Какво да запазим, какво да променим

Консерватизмът не е на мода. И изначално е обречен на неуспех в България. Да си такъв означава да си тесногръд, ограничен и да искаш да запазиш (изцяло или частично) статуквото. Не за друго, а защото си доволен от състоянието на българските политики и институции и икономическите резултати, произлезли от тях. Ще се съгласите, че това е изключително трудно за страна, която е на последно място по икономическо развитие в ЕС. В такава ситуация е естествено да свързваме надеждите за икономическо сближаване, за догонване на по-богатите страни, за по-справедливи и ефективни институции, с нуждата от реформи.

Все пак България отчете значително сближаване (макар и далеч от отличниците) след 1997-1998 г., а тежката икономическа криза след 2008 г. не премина в нов фалит на правителството или разпад на финансовата система. Същевременно определени сектори от икономиката постигнаха голямо разрастване в рамките на едно десетилетие, като част от тях се развиват успешно дори в условията на европейска стагнация. Това показва, че част от институционалната и регулаторната рамка в България стимулира растежа. Какво можем да откроим като работещо?

На първо място, валутният борд. Спомените избледняват, разбира се, но дори „сухата статистика” показва огромния разлом, прокаран през 1997 г. Паричният режим включваше не само фиксирането на курса на лева към една стабилна валута (германската марка тогава, и после еврото). Ключови бяха други три компонента – забраната за Централната банка да финансира правителството и банките, както и да манипулира лихвените проценти и кредита. Това наложи дисциплина на държавните финанси, като дефицитите постепенно намаляха, а в добрите години преди 2008-а се превърнаха дори в излишъци. Банките пък трябваше да спазват значително по-тежки ограничения в кредитирането, така че да не разчитат на спасяване от БНБ. Отпадна и изкушението да се правят експерименти с „насърчаване” на кредита и харченето през активна монетарна политика. Тази нова рамка промени дългосрочно водените политики в страната – не само пряко по описания начин, но и чрез създаване на коренно различни визии за възможното и невъзможното. Така например, макар рядко да си го представят, действащите политици, докосвайки се до властта, разбираха, че няма откъде да намерят ресурс за огромни държавни разходи. Съответно мечтите за бързи и лесни решения за повишаване на доходите чрез харчове от правителството стоят охладени. Това насочи последователни правителства към провеждането на структурни реформи, създаващи дългосрочни предпоставки за конкурентоспособност. Те включваха приватизация, либерализация и дерегулация на редица сектори, отваряне на страната за приток на чужди капитали и търговия със стоки и услуги. След краха на финансовия сектор банките бяха оздравени (а някои бяха окончателно затворени), продадени на частни инвеститори започнаха да поддържат растежа на реалния сектор. Паричната стабилност позволи изграждане на доверие, което стана основа на значителен приток на нов кредит през банките.

Поддържането на бюджетна дисциплина е другата изключително важна политика, която трябва да се съхрани на всяка цена.

Лъчезар Богданов, Индъстри Уоч, пълният текст в „Мениджър” през март