Наближава ли наистина преломен момент след 5 години война?

Пет години са достатъчно време, за да се разбере едно просто нещо – преломният момент в тази война зависи не от военната ситуация на фронта, а от икономическото състояние на Русия. Путин може да ескалира колкото си иска – но ескалацията струва пари. А парите стават все по-малко.

И тук е важно да се разбере какво се случва сега. Ударите на Украйна по руската петролна инфраструктура – пристанища, рафинерии, логистични възли – и по военнопромишления комплекс на Русия вече дават реален ефект. Петролните приходи на Кремъл падат. Производството на оръжие се затруднява. Това не е метафора и не е пропаганда – това са цифри, които потвърждават Reuters, Foreign Affairs и самите руски чиновници на закрити заседания.

Преломният момент ще настъпи не тогава, когато Путин реши да спре, а тогава, когато няма да може да продължи. Това са различни неща. И благодарение на украинските удари по сърцето на руската военна икономика – второто е значително по-близо, отколкото изглежда.

Каква е реалната цел на руските провокации в Румъния и в Балтика – сплашване или открит конфликт?

Нито едното, нито другото – и едновременно и двете. Русия не иска открит конфликт с НАТО – това би означавало нейното унищожение. Но иска да знае границите. Къде Алиансът ще спре. Къде ще се уплаши. Къде ще започне да се оправдава, вместо да действа.

И тук има опасна асиметрия. Русия тества – НАТО реагира сдържано, обяснява, успокоява. Кремъл чете това не като благоразумие, а като слабост. И следващия път отива малко по-далеч. Именно такава предпазлива реакция вдъхновява Москва за нови провокации, както нагледно показа неотдавнашната история с появата на руски дрон във въздушното пространство на Румъния. Алиансът реагира сдържано. Русия го запомня.

Това не е подготовка за голяма война, а подготовка за това НАТО да свикне с нарушенията и да престане да реагира на тях изобщо.

Най-опасният сценарий не е този, в който Русия напада страна от НАТО открито. А този, в който тя прави това толкова постепенно, че моментът, в който е трябвало да се отговори, вече е отминал.

Реалистични ли са сценариите за „пълзяща“ ескалация в Балтика или около Сувалкския коридор?

Русия няма да нападне страна от НАТО в класическия смисъл на тази дума – с обявяване на война и с мащабно нахлуване. Това е самоубийство и в Кремъл го разбират дори сега, когато адекватността на Путин предизвиква все повече въпроси.

Но има друг сценарий и той е значително по-реалистичен. Бавно, стъпка по стъпка, размиване на границите на това, което се смята за нападение. Инцидент в морето. Дрон над територията на член на Алианса. Провокация на Сувалкския коридор. Всеки път НАТО реагира сдържано и Москва си прави извод, че следващата стъпка също ще бъде толерирана.

Сувалкският коридор е отделна и много сериозна тема. Това е единствената сухопътна връзка между Полша и балтийските страни. Ако Русия заедно с Беларус го блокира – това не е формално нападение срещу НАТО. Но това е фактическа изолация на три страни от Алианса. И какво тогава ще прави Алиансът? Ето това е въпросът, на който Брюксел все още няма ясен отговор.

Какви фактори биха принудили Путин да се откаже от абсурдните си условия за примирие?

Путин няма да се откаже от условията си доброволно. Това трябва да се разбира ясно и без илюзии. Той може да ги премълчи, да ги отложи, да ги формулира по друг начин – но не и да се откаже, защото за него това не е преговорна позиция, а идеологически фундамент.

Да го принуди да промени позицията си може само едно – липсата на ресурси за продължаване на войната. И тук отново се връщаме към икономиката. Ударите по петролната инфраструктура, спадът на приходите, изтощаването на военнопромишления комплекс – всичко това постепенно стеснява пространството за маневриране на Путин.

Условия за прекратяване на интензивната фаза на войната съществуват, но не чрез преговори. А чрез момента, в който Русия физически няма да може да поддържа сегашното ниво на бойни действия. Това не е въпрос на желанието на Путин. Това е въпрос на неговите възможности. И именно затова е толкова важно да не се отслабва натискът – нито санкционният, нито военният – в момента, когато той започва да дава реални резултати.

