Всяко театрално представление е магия, но има спектакли, които са магичен свят. Такива преживявания предлага един театър в Париж – пълното му наименование е Конен театър „Зингаро“. Артистите, които създават спектаклите на „Зингаро“, са трупа от елитни коне и техните виртуозни ездачи. Вдъхновител, основател и постановчик на всички заглавия от репертоара е Бартабас (артистичен псевдоним на Клемен Марти). Артист с харизма, изключителен майстор на обездката, поетична натура и непресъхващ извор на идеи – това прави фигурата на Бартабас уникална творческа личност, призната и позната във Франция и по целия свят. Той създава своя театър през 1984 г. и го именува на първия и най-прочут кон от трупата – красивия фризиец Зингаро (на италиански означава циганин. Фризийските коне са порода с реноме на истински красавци. Само черни на цвят, с дълга грива и опашка, елегантна фигура, умни и нежни – прозвището им е Черната перла).

Бартабас успява да създаде свой сценичен почерк и да разшири хоризонтите на театъра до изненадващи точки на естетизъм. Всичко около този театър е необичайно и интересно. Базата, в която трупата създава и играе своите спектакли, е разположена във Фор д’Обервилие, предградие на Париж, което, както показва и името, е фортификационно укрепление, построено в средата на XIX век. След години на военна употреба в края на XX век сменя предназначението си. През 90-те години Бартабас успява да построи своя театър върху част от бившия военен терен.

Сградата на театъра е просторно дървено шапито с класически кръгъл манеж и амфитеатрално пространство за зрителите. Всеки, попаднал тук, е оставал запленен от уникалния маршрут, който изминава. Щом вратите се отворят, публиката влиза във „фоайето“ – по-малко шапито приемна. Като правило театрите във Франция посрещат зрителите един час преди спектакъла и всеки би могъл да изпие питие или да вечеря в ресторанта (дори и най-скромните театри имат малък бар, а в по-големите често има и елегантни ресторанти).

В „Зингаро“ обстановката сама по-себе си е атракция. Пъстри килими по пода, костюми от различни географски региони, маски, кукли, части от декори, висящи дървени колела, странни каручки, картини – във височината на купола като живописна мозайка са аранжирани фрагменти от материалната биография на театъра. Дори и менюто на кухнята е екзотично – шеф-готвачът е изкусен майстор аржентинец.

Когато началото на спектакъла приближи, зрителите са поканени на групи според номерата на местата. Те отново се оказват под открито небе, за да влязат в съседство в истинското дървено шапито. Качвайки се по стълбите в полумрака на прохода, ги посреща изненада – от двете страни на пътеката под краката се усеща присъствие и очите, и ушите, едва привикнали към разсейваща се тъма, разпознават фигурите на конете. Пръхтене, миризма на обор, леко чаткане, движения… Някои от зрителите добре познават това, за други е неочаквано преживяване, но във въздуха се улавя споделеното настроение на смирена възбуда и радост – публиката вече навлиза в зоната на тръпното притихване и очакване за нещо необичайно. Амфитеатралната зала, дървеният купол, дървеният под са приканващи, манежът примамва погледа.

От основаването си досега, „Зингаро“ е създал 19 собствени постановки. Те са материализиран израз на философията на Бартабас, който нарича своите артисти „племе“. Членовете му са всички актьори и всички коне. Всички са виртуози! И всички са артисти! Бартабас може да бъде наречен режисьор, хореограф, драматург, поет, изследовател, ездач, театрал. Над всичко са любовта и преклонението към конете. Красотата, изяществото, благородството на тези умни животни запленяват всеки зрител. Бартабас с истинско свещенодействие разказва истории, в които конят и човекът са равни участници.

Отминалият сезон представи „Персийски жени“. Заглавието подсказва темата, за която Бартабас казва: „Обичам да правя контрабандни спектакли, които като с взлом отприщват мисълта и посяват безпокойство в омагьосаното съзнание на зрителя“. Представлението е апотеоз на жената конник, образ, събуден от времената на древните скити. Красотата, смелостта, гордостта на тези жени хармонизира с артистичността, лиричността, интелигентността на техните сценични образи.

Както често прави, театралът кани изпълнители от чуждите култури – вдъхновителки на неговото въображение. Изцяло в стила на сценичната му естетика конете и хората са в омагьосващ синхрон, а музиката, танцът, светлината, песента и поезията изплитат фин воал на абсолютен нирванен баланс. Гости от Иран са жени, които пеят, танцуват и музицират в архаичния стил на древните традиции от региона на персийските земи. На живо тези източни красавици свирят на древните инструменти каманче, ситар, шурангиз, даф, сантур и томбак, пеят старинни и вълнуващи напеви, играят свободно с ритъма на перкусиите и звучността на мерената реч на иранските епични разкази. Изкусно и елегантно към пелената от музика се присъединяват конете.

На манежа на театъра като ехо от далечните векове на скитските ездачки започва разказ за гордите жени воини, които наравно с мъжете са живели волно и достойно. Атмосферата е близка до приказката. В по-малък концентричен кръг на манежа водно огледало отразява всяка фигура. Редуват се виртуозни акробатически изпълнения, ездачките с развети коси, драпирани поли и цветни костюми наистина танцуват заедно с конете. Въздействието е на нивото на събудените у всеки зрител архетипни знания за връзката между човека и коня – нишка на безусловно доверие, което буди само радост и красота.

Най-много се използват класическите средства на акробатиката в солови или колективни фигури, но ефектите от моментите, в които конете танцуват във водното огледало и с ритъма и характера на движенията чрез насочената светлина отраженията се уголемяват, смаляват, разсейват и изчезват, раждат уникално медитативно настроение. Първичните сили на природата, усещането за въздух, вятър, вода, светлина и движение електризират зрителите. В театралността на Бартабас всичко е танц – естественото състояние на хора и коне, които взаимно си доказват, че са деца на природата от неговото племе.

„Персийски жени“ е част от репертоарна програма на театъра, наречена „Кабаре на Изгнанието“. Всъщност първата постановка на „Зингаро“ се нарича „Конно кабаре“ (1984). След 37 години се раждат „Кабаре на Изгнанието“ (2021), посветена на идиш културата и клезмер музиката на еврейските общности от Източна Европа, и „Кабаре на Изгнанието. Irish Travellers“, посветена на групата на ирландски номади, странстващи в тяхната родина. „Кабаре на Изгнанието. Персийски жени“ (2023) продължава линията на интерес към различни култури, често далечни или пък фамилиарни и познати, но открити в ключ на фантазно пътуване в устремния ход на спиращи дъха коне и конници.