Докато Американската академия за филмови изкуства и науки полага червения килим пред „Долби Тиътър“ за предстоящите награди „Оскар“, кинокритиците и феновете на седмото изкуство насочват вниманието си към тазгодишните фаворити в различните категории. Цялата суматоха, съпътстваща обикновено церемонията, тази година е засенчена от реакцията на Холивуд срещу някои аспекти на вътрешната политика на администрацията на президента Доналд Тръмп и по-специално действията на Службата за имиграция и митнически контрол, чиято абревиатура ICE завладя медийните заглавия и социалните платформи.

Тази реакция, едно от най-силните оръжия на Холивуд в исторически план, е особено видима в някои от номинираните за най-добър филм заглавия. Тя е предшествана от платформата за политически протест, която беше обособена по време на последната церемония по връчване на наградите „Златен глобус“. Тогава редица актьори предадоха координирано послание чрез черно-бели значки с надписи „Бъди добър“ и „ICE вън“.

Антиутопичните нюанси на американската политическа действителност най-вероятно отново ще бъдат акцент и от 98-ите награди „Оскар“, за да подчертаят, че това, което очаквахме да гледаме само на големия екран и което приемахме за фикция в днешни времена, вече чука на вратата на обществената реалност.

Още по време на номинациите за „Оскар“ направи впечатление особеното внимание, което получи филмът „Грешници“ на Райън Куглър. Той ще се бори за приза в рекордните 16 категории, включително за най-добър филм и режисьор, с което засенчи предишното най-добро постижение от 14 номинации на филми като „Всичко за Ева“ (1950), „Титаник“ (1997) и „Ла Ла Ленд“ (2016). Освен това лентата може да се похвали с присъствие във всички значими категории, за разлика от някои свои претенденти, като „Битка след битка“, който не успя да класира Чейс Инфинити в категорията „Най-добра актриса“, а „Хамнет“ не намери място при „Най-добър поддържащ актьор“ дори с нетрадиционното превъплъщение на Пол Мескал като Уилям Шекспир.

Въпреки пълния набор от номинации за „Грешници“ резултатите от предходните награждавания, като „Избор на критиците“ и „Златен глобус“, показаха, че истинският фаворит за „Най-добър филм“ е „Битка след битка“. Лентата на Пол Томас Андерсън създава мащабна сатира, която отразява пороците (и тревогите) на няколко поколения американски политици и радикалисти. Изграден донякъде върху основите на книгата „Вайнленд“ на Томас Пинчън, филмът пречупва през призмата на хумора разказа за поредната битка между доброто и злото, която еволюира до своеобразна одисея за героя на Леонардо ди Каприо (Боб Фъргюсън), решен да спаси своята дъщеря от легитимна фашистка групировка, ръководена от политически екстремисти.

Освен вдъхновяващата игра на Ди Каприо, който има голям шанс да повтори успеха си от времето на „Завръщането“ (2015), когато спечели статуетката за „Най-добър актьор“, трябва да се отбележи и въздействащата роля на Шон Пен, чието превъплъщение (полковник Стивън Локджоу) болезнено напомня на Грегъри Бовино – низвергнатия командир на ICE, който беше понижен след убийството на Алекс Прити. Особено силно изпъква и талантът на Бенисио дел Торо, който впечатли миналата година с ролята си на милионера Жа-жа Корда във филма на Уес Андерсън „Финикийската схема“. Роденият в Пуерто Рико актьор играе сенсей Серхио, чрез който филмът си осигурява необходимата автентичност, за да защити тезата си. За разлика от Ди Каприо и Пен, Дел Торо не блести с дълги и тежки монолози, замръзнали във времето кадри, а предпочита простотата на изказа и движенията, с което за зрителя се преоткрива красотата на битовата естетика.

И ако в „Битка след битка“ се открояват ясно определени персонажи, около които се завихря сюжетната динамика, в „Грешници“ актьорската игра е като хор или както показват някои от най-запомнящите се сцени от филма, като музикално-танцова хореография, която създава микросвят със своя философия и темп в наратива. Двойното екранно присъствие на Майкъл Би Джордан (един от фаворитите за наградата „Най-добър актьор“), музикалните основи на филма и готическият привкус от средата на историята подчертават изключителността на лентата, която жонглира с различни жанрове, за да изгради свят, който е колкото истински, толкова и потънал в мистика. Защото това в същността си е история за блуса, за съвременната музика и нейните корени, които се сливат с легендите. Точно това обяснява Куглър в самото начало, като си служи с препратки към различните култури.

