностоен в усилията на президента Макрон се крие до голяма степен и провала на ЕС да бъде фактор в световните дела или най-малкото в уреждането на войната в Украйна и последствията от нея. Пример за това дойде още с първото посещение на новия канцлер в Париж, на което домакинът Макрон обяви създаването на Френско-германски съвет по отбрана и сигурност.

Дали германците ще получат очакваното икономическо облекчение, дали националната сигурност ще бъде изведена на ново равнище в унисон със заявките за безпрекословна подкрепа за Украйна във войната ѝ с Руската федерация и дали отношенията със САЩ ще бъдат поставени в нова светлина предстои да разберем. Но и в Германия, следва да отбележим, че „ефектът Тръмп“, в случая проявен чрез коментарите на вицепрезидента Ванс и държавния секретар Рубио относно налаганите в германската политика рестрикции на радикалната партия „Алтернатива за Германия“, предизвика обратна на очакваната реакция. И предишният канцлер Шолц, и новоизбраният Мерц единодушно призоваха администрацията на САЩ да не се занимава с вътрешнополитическите дела на Германия, а да се фокусира върху собствените си. Влизайки в спор по същество тъкмо за демокрацията и нейната защита от екстремисти, бившият и настоящият канцлер на Федералната република отстояват позиции, които могат да бъдат тълкувани като фундаментални и структуроопределящи за новия ред, поне в Европа.

Атака по фланга

България също получи своята порция на напрегнато очакване. След проточила се публична драма от фрагментиран 51-вият парламент успя да стане още по-раздробен с конституирането на парламентарната група на „Величие“, промъкнала се в Народното събрание с противоречиво решение на Конституционния съд. В рамките на първите си 100 дни на власт правителството на Росен Желязков от правителство на мнозинството еволюира в такова на малцинството за пръв път в модерната ни политическа история, след като ДПС-ДПС (лоялните на Ахмед Доган) реши показно да оттегли подкрепата си за него в знак на протест срещу толерирането на конкурентите им от ДПС-Ново начало на Делян Пеевски. Така без управленска програма, без мнозинство, но и без структурирана опозиция, която да е в състояние да го свали, кабинетът оцеля не един, а цели два вота на недоверие с „помощ от приятел“ – ту от ПП-ДБ, ту – далеч по-настойчиво – от ДПС-Ново начало.

В очакване на конвергентния доклад за оценка на готовността на България да влезе в еврозоната от 1 януари 2026 г. кабинетът, а и парламентът замръкнаха с атака по фланга от дежурния заподозрян крепител на държавността и социалната справедливост в държавата напоследък – президента Радев. Окрилен от нестабилната на пръв поглед ситуация в парламента или изнервен от изтичащия му все по-безславно втори мандат далеч от реалните властови лостове, Радев реши да влезе в ролята на народен трибун и да спекулира с тема, по която обществото и Конституционният съд отдавна са се произнесли. Все така обаче неговият ход генерира очакване. А то на свой ред стимулира несигурност и напрежение в особено неподходящ момент, което кара страничният наблюдател да си зададе въпроса защо сега и в чий интерес се прави това?

Отговорите, за съжаление, не са много и въобще не са сложни. Истината обаче отвъд всякаква спекула е само една; България направи своя национален избор през 2007 г. с присъединяването си към ЕС и част от него е приемането на еврото, когато страната отговори на зададените стандарти. Вместо да се гордеем, че най-сетне заслужено и след куп усилия сме на прага на пълната интеграция в най-успешния икономически и политически проект на нашето съвремие, някои доморасли кръгове, обръчи и субекти като че ли всячески се опитват да ни дърпат обратно към орбитата и носталгията по един друг съюз – Съветския, провалил се грандиозно поради несъстоятелната си тоталитарна конструкция.

И така, очакването се е настанило устойчиво в дневния ред както на българите, така и на останалите европейци, а май и на повечето хора по света. Дали това е сигнал за индикатор за нарастващ стрес от действителността и несигурност от бъдещето? Да, категорично. Но също така е и надежда за озаптяването на развихрилите се яростно напоследък политикани, авторитарни самодръжци и тоталитарни главатари. „Ефектът Тръмп“ предоставя огромна възможност (поне) за демократичния свят да възвърне фокуса си, да се отърси от заблудите си и да повярва във възможностите си да влияе на глобалните процеси. И да, демокрацията е онова, което очакваме да ни спаси от войната на всеки срещу всеки, защото правото не е на страната на по-силния! Историята обича да ни предизвиква честичко напоследък – дали сме си научили уроците както от успехите, така и от онези по-важните – от провалите.