Малко са племената, народите или царствата в човешката история, способни да преминат с невероятна бързина от тежко обществено разделение и външнополитическа слабост до максимално вътрешно единство и геополитически възход. Британците го правят няколко пъти през последните няколко века. Твърдя, че са на път да го постигнат отново.

Разбира се, както не можем да сравняваме трагикомичната вражда между брекзитари и антибрекзитари от последните години със страховитото политическо и религиозно противопоставяне в английското общество, довело до кървавата гражданска война от средата на XVII век (1642–1651). Така и, ще побързам да успокоя уважаемите читатели, не вещая, че Киър Стармър утре ще се превърне в нов Оливър Кромуел, който за две години претворява Кралския флот в страховит и недостижим, така че от него да се страхуват до смърт и бивша, и сегашна свръхсили (точно така постъпва Лорд-Протекторът, принуждавайки Испания да го признае, а Холандия – да се бие с него).

Преди пет години за мнозина наблюдатели самото Обединено кралство изглеждаше под въпрос. Електоралният отговор на абсолютно безотговорния покер на Дейвид Камерън с референдума за Брекзит (2016) доведе до върволица от кризи. Те се добавиха към предходни проблеми и заедно нарисуваха външно- и вътрешнополитическа картина, подобна на онази от мита за Пандора и кутията ѝ.

Разделянето с ЕС, освен че създаде нови и немислими преди проблеми, изглеждаше като да е напът да отвори рани от миналото – смятани за зараснали или дори забравени. Призракът на завръщаща се ирландско-ирландска граница, добавен към периода на унизителна зависимост на парламентарното мнозинство в Уестминстър от няколкото гласа на най-сектантската и инфантилна лоялистка малка партия в северноирландския политически спектър, постави за момент под въпрос самото оцеляване на мира от Разпети петък (1998). Той върна болезнените спомени за 30-годишната кървава гражданска война в Ълстър. Мирът бе спасен от самия ирландски народ в шестте графства, където Шин Фейн излезе първи на избори сред протестантите!

Дори Съюзът между двете големи стари Кралства – Англия и Шотландия, слели се във Великобритания през 1707 г., изглеждаше отново застрашен. Вместо да се превърне в „западния Сингапур“, както обещаваха брекзитарите (крайно ограничена визия за бивш център на империята, „в която слънцето никога не залязва“), страната трябваше да плаща икономическата цена за бруталното скъсване с ЕС – без да има нищо насреща.

Като добавим честите избори, предизвикани от проядени от скандали правителства, водени от изключително слаби, често сменящи се лидери, Кралството, преди и по време на пандемията, създаваше впечетление на по-изхабено и предсмъртно от отиващата си негова кралица, без да има нейните кураж, разум и достойнство.

Един много британски реванш

Великобритания днес може спокойно да гледа на описаното в горните редове като на полузабравен пиянски кошмар. Вътрешното ѝ национално единство изглежда непоклатимо, също както териториалната ѝ цялост и институционална стабилност. Всичките ѝ спорове и проблеми с Европейския съюз са разрешени по най-добрия за двете страни начин. Водена е от правителство, което има зад себе си небивало от десетилетия парламентарно мнозинство начело с министър-председател, който дава вид да знае какво прави... Може би най-важното за страната (както и за нас) обаче е голямото ѝ завръщане на европейската и световна сцена – при това през парадния вход. Мирът бе спасен

Без да е член на политическото въплъщение на единството на континента (ЕС), тя е решаваща и определяща за отбраната и външната му политика. Това я превръща в един от големите европейски лидери днес, редом с Франция, Германия, Полша, Скандинавско-балтийския конгломерат (петте скандинавски и трите балтийски държави), Италия и Европейската комисия.

Британия получи също така предложение за митническа сделка от Вашингтон, по-добро от това на ЕС (което от своя страна е по-добро от това за всички останали). Това е важен лакмус за силата ѝ през погледа на днешните американски управници, ценящи съотношението на моментните сили повече от всеки икономически ефект.

Най-важното развитие за Кралството обаче – извън преоткритото европейско лидерство – е то да се завърне като център на дипломатическата и разузнавателна мрежа, произлязла от империята. И така да измести своя наследник в лицето на Съединените щати. Ще изложа основните причини за тази много британска метаморфоза, така както ги виждам.

Основен фактор в това лидерско възраждане на Албиона (както често в човешката история) е обществено единение, предизвикано от съзнанието за външна заплаха и последвано от силна мобилизация срещу нея. Към тази универсална баналност, трябва да бъде добавено чувството за засегната гордост и застрашено достойнство (dignitas) –характерни за малко племена и народи в много редки и специални моменти.

