Ти, който вчера…

 Ти, който като същински Арахангел Михаил си се приел насериозно в ролята на пешеходски душевадец, едва ли смееш да ходиш пеша по улиците, защото вероятно те е страх, че такъв като теб или по-ненормален може да те прати на някое светло и студено място. Погледна ме и почти чух как двете ти мозъчни клетки изтракаха като слаботокови релета: „…тоя нема да ми ритне колата, нема да му спирам!“ Няма защо да ти обяснявам точно на тебе, че утре на зебрата друг „светия“ може да сгази жена ти или детето ти… Познавайки те добре, те сигурно внимават повече, когато пресичат.

Ти гледаш на пешеходците като на нисша форма на живот, която има право на рисковано провиране между твоя таралясник и тези на останалите свръхчовеци, които кръстосват по Важните Си Дела тесните и задръстени софийски улици. Твоята крехка и съмнителна връзка с цивилизованото поведение е фактът, че имаш книжка и малко пари, с които можеш да си позволиш автомобил-оръжие, с който хладнокръвно и лесно можеш да отнемеш живота на човек, когото не познаваш. И въпреки всичко – идва Коледа. Дори на война, хората в окопите спират да се стрелят, за да празнуват и да си докажат, че един ден войната може да свърши и да живеят пак по-човешки. Тази, в която участваш, няма край…

Едва ли си представяш също, че всеки жалък пешеходец е стотинка, която НЕ плащаш за литър гориво. Защото много те притеснява, че хобито ти да караш сякаш си единствен на пътя, започна да струва доста по-скъпо. Аз също имам кола и все по-рядко я карам – И заради такива като тебе. Не ме е страх да си призная, че ме е СТРАХ от факта, че кретените на пътя имат смазващо числено превъзходство. Установих, че всекидневното псуване, свиркане, паркиране, престрояване и засичане ми пречат да мисля. А мисленето отличава човека и някои еволюционно по-развити биологични форми от недотам развитите и подчинени на инстинкта си твари. И затова, често и напълно доброволно излизам на улицата невъоръжен. Спирам на пешеходната пътека точно преди да минеш през краката ми; преди, с някакъв дивашки шофьорски рефлекс ритах колите, които ми отнемаха предимството на пешеходната пътека – малкото условно парче земя, което би трябвало да мога да използвам, за да премина улицата. Сега просто вдигам ръце и отминавам…

И въпреки, че само преди малко Ти обясних, колко си прост и опасен – пожелавам ти НИКОГА да не ти се случва да успееш да сториш това, което всеки път се силиш да направиш – да удариш човек на пътя...