Чуем ли за умни градове си представяме самоуправляващи се коли, светофари, които светят зелено точно за нас, или приятен глас, който пали виртуалната камина на големия екран у дома с поздрав, когато си влезем. По-зелено мислещите или пък по-спестовните може да си мислят за пасивни сгради, които не хабят енергия, или за станалите популярни датчици за чистота на въздуха. А по-навикналите да се редят на гишета за щяло и нещяло вероятно биха казали, че дори машините за билетчета в чакалните са стъпка напред към лелеяното работещо електронно управление (няма да са прави).

Устройствата са важна част от умния град, но не са умната част. Същественият елемент е технологията. Никой не нарича град с асансьори умен, защото интуитивно ни липсва съществената компонента. Асансьорите, с които сме свикнали, са автоматични машини – действат винаги по един и същи начин, както и предварително програмираните светофари. Те са безспорно удобство, но не осигуряват това удобство по интелигентен начин. Така наречените „умни“ светофари обаче променят интервалите си на светене в зависимост от текущата информация за трафика, а все по-популярните в бизнес сградите „умни“ асансьорни системи събират предварително информация на кои етажи искат да отидат желаещите и избират най-ефективната опция кои и колко асансьора да изпратят към тях.

Тоест умни са не толкова устройствата, колкото вземането на решение въз основа на информацията, която те осигуряват, така че някакъв ресурс да се изразходва максимално ефективно – да получим максималната стойност от време, енергия, вода, светлина. Климатикът да се пусне само колкото да загрее стаята до желаната температура, преди да се върнем. Светофарът да пропусне точния брой коли, така че да създаде минимално задръстване. Или напоителната система да пропусне нужното количество вода не на регулярни интервали, а в зависимост от валежите през последните дни и влажността на почвата, която трябва да полива.

Ако отидем стъпка по-напред, истински умно е всъщност да можем не само да реагираме на тази информация, а и да планираме. Т.е. когато съберем достатъчно данни за трафика от камери, които могат да я обобщят, да извлечем знание от тази информация и да проектираме уличната мрежа така, че да обслужва по-добре нуждите на пътниците и шофьорите. Или с изграждане на карта от „кални точки“ чрез дронове или дори чрез краудсорсинг на жители с камери и приложения, да планираме тяхното облагородяване.

Така най-сетне можем да стигнем до една по-добра дефиниция. Умен е град, който с помощта на данни и технологии може да използва максимално ефективно, тоест умно, ресурсите, с които разполага. И действително амбицията София да бъде такъв град е записана точно по този начин в дългосрочната градска стратегия „Визия за София“, където четем: „Ефективно използване на градските ресурси за постигане на стратегически цели“.

Какво е необходимо, за да създадем умен град?

Истински умният град е нещо повече от интегрирането на устройства, които да реагират динамично и да спестяват ресурси.

Трябва да започнем от данните – да събираме повече и по-качествена информация за средата около нас. За съжаление в София има още доста работа, за да можем да имаме адекватно покритие с данни. Те често са разхвърляни на различни места, с различни стандарти за съхранение и достъп и преди всичко различно качество. Дори регистровите данни – тези, които общината събира по закон – често са в ексели, някои и на хартия, а информацията в тях е „мръсна“, т.е. има много човешки грешки при въвеждането ѝ. За някои сектори изобщо не се събират данни, а при други това не става с достатъчна честота, за да можем да правим смислени изводи. Следователно трябва да повишим количеството – като закупим сензори, обучим хора, създадем процеси и подобрим качеството, – като организираме по-добре данните, направим ги достъпни и въведем повече стандарти.

Всички тези данни изискват инфраструктура, иначе казано, магистрали за данни, по които те да достигат от околната среда, къщите, въздуха до системите, които ги съхраняват. Така например, ако събираме информация за това, доколко са запълнени кофите с боклук, за да можем да ги събираме само когато е нужно, но също и да таксуваме по-справедливо такса смет, това е малко информация, число, което е достатъчно да гледаме два пъти дневно. Тя може да бъде пренасяна с относително бавна мрежа и една стара SIM карта. Други сензори с по-големи обеми от данни обаче изискват по-сериозна мрежова свързаност.

Свързаността не е само въпрос на хардуер, а въпрос и на съвместими системи, т.е. трябва да е възможно лесно и сигурно да се достъпват необходимите данни там, където са нужни за анализ. В София има доста работа и по този въпрос, тъй като много софтуер е остарял, а отворени интерфейси за данни или липсват, или не са по общ стандарт. Това прави трудно обединяването на данните от различни източници за целите на „умни“ решения.

Стандартизирани и достъпни данни могат да ни доведат до следващата стъпка, да извличаме знание и да вземаме по-добри решения за града. Така например информацията за трафика – автомобилен, пешеходен и градски транспорт, захранва софтуер, който наричаме транспортен модел. Той може да пресметне как да оптимизираме уличната мрежа, пешеходната инфраструктура и разписанията и маршрутите на градския транспорт, така че всички да стигат по-бързо и по-сигурно, където трябва. Можем да преценим работи или не тарифната политика за привличане към градския транспорт и да коригираме динамично. И така нататък.

Обвързвайки умните устройства, данните и моделите, които използват тези данни, за да ни помагат да ползваме по-ефективно градските ресурси с по-добри резултати, получаваме една истинска „умна“ екосистема от информация. В такава екосистема виреят приложения, които правят живота на гражданите по-лесен, бизнеси, които създават стойности, и администрация, която провежда по-ефективни политики.