Не остава незабелязана и трансформацията на Майкъл Би Джордан, който успява да използва по най-добрия начин своето екшън излъчване и опита си в този жанр (трилогията „Крийд“, „Черната пантера“), за да изгради образите на Илайджа „Смоук“ и Илайъс (Стак) Мур. Така той се присъединява към Еди Мърфи, Майк Майърс, Крисчън Бейл и Том Харди в пантеона на актьорите с повече от една роля в даден филм с тази разлика, че Джордан вероятно е по-близо до оскара от всеки един от тях.

Тук идва и историческата драма „Хамнет“ на Клои Жао, адаптиран по романа на Маги О’Фарел. Зрителят вече познава Жао от „Земя на номади“, който беше отличен с три награди „Оскар“, включително за най-добър филм. Родената в Китай режисьорка разказва историята за младия Шекспир (Пол Мескал), който минава през тежка житейска драма, преди да изгради литературния колос, който познаваме днес. Мнозина споделят идеята, че след смъртта на сина си Хамнет през 1596 г. Шекспир е написал върховото постижение на световната литература „Хамлет“ в пристъп на сурова скръб. За да избегне сравнение с традиционните биографични филми за живота на английския драматург, Жао се фокусира върху съпругата му – Агнес (Джеси Бъкли). Изборът ѝ на актьори само подсилва въздействието на лентата. Мескал демонстрира таланта си, пресъздавайки Шекспир, дистанцирайки се от образи като този в „Гладиатор 2“. А Бъкли се очертава като голямата звезда във филма, номинирана не без основание за най-добра актриса, след като плени зрителите с филми като „Дива роза“ (2018), „Зли малки писма“ (2023) и с ролята си на Людмила Игнатенко в минисериала „Чернобил“ (2019).

Дори да не спечели „Оскар“ за най-добър филм, „Хамнет“ затвърждава Жао като водещ режисьор в Холивуд, която не се страхува да излиза извън рамките на жанровото статукво, за да разшири емоционалното възприятие, да насочи зрителя към места, които остават извън фокуса на камерите.

За да допълним цялостната картина с основните претенденти за най-добър филм, трябва да споменем и „Върховният Марти“, дело на режисьора Джош Сафди. Лентата отново дава възможност на Тимъти Шаламе, пропуснал „Оскар“ за ролята си на Боб Дилън в биографичния „Напълно непознат“, да се пребори за заветната статуетка. Героят на Шаламе, Марти Маузер, хвърля светлина върху пътя, който човек трябва да извърви, ако е готов на всичко, за да постигне мечтата си. Това е история за саможертвите, вдъхновена отчасти от легендарния състезател по тенис на маса Марти Райзман.

В този филм личната история отстъпва място на средата. Сафди ни връща в САЩ през 50-те години на миналия век, когато светът още се възстановява от Втората световна война. Надигащият се патриотизъм и икономическият растеж позволяват на обикновения човек да приеме, че нищо не е непостижимо. Зад този лозунг, който краси корпоративна Америка, действителността удря шамар.

Шаламе вдъхва цвят и живот на цялата лента, в която представя преследването на болната амбиция на героя си. Вероятно му помага и фактът, че самият актьор търси всячески начин да получи признание за таланта си и след като Академията го пренебрегна за „Напълно непознат“, сега той прави още по-голям скок към статуетката. Резултатът от тази надпревара с егото ще покаже дали Шаламе ще се нареди до Ейдриън Броуди („Пианистът“), Ричард Драйфус („Момиче за сбогом“) и Марлон Брандо („На кея“) като един от най-младите носители на наградата „Най-добър актьор“ в историята на Холивуд.

При актрисите, номинирани за „Оскар“ за главна роля, освен Джеси Бъкли изпъква и името на Роуз Бърн, която излиза от пределите на комедията и хоръра, за да направи вероятно най-добрата роля в кариерата си досега като Линда в „Ако имах крака, щях да те ритна“. Филмът разказва историята на една майка на ръба на изтощението, при която границите между реалност и илюзия се размиват. Режисьорът Мери Бронстийн предлага на Бърн истински трамплин към заветната статуетка, като разгръща един кошмар от проблеми при майчинството, който тласка героинята към тъмната спирала на отчаянието.