Такива за британците са: анексиите на Хитлер (1938–39), нахлуването на Кайзера в Белгия (1914) или обезглавяването на Луи XVI от Конвента (1793). Подобни примери виждаме и другаде – например във Франция, където жестокостите на Османската империя в Гърция предизвикват интервенцията от 1830 г., довела до гръцката независимост и завладяването на Алжир.

Защитата на собственото достойнство пред Боговете и пред самата нея, хвърля древна Атина да спасява Милет от Персийския Колос и така започва най-страшната за елинския свят война, а може би и най-определящия характера на нашата цивилизация днес античен сблъсък. Излишно е да споменавам Рим. Почти всяка негова война в републиканския период и Принципата започва в името на неговата Dignitas.

Във Великобритания днес „dignitas“ обединява и въоръжава обществото в завръщането му на европейската и световната сцена.

Русия като катализатор

Британското събуждане спрямо зловредната роля и амбиции на Русия започва по-рано от това на повечето европейци – няколко години преди пълномащабната война срещу Украйна. Причината е не само в по-силната обществената реакция на първото руско нахлуване в Украйна от 2014-та, както и на касапницата на Путин в сирийската война, но и заради серията директни провокации на Кремъл на британска земя.

След опитите за намеса в референдума за независимост на Шотландия от 2014-та, всеки друг освен другарите от КГБейския апарат в Москва, би се посвенил и замислил дали да оспори на най-високо държавно ниво несъмнения резултат от съдбовното гласуване в Обединеното Кралство. Пропитите от истеричен реваншизъм кремълски апаратчици, обаче не можеха да скрият разочарованието си. Те не постигнаха мечтания момент,  който да утоли мъстта им за разпадането на Съветския съюз - през края на една от победилите ги големи западни сили (защото тези хора виждат света по точно този начин). Серията от убийства и опити за убийства на двойни агенти и руски опозиционери на британска земя, доизгради антируския консенсус в обществото. Скрипал се превърна за британците в символ за опасността, която представлява за Великобритания, Европа и останалия свободен свят неосъветска Русия. Общественото възмущение нарасна и заради огромните руски финансови прониквания на Острова от предходния период. Така, когато Русия започна пълномащабната война през 2022-ра, именно Великобритания – една от най-обвързаните икономически със „северния октопод“, наред с Германия – бе готова най-бързо да пререже връзките.

Антируският консенсус е до голяма степен онова, което попречи на Великобритания да се удави в Брекзит. За разлика от типичния континентален антиевропеец или базовия тръмпист, мнозинството сред брекзитарите не са примитивни изолационисти. За британците е чужд пораженския псевдонационален егоизъм от типа „нашите момчета няма да ходят да се бият, където и да е, с когото и да е извън границите ни“. Тези хора са част от онова огромно мнозинство, което вижда Британия като естествен защитник на европейската свобода и като европейски лидер. Независимо каква част от него е „за“ или „против“ участието на страната в политически и икономически Обединена Европа.

От Брекзит към нова роля в Европа

„Ние искаме това много силно, но го искаме за тях, не за нас.“ казва Чърчил, коментирайки собствената си реч за „Съединените Европейски Щати“ от Коледа на 1946 и в някакъв смисъл, тази теза би била подходящо мото на британския политически консенсус по въпроса и днес. А това е доста по различно от американската традиционна за последните петдесет години прикрита ревност към самия концепт за европейско единство. Да си припомним само „Къде е адресът на Европейския Съюз?“ на посланика на Обама в Киев, която перефразира, осъзнато или не, идентичен въпрос на Кисинджър по отношение на Европейската Общност от средата на 70те години на XXи век. Отношение метастазирало в открито предизвикателство към Европа от страна на настоящите обитатели на Белия дом.

И разбира се, британското отношение към Европа е напълно противоположно на Московската обсесия за разрушаването всеки по-голям европейски конструкт. Нещо повече, преди да напусне ЕС, Великобритания работеше систематично за възможно най-голямото му разширение на изток. Политика, която беше ключова за всички страни, освободили се от съветско иго, включително и нашата.

Ето защо Лондон е приет почти безусловно като партньор от ЕС по отношение на външната политика и отбраната – сякаш Брекзит никога не се е случвал. Показателно е, че новата инициатива за общоевропейска военна индустрия е отворена и за британския сектор (както и за канадския).

За това толкова бързо и естествено изглеждащо приемане на блудния син, и то в ролята му на водач, основната заслуга разбира се има тежестта на момента и смъртната опасност, която би представлявало за всички нас в Европа евентуално падане на Украйна. Би било меко казано неразумно, заради минали, макар и скорошни пререкания от какъвто и да е характер, да бъде отказана роля в общата ни бран на страна, с разбиране за войната сходно с полското и с войска почти колкото френската. Като добавим това, че Великобритания е ядрена сила и разполага с четвъртия боен флот в света, става ясно, че ролята ѝ не би могла да бъде друга, освен водеща.