Какъв е допустимият за Украйна компромис при сключване на примирие – особено при външен натиск, и какви са рисковете за страната?

Това е въпрос не към мен – това е въпрос към украинското общество и към украинското ръководство. Нямам право да решавам какъв е допустимият компромис за страна, която воюва и губи хора. Това би било високомерно от страна на който и да е коментатор – независимо колко е близък до Украйна.

Но мога да кажа какво е недопустимо. Недопустимо е каквото и да е примирие, което оставя на Русия възможност да възобнови войната след няколко години при по-изгодни за нея условия. Недопустимо е примирие без реални гаранции за сигурност – не обещания, а юридически обвързващи гаранции с механизъм за тяхното изпълнение. И е недопустим натискът върху Киев да приеме условия, които Москва после ще използва като плацдарм за следващия удар.

Рисковете са очевидни. Ако Украйна направи териториални отстъпки под натиск – това не е мир, а пауза. Русия ще я използва за превъоръжаване и ще се върне. Вече видяхме този сценарий през 2014–2022 г. Да го повтаряме би било престъпление – и спрямо Украйна, и спрямо цяла Европа.

Какво мислите за информациите за „загуба на вяра“ в Путин и прегрупирания сред кремълския елит?

Не бих отхвърлил тези информации, но и не бих ги надценявал. Да, недоволство в обкръжението на Путин съществува. Това не е измислица на западните анализатори – потвърждават го и разговорите на руски номенклатурчици със западни журналисти, и определени сигнали, които идват от самата Русия.

Но трябва да се разбира природата на това недоволство. Тези хора са недоволни не от войната като такава – те са недоволни от това, че Путин я води неефективно и неадекватно. Те споделят същата имперска програма и искат същия резултат. Просто биха искали да го постигнат с по-малко загуби и по-голяма предсказуемост.

Затова да се говори за някакъв преврат или промяна на курса е преждевременно. Тези хора се страхуват от Путин и няма да действат, докато не усетят, че той наистина е слаб. А когато и ако усетят – всичко може да се случи много бързо. Руската история познава такива прецеденти. Но засега наблюдаваме недоволство без действие. А това не е политическа сила. Това е просто настроение.

Може ли Путин да бъде убеден, че е загубил Украйна? Или структурите в Москва някога да изоставят неоимперската му доктрина?

Путин не може да бъде убеден – той може само да бъде спрян. Това е принципна разлика. Човек, който искрено вярва, че украински народ не съществува, че Украйна е изкуствено образувание, че той изпълнява историческа мисия – такъв човек не променя мнението си под влияние на аргументи. Той променя поведението си само под влияние на обстоятелствата.

Но има по-дълбок въпрос – дали ще се промени Русия след Путин. И тук съм принуден да бъда честен: не автоматично и не бързо. Неоимперската доктрина не е изобретение на Путин – това е продукт на руската политическа култура, която се е формирала векове. Путин не я е създал – той я е използвал и засилил.

Промяна е възможна, но само чрез дълбока травма от поражение и чрез поколения, които ще израснат в друг контекст. Германия се промени след

1945-а – но за това бяха необходими пълно военно и морално унищожение на нацисткия режим и десетилетия денацификация под външен контрол. Русия засега не е преминала нищо подобно. И докато не премине – да се разчита на органичен отказ от имперски амбиции, не си струва.

Русия иска да бъде „държава цивилизация“ и метрополия на евроазиатството. Коментирали сте, че се опитва да го постигне чрез конфронтация със Запада, без да иска да бъде само азиатска държава. Възможно ли е това?

Това е красива концепция – и абсолютно нежизнеспособна. Русия не може да бъде метрополия на евразийството по една проста причина: тя няма за това нито икономически потенциал, нито културна привлекателност, нито реално влияние върху страните, които би трябвало да оглавява.

Погледнете така наречената евразийска периферия. Казахстан все повече се дистанцира от Москва и търси свой собствен път. Азербайджан води абсолютно независима политика. Дори Беларус, чийто лидер Александър Лукашенко буквално седи на руски щикове, се опитва да запази поне формален суверенитет и поглежда към Пекин като към противотежест на Москва.

