Признавам си, дълго се чудих как да започна тази статия. Исках да е различна. И тогава си спомних за сцената от документалния филм Valentino: The Last Emperor. В нея режисьорът Мат Тирнауер споделя на дизайнера: „Много хора казват, че никой няма да успее да Ви замени“, на което Валентино Гаравани отговаря с усмивка: „След мен – потоп“.

Думите му подлежат на интерпретация дълго след излизането на филма през 2008 г. Искреното убеждение на Валентино е, че след него висшата мода ще се превърне в обикновен бизнес, а „императорският му дух“ вярва, че светът, който е дал на модата, е неповторим.

Такъв е. Много бих искала да седна на неговата маса в Рим и да му кажа, че да, той е направил много за модата, че влиянието му е осезаемо и че наследството му продължава да живее. И в този момент идеята се роди и текстът се написа сам. Представих си, че „последният император на модата“ стои срещу мен. Защо да не пресъздам един образен диалог с Валентино, в който той ни говори чрез собствените си думи?

Синьор Валентино, как започна всичко?

Той стои на масата, облечен с безупречно изгладена риза с висока яка и широка вратовръзка. Винаги последователен и прецизен както в работата си, така и в стила си, а неизменната пампадур прическа с лекия карамелен тен е чудесният завършек на емблематичната му визия. Валентино ни кани на лично пътешествие, разказано с непринуден италиански акцент:

„Дори като младо момче страстта ми беше да създавам и съм изключителен късметлия, че имам възможността да правя онова, което обичам, и то през целия ми живот. Малко неща са по-голямо богатство от това“.

Пътят на Валентино започва от малкото градче в Северна Италия – Вогера, където е роден през 1932 г. От ранно детство иска не просто да облича жените - неговата цел винаги била да ги издига до статута на богини. Съдбата го отвежда във Франция, където не само усвоява занаята и финеса на висшата мода, но и полага основите на своя собствена философия за елегантността. Валентино прилага наученото в родната Италия, когато се завръща в Рим през 1960 г. Именно там, в сърцето на Вечния град, легендата Валентино истински се „ражда“.

Това ли беше повратната точка?

„Аз съм като товарен влак. Работя върху парчетата, сглобявам ги и си играя с тях с години, но винаги оставам на едни и същи релси.“

В тази история е намесена съдбоносна среща. Всеки велик мечтател има нужда от стратег – човек, който да превърне артистичната визия в устойчива реалност. Именно в Рим се ражда партньорството с Джанкарло Джамети – съюз, който се превръща в един от най-успешните в модния бизнес. Заедно те изграждат Valentino  като глобален бранд, оставил траен и разпознаваем почерк върху индустрията и артистичната карта. През 60-те години, непосредствено след създаването на бранда Valentino, бизнес партньорът Джамети, който отговаря за финансовите стратегии, го спасява от ранен фалит и „разчиства“ пътя към успеха, който ще последва.

Валентино се превръща в синоним на елегантния шик през 1968 г., когато представя своята „Бяла колекция“ (Sfilata Bianca). По онова време в дизайните на неговите колеги доминират искрящи цветове и хаотични щампи. Валентино обаче има смелостта да направи нещо нетипично: представя колекция изцяло в бяло, бежово и слоновата кост. Изборът на светли нюанси акцентира още повече върху майсторството и детайлите на кройките му, както и върху характерното V лого. Vogue определя колекцията като the talk of Europe, а Валентино като „36-годишният дизайнер, идол на младите и символ на модерния лукс“.

Но въпреки триумфа на бялото светът ще ви запомни с червеното?

„Червеното е цвят, който ме връща към детството ми. То притежава такава жизненост и аура, че ми допада да го виждам не само на дрехи, но и сред къщите, в цветята, в предметите, в детайлите. То е моят талисман. Жена никога не може да сбърка с червено: то е цвят, който има присъствие и пасва на всяка дама. Изключително силен цвят, който едновременно с това е и неутрален: като черното, кафявото, синьото, бялото. Не е блед или пастелен нюанс. Дава енергия, сила и сексапил. Червеното е живот, страст, любов; то е лекарство срещу тъгата. Мисля, че жена, облечена в червено, особено вечер, е великолепна. Сред тълпата тя е перфектният образ на героиня.“

Защо червено? Историята се корени в най-ранните години на Валентино. Когато е на 18 години, той присъства на операта „Кармен“ в Барселона. Онова, което приковава вниманието му, не е само драматургията на сцената, а дамите, облечени в червено навсякъде около него. За него те са не просто елегантни, но и незабравими . Тогава той си обещава, че ако някога стане дизайнер, ще твори в червено и то ще бъде неговият „късметлийски цвят“.

През 1959 г., когато отваря първото си ателие, Валентино още пази в съзнанието си неизличимия образ на онези жени в червени рокли от операта в Барселона. И решава, че жената, която ще носи Valentino, ще бъде облечена именно в този цвят. Така се ражда легендарният нюанс Rosso Valentino още с дебютната му колекция. Цветът има свое собствено място в официалната цветова диаграма на Pantone: смес от 100% магента, 100% жълто и 10% черно. Останалото е история. Червеното се превръща в емблема на модната къща и неотменна част от всяка колекция на Валентино. Цвят, който е константа сред десетилетия от променящи се силуети и тенденции.