Англосаксонският свят и „петте очи“

Пред Обединеното Кралство на Великобритания и Северна Ирландия днес се открива широко и един втори път, освен този на водеща европейска сила.

Когато се бие сама срещу злото, овладяло Европа и заплашващо света преди 85 години, Британия съвсем съзнателно започва процес, водещ към превръщането ѝ в основна периферия на бившата ѝ от този момент нататък империя. Тя постъпва така, защото заемането на мястото ѝ от алтернативната англосаксонска сила (а и алтернативно периевропейската сила, доколкото става дума за продукт на Европейското просещение) е цената да оцелее като нация и да победи врага си. Съединените щати, които като резултат от тази война се превръщат в хегемон и защитник на Свободния Свят, заемат по най-естествен начин икономическия, геополитически и културен център в мрежата, наричана дотогава Британска империя. Всъшност, американците допринасят за запазването, през тях самите, на органическата свързаност на Доминионите (Канада, Австралия, Нова Зеландия) с бившата метрополия. Възходът на Комунистически Китай и неговата растяща многопосочна агресия допринасят много за тази константа и поддържането ѝ (три от страните са директни съседи на заявени от Пекин линии на стремеж за пряк контрол- Австралия, Канада и САЩ). Взаимовръзката е особено силна по отношение на дипломацията, отбраната и разузнаването - последното е институционализирано в така наречените „Пет Очи“. Мрежата е Five Eyes (Великобритания, САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия). Петте държави се ангажират да споделят помежду си технологии и информация, които не биха разкрили на трети страни.

Парадоксът Тръмп

Днес, колкото и безумно да би излеждало това на някого само преди година, Великобритания има шанса, който вероятно не е сънувала - да измести наследника си като център на онова, което е останало здраво от бившата ѝ империя.

Днешното Обединено Кралство няма заслуга за тази възможност. Тя се дължи - по ваш избор - на човешката глупост, или на онзи ангел, споменат в песента служеща за заглавие на този текст. И в двата случая обаче е въплътена в подхода и поведението на феномена, наречен Доналд Тръмп. Не мога да си представя дела и думи, по-безсмислени и вредни за американския национален интерес от тези на днешния американски президент по отношение на Канада. Той не спря с нея обаче, в рушенето на англосаксонското единство, защото включи и Австралия като жертва на идиотската му  митническа офанзива. Страната континент се бори вече десет години (т.е. преди всички останали) за икономическа независимост от китайския гигант и последното нещо, което очакваше беше този братски удар с нож в гърба. Тръмп продължи с безумието извън англосаксонския свят, и насочи митническия си шантаж и към „перлата в короната“, застрашавайки десетилетното американско усилие в Индия (включително неговото собствено от първия му мандат) за привличане на азиатския гигант като баланс и спирачка на Пекин. „Ако нямаш намерение или възможност да убиеш някого, не го унижавай!“ е съвет на Макиавели към Владетеля, а съдържателят на Белия дом определено щеше да спечели от познаването на този принцип.

В Лондон обаче са традиционно добри в четенето и разбирането, особено когато става дума за неочаквани подаръци - от съдбата или от случая. Великобритания току що сключи договор за свободна търговия с Индия, който доста прилича на митнически съюз  и отива доста по-далеч от всичко подобно в сила някъде днес. Бих се обзаложил, че можем да очакваме подобно развитие с Австралия и Нова Зеландия много скоро.

Когато Тръмп заплаши Канада с изключване от Петте Очи, отговорът беше почти мигновен (само след месец) - правителствата на останалите четири обсъдиха открито възможността да спрат да споделят свръхчуствителна информация със...Съединените Щати. Елементът с анексирането на северния съсед изпадна (засега) от антиканадските пледоарии на американския президент и това е безспорно свързано със съвсем неслучайното тържествено посещение на Чарлз III в Отава. А кралят бе там, за да  открие сесията на Канадския Си Парламент. Американците (и тук нямам предвид само сегашния им президент) имат лошия за тях навик да подценяват реалната тежест на подобен тип наследство...

За да се върне като първа сила в бившата си империя, Великобритания ще има нужда от ресурс, енергия и воля, с които в момента не изглежда да разполага. Да промени баланса на авторитет и влияние между нея и Вашингтон  обаче, определено може. До каква степен, ще зависи от успеха на обновената ѝ европейска роля и развитието бойните полета в Новата студена война. Сцената е готова. Да влязат актьорите...

* „Rule, Britannia!“ е патриотична британска песен с текст от Джеймс Томсън и музика от Томас Арн, изпълнена за първи път през 1740 г. Припевът на песента „Rule, Britannia! Britannia rule the waves; Britons never will be slaves“ е мощен израз на британското военноморско превъзходство и национална гордост. Песента възхвалява мощта на Великобритания доминираща сила в моретата по време на имперска експанзия.