Китай е тук ключовата дума. Истинската метрополия на евразийството е Пекин, а не Москва. И Русия разбира това, но не може да го признае, защото признаването на този факт би означавало край на цялата концепция за „държава цивилизация”.

Конфронтацията със Запада не прави Русия евразийски център – тя я прави младши партньор на Китай. А това е точно обратното на това, за което мечтае Путин. Евразийската мечта на Москва свършва там, където започва китайската реалност.

С какви реалности ще се сблъска Русия при евентуален край на бойните действия или още преди това? Какви процеси очаквате?

Русия вече се сблъска с част от тези реалности и се опитва да не ги забелязва. Демографска катастрофа – стотици хиляди загинали, ранени, емигранти. Икономическо изтощение – инфлация, спад на реалните доходи, бюджетен дефицит, който се покрива за сметка на бъдещите поколения. Технологична деградация – оттеглянето на западните компании и технологии, които няма с какво да се заменят.

Но най-сериозният проблем е политически. Путин и ФСБ създадоха система, която се държи на един човек и на страха. Когато този човек си отиде – а той рано или късно ще си отиде, – системата може да не се трансформира плавно. Тя или ще рухне, или ще се превърне в нещо още по-жестоко в процеса на борбата за власт между онези три сили, за които вече говорих – ФСБ, ФСО и армията.

Най-опасният момент за Русия и за света не е самата война. Това е периодът след Путин, когато хора с ядрено оръжие и без ясна легитимност ще делят властта в ядрена държава. Именно затова е толкова важно Западът още сега да мисли не само за това как да спре войната – но и за това какво да прави с Русия след това.

Къде Русия ще продължава да опитва да проектира влияние и доколко успешни могат да бъдат тези опити след краха на великоимперските ѝ амбиции?

Русия няма да се откаже от опитите да проектира влияние – дори отслабена, дори след поражение. Това е заложено в самата природа на режима. Въпросът е само какви инструменти ще останат на нейно разположение.

Военният инструмент ще бъде сериозно ограничен – армията е изтощена, техниката е унищожена, човешкият ресурс се изчерпва. За възстановяване на истинска военна мощ са необходими десетилетия и пари, които няма да има.

Но има други инструменти. Енергетиката – докато Русия продава петрол и газ, тя има лост. Дезинформацията и хибридната война – това е евтино и ефективно, и тук Москва е натрупала сериозен опит. Подкрепата на проруски движения и партии в Европа – това също няма да изчезне.

Географски Русия ще се съсредоточи върху това, което ще остане в нейния обсег – Централна Азия, Южен Кавказ, Африка, където тя вече активно работи чрез „Вагнер“ и неговите наследници. Но и там я изтласкват – Китай в Централна Азия, Турция в Южен Кавказ, различни играчи в Африка.

Отделно си струва да се каже за Балканите. Русия ще полага сериозни усилия да се задържи там чрез проруски сили в Сърбия, България и Северна Македония. Балканите са традиционна зона на руско влияние и Москва ги разглежда като плацдарм вътре в Европа. Именно затова изборите в тези страни и засилването на проруските партии не са вътрешна работа на тези държави. Това е част от руската стратегия.

След краха на великоимперските амбиции Русия рискува да се превърне в регионална държава, която се прави, че остава глобална. Това е опасна комбинация, защото такива държави обикновено компенсират загубата на реално влияние с агресивност и непредсказуемост.

Защо хибридната война на Русия срещу Европа се оказа толкова успешна?

Защото Европа дълго не искаше да повярва, че тази война изобщо се води. Това е главната причина. Русия атакуваше открито – чрез социалните мрежи, чрез финансиране на партии, чрез енергиен шантаж, чрез дезинформация, – а Европа години наред убеждаваше себе си, че това са просто „различни гледни точки“ и „сложна геополитика“.

Втора причина е, че Русия играе на реални проблеми. Тя не измисля недоволството на европейците – тя го намира и засилва. Неравенство, миграция, загуба на идентичност, недоверие към елитите – всичко това съществуваше преди Русия. Москва просто се научи да превръща тези пукнатини в пропасти.