Имат ли умните градове тъмна страна?

Да, дори няколко. За щастие има решения.

Да започнем с личните данни. Общината в София въведе задължително чекиране на абонаментните карти в превозните средства дори когато те са целогодишни. Целта е да се събират данни за трафика на пътниците, което позволява оптимизация на транспортната схема. Същевременно обаче общината не дава информация как съхранява тези данни и какво прави с тях. Подобни системи трябва изрично да не могат да събират лични данни, а само анонимизирани и агрегирани. А кодът, който събира и записва данните, трябва да бъде отворен, за да може всеки да се увери, че това е спазено (впрочем задължително, но неспазвано и в момента). Една стъпка по-нататък ЦГМ трябва да спре да събира телефони и каквито и да е лични данни, а там, където самоличността е необходима, за да се удостовери намаление (при ученици, пенсионери и др.), да не пази връзка между издадената карта и човека, а само, че такава е издадена, за да няма злоупотреби.

Друг проблем е достоверността на предвижданията на софтуерните модели. Дистопични филми, в които алгоритъм решава съдбата на даден човек, вече не звучат особено фантастично, защото в съвремието ни вече е практика софтуер да отрязва кандидати за интервю на база документи. Софтуерът може би дава добри резултати. Но никога няма да разберем това, защото другите варианти са били отрязвани. Това е проблемът с така наречените „дълбоко самообучаващи се машини“, популярно и погрешно известни днес като „изкуствен интелект“. При тях човек не може да разбере как е взето дадено решение, защото то е базирано на много данни и статистика, подобно на нашата интуиция, а не подобно на нашия разум. Отговорността винаги трябва да остава за хората с пълната информация за дефицитите на умните модели, които предвиждат какво трябва да правим.

Говорейки за отговорност, популярен елемент от умния град са автономните самоуправляващи се коли. В утопичната визия на близкото бъдеще градският транспорт и личните автомобили са именно такива, гражданите пият кафе и четат новини, докато се придвижват, правилата за движение се спазват автоматично, а шум и стрес не съществуват. Проблемът е, че на улицата и тротоара има хора и случайни фактори, които действат непредсказуемо и спазването на правилата от автономните автомобили не помага. Регулаторите от години се опитват да разрешат юридическите и етическите проблеми, свързани с потенциални катастрофи и отговорността за тях, а всъщност това може да е вярно и за други умни устройства като лампи, светофари, напоителни системи. Отговорът засега се крие в усъвършенстването на технологията и в много активен контрол на качеството.

Не на последно място умните и изобщо дигиталните технологии създават в обществото бразда, известна като дигитален разлом – например услуги или удобства са достъпни само за хора с модерни телефони, въпреки че не всички могат да си ги позволят, информация е достъпна само онлайн, въпреки че възрастни хора не могат лесно да се ориентират в нея, и така нататък. На пръв поглед това не е задължително лошо, но в перспектива може да се задълбочи, ако управлението не полага необходимите усилия да компенсира дигиталния разлом със социални мерки и да образова в дигитални умения.

Обратно към София

Преходът на столицата към истински умен град е очертан във „Визия за София“ и развит в конкретни стъпки в Стратегията за дигитална трансформация и нейния план за действие, които се изпълняват от общината през последните няколко години.

Закономерно, свършеното на този етап все още не е много. Повечето усилия на общината са съсредоточени в повишаване на качеството на електронните услуги, отколкото в развитието на умния град, а едва в началото на 2023 г. бе стартирана процедура по изпълнение на маркираната в стратегията задача за изграждане на „езеро от данни“, което да позволи лесен достъп до разпокъсаните данни за градската среда.

Закъснението рискува да постави София в ситуация да изгражда софтуерна инфраструктура, която ще трябва да замести или поне да се интегрира с националната. През 2022 г. ЕК одобри Програма за научни изследвания, иновации, дигитализация и интелигентна трансформация за периода 2021–2027 г. В нея са заложени значителни средства за изграждане на национални пространства от данни – новата парадигма за обединение на публични и частни данни по сигурен начин за генериране на повече стойност. Елементи от визията на програмата имат покритие с това, което София трябва да свърши в своя преход към умен град, и е много важно те да са синхронизирани и да не се ползва публичен ресурс за няколко подобни разработки, които после трябва да се интегрират.

Координацията е цялостно предизвикателство пред София в нейното „поумняване“. За да функционира оптимално умната екосистема, е необходимо да може да се комбинират данни от много източници и да има яснота на всички нива как данните и устройствата постигат стратегическите цели и политики на града. Администрацията обаче исторически страда от хронична липса на координация между звената си и проекти на парче, съсредоточени повече върху усвояването на средства. Необходима е значително повече прозрачност в тези процеси, което е и гаранцията за гражданите, че значителните инвестиции в „умна“ София наистина постигат резултат, че техните данни са защитени и анонимизирани, че има необходимия контрол на качеството и че общината е проактивна в това да въвлича бизнеса и научните среди в създаването на най-добрите решения за всички нас на база на тези технологии.

Решавайки тези предизвикателства и ползвайки конкурентните си предимства като активна предприемаческа среда, добра мрежова инфраструктура и инвеститорски интерес, София би могла със смели стъпки да дава пример в региона какво може да постигне един наистина „умен“ град.КАРЕ

Най умните градове: Барселона, Лондон, Тел Авив, Сеул – за снимки

Кои са Екипът на София?