Бърн вече спечели „Златен глобус“ за най-добра женска роля в комедия или мюзикъл по-рано тази година. За тази награда тя надделя над Ема Стоун, която вдъхна живот на противоречивата Мишел Фулър в поредната сюрреалистична сатира на Йоргос Лантимос „Бугония“. Въпреки че последният филм е римейк на южнокорейския „Спасете зелената планета!“ (2003), Лантимос вгражда своя отпечатък, като залага на един метафоричен прочит на идеята от времето на древните гърци, че пчелите могат да се родят спонтанно от труповете на мъртви волове. Лентата осмива съвременните митове и конспирации и междувременно предупреждава за тяхното пагубно влияние върху личността. Странно е, че Джеси Племънс (познат от сериалите „Фарго“, „Черното огледало“ и от филма „Силата на кучето“, за който е номиниран за поддържаща мъжка роля), не е получил номинация за великолепното си превъплъщение в Теди Гац – олицетворение на пагубните ефекти на дезинформационната мъгла, която задушава съзнанията на милиони хора по света, чиято психика под повърхността е разкъсана от предишни житейски травми – табу за собствените им мисли.

Друг филм, който си заслужава да бъде разгледан от списъка с номинирани за най-добра лента, е „Сантиментална стойност“ на норвежеца Йоаким Триер, известен със своя задълбочен психологически анализ на теми като любов, памет и идентичност. Триер отново насочва камерата към Ренате Рейнсве, с която работи в трилогията „Осло“ и „Най-лошата личност на света“ (2021). Рейнсве играе Нора – популярна театрална актриса в Осло, която страда от пристъпи на силна тревожност, преливаща на моменти в параноя преди сценичните ѝ изяви. Всичко това е провокирано от сложните отношение с нейния баща – Густав Борг, изигран от Стелан Скарсгард, който вече получи „Златен глобус“ за поддържаща мъжка роля за филма. Връзката между героите на Рейнсве и Скарсгард е подложена на щателна дисекция от Триер чрез фамилната къща – основния топос в лентата, който събира в себе си всички лични истории и предмети със сантиментална стойност.

За да доизгради тази емоционална камера обскура, която проектира чувства и образи от миналото и ги превръща в различни нюанси на самота, Триер въвежда героите на Инга Ибсдотер Лилеаас и Ел Фанинг. Получили номинации за „Най-добра поддържаща актриса“, двете актриси добавят липсващите парчета от пъзела, за да обяснят реакциите на Густав и Нора и тяхното помирение в края на историята.

И докато „Сантиментална стойност“ флиртува с дълбоката носталгия, „Тайният агент“ на бразилския маестро Клебер Мендонса Фильо насочва зрителя в съвсем различна посока. Вече спечелил „Златен глобус“ в категориите „Най-добър неанглоезичен филм“ и „Най-добър актьор в драма“, филмът ни въвежда в дълбините на сюрреалистичното, където за гид се нагърбва Вагнер Моура в ролята на Марсело. Мендонса Фильо използва шпионския жанр само като примамка. Вместо да представи конспирация с ясни очертания, той тихомълком разстила една добре структурирана атмосфера на подозрение, в която всеки разговор подлежи на щателна оценка. Под повърхността зрителят открива една Бразилия, обладана от призраци – военна диктатура, институционално насилие, всепроникващи страх и подозрение. Тук тайният агент не е личност, а симптом на това време, което не може да бъде напълно излекувано.

Тазгодишните награди „Оскар“ (отново) не са само съревнование между силни заглавия, режисьори и актьори. Те са огледало, което отразява едно разделено, маргинализирано общество. Общото между водещите ленти не е жанрът, нито режисьорският почерк, а тревожният пулс под повърхността и посланието, което предават на зрителя. Холивуд сякаш си припомня как да използва най-силното си оръжие – разказа, за да абсорбира и предаде с един прецизен и критичен почерк проблемите на настоящето.

Който и да спечели основните награди – най-добър филм, режисьор, главен и поддържащ актьор/актриса – номинираните заглавия вече постигнаха нещо значимо, те доказаха, че обществото и Холивуд не са само статичен зрител на политическата сцена, а активен участник, който открито заявява своите права. В свят, в който реалността все по-често прилича на филмов сценарий, седмото изкуство напомня, че въображението не е бягство, а инструмент за разбиране и предаване на опита от грешките към следващите поколения.