Valentino Red е онова чисто и плътно червено, което пасва на всеки тон на кожата, а през 2008 г. в документалния му филм то е дефинирано като оръжие, с което всяка жена се чувства като богиня.

Това ли е вашата тайна?

„Знам какво искат жените. Те искат да са красиви.“

„Красотата е много важна за мен. Обичам красотата, тя винаги е била моята религия.“

Валентино съумява да изгради идеал и естетика около своето име. Още от първите му дизайни визията му за жените е ясна – да издигне елегантността на пиедестал, а женствеността да е водеща. Пресата, заинтересована от новия талант, започва да обръща все повече внимание на младия дизайнер. Привлечени от творенията му са и най-красивите жени в историята.

Джаки Кенеди е от многобройните му музи. Тя избира за втората си сватба бял ансамбъл, превърнал се в символ на семплия лукс. Приятелството между „последния император“ и Елизабет Тейлър има дългогодишна история. Именно тя го канонизира като моден император, когато през 1961 г. облича негова драматична роля в гръцки стил за годишнината от премиерата на филма „Спартак“. Модната икона София Лорен получава втория си „Оскар“ отново в рокля на дизайнера.

Листът е безкраен. Имена като Одри Хепбърн, Джейн Фонда, принцеса Даяна, Джулия Робъртс и Сара Джесика Паркър се доверяват на Valentino през годините. Както знаменитостите, които облича, самият Валентино също е звезда. Живее живота си в търсене на красотата. Дори и след пенсионирането си остава авторитет в областта на добрия вкус. Бившият креативен директор на Valentino Пиерпаоло Пичиоли споделя пред Vogue: „Валентино Гаравани беше самата марка. Обожавах да работя с него. Обичах да го слушам да говори за мечтите си за рокля, нарисувана с една линия“.

Мечтите ви ще живеят дълго!

„Мисля, че бях най-щастливият човек... Не съжалявам за избора си нито за секунда, защото прекарах най-прекрасното и приятно време на света.“

Светът също не съжалява за избора му. Благодарение на Валентино така известният етикет Made in Italy се издигна до световна популярност. Той превръща италианската мода в глобална сила чрез майсторство, иновации и подкрепата на знаменитости, които му се доверяват. Отварянето на ателието му в Рим издига занаятчийството на пиедестал по време на индустриализацията. „Бялата“ му колекция утвърждава Италия като достоен съперник на Франция във висшата мода. Валентино е първият италиански дизайнер, който отваря бутик в Ню Йорк и запазва ръчната изработка в своето творчество, като добавя и елементи като панделки, бродерии и дантели в дизайните си. А Valentino Red е подписът, който ще остане вечен. 

Въпреки всички успехи обаче пътят на Valentino е осеян и с множество трудности. Марката неколкократно е застрашена от фалит. След успешното начало настъпва и първият истински трус през 90-те години, когато минимализмът набира популярност, а той е в разрез с естетиката на Валентино. Това съвпада и с периода, в който Валентино и Джанкарло вземат решение да продадат модната къща на големия холдинг HdP. Появата на огромни конгломерати като LVMH & Gucci Group в индустрията застрашава независимите модни брандове като Valentino и затова решението им да продадат бранда изглежда единственият изход.

Няколко години по-късно, през 2005 г., HdP продава Valentino на Marzotto, семейна текстилна компания, която отделя бранда като Valentino Fashion Group. След последното си модно ревю като творчески директор Валентино е обявен от списание Glamour за „най-важния римлянин в модата след изобретателя на тогата“. Шест месеца по-късно той се пенсионира, а в интервю споделя: „Не исках да бъда част от система, която се фокусира не над дизайна, а над това да управляваш компании, пари или конгломерати. Защо ми беше нужно да минавам през това? Имах всичко в живота си“.

Въпреки всички препятствия спасението на Valentino се крие в последователността на визуалния ви почерк. Ако можехте да опишете работата си с едно изречение, кое би било то?

„Носете дрехи, които ви карат да се чувствате живи.“

Какво бихте посъветвали онези след вас?

„Елегантността е баланс между пропорция, емоция и изненада.“

Бих добавила и най-важното – аурата. Алесандро Микеле, настоящият креативен директор на Valentino, отбеляза в публикация в Instagram, че продължава да усеща „дълбокия поглед“ на Валентино, докато работи над следващата колекция, която ще бъде представена в Рим през март вместо на обичайното място – в Париж. Микеле избира Рим, тъй като това е символично място за корените на Валентино Гаравани, неговото наследство и Valentino като модна империя. Креативният директор определя това решение като еднократно „връщане у дома“, за да отдаде почит на историята на модната къща. Той описва Валентино като „човек, който разшири границите на възможното и който притежава рядка нежност с тиха стриктност и безгранична любов към красотата“. Работата на Алесандро Микеле от 2024 г. насам доказва, че наследството може да се предава, като остава верен на историята на Valentino. Защото тя е майсторски клас за отказа от демократизиране на мечтата.