Третата причина е асиметрия. Русия харчи за дестабилизация на Европа стотинки в сравнение с това, което Европа харчи за защита. Няколко тролски ферми, няколко подкупени политици, няколко медийни проекта – и резултатът е непропорционално голям.

И накрая – Русия действа търпеливо. Тя не чака мигновен резултат. Тя сее раздор години наред и събира реколтата тогава, когато възникне криза – енергийна, миграционна, икономическа. И тогава се оказва, че във всяка европейска страна вече има готови гласове, които казват това, което е нужно на Москва.

Защо руските хибридни наративи – за „традиционни ценности“, „Европа на отечествата“ и т.н., намериха сходство с тези на крайнодясната вълна?

Това не е съвпадение и не е случайност. Това е съзнателна стратегия – и тя започна много преди повечето анализатори да я забележат.

Русия разбра едно просто нещо: либералната демокрация е уязвима не отвън, а отвътре. Тя не може да бъде победена с танкове, но може да бъде подкопана чрез нейните собствени ценности. Свободата на словото. Откритостта. Толерантността към различни възгледи. И Москва започна да произвежда и разпространява наративи, които използват тази откритост срещу самата система.

„Традиционните ценности“ са идеално оръжие. То апелира към реалното усещане за загуба, което изпитват милиони хора в Европа и Америка. Глобализацията промени привичния свят – и Русия предлага прост отговор: виновни са либералите, глобалистите, елитите. Това е същият популистки наратив, който е и при Тръмп, и при Орбан, и при Льо Пен, и Москва не го е измислила, но активно го подсилва и финансира.

„Европа на отечествата“ е изобщо стара френска идея, която Русия просто взе и пребоядиса под своите нужди. Разделена Европа без обща външна политика –точно това е нужно на Москва. И тя намери съюзници, които искрено вярват в тези идеи – или се правят, че вярват.

Как изглеждат от Киев новата политическа роля на Румен Радев и промяната в политическия пейзаж в България?

Вече коментирах Радев и позицията ми не се промени. Той не е Орбан и няма да стане Орбан. Не защото е проевропеец – той не е такъв, а защото няма инструментите за това.

Орбан можеше да си позволи да бъде Орбан, защото имаше конституционно мнозинство и пълен контрол над държавните институции. Радев го няма. За да провежда каквато и да е реална политика – дори вътрешна реформа, дори смяна на прокурора, той се нуждае от подкрепата на проевропейските сили. А те помнят неговото президентство.

От Киев това изглежда като ситуация, в която човек с проруски симпатии се е оказал в условия, които не позволяват тези симпатии да бъдат реализирани. България се нуждае от пари от европейските фондове. Българският военнопромишлен комплекс печели от доставки за Украйна. Това е реална икономика – и тя е по-силна от всяка идеология.

Най-важното, което трябва да се разбере е, че това, което за Орбан беше повод – да блокира всичко и да намери оправдание, – за Радев трябва да бъде реална цел. Ако той наистина иска реформи в България, трябва да сътрудничи с тези, които подкрепят Украйна. Друг път няма. И той това, надявам се, го разбира.

Какво всъщност преследва Тръмп с отношението си към Украйна? Сега е разсеян с Иран, но преди твърдеше, че сближаването с Москва има дълбок геостратегически смисъл – а именно противопоставянето с Китай?

Тръмп не преследва никаква последователна стратегия спрямо Украйна. Това, което понякога формулира като стратегия – разделянето на Русия и Китай, – не е стратегия. Това е желание. При това нереалистично желание.

Русия и Китай не са съюзници в класическия смисъл, но имат общ интерес: да отслабят американското влияние в света. И докато този интерес съществува, никакви американски ухажвания към Путин няма да го накарат да се отвърне от Пекин. Китай за Русия сега е икономическо дишане. Това е заобикаляне на санкциите. Това е пазар за петрол. От тези неща не се отказваш заради хубавите си разговори с Тръмп.

Реалната движеща сила на Тръмп спрямо Украйна е вътрешната американска политика. Цените на бензина. Умората от войната сред неговия електорат. Желанието да обяви победа – каквато и да е, на каквато и да е цена – и да продължи нататък. Украйна в тази картина на света не е съюзник и не е ценност. Това е проблем, който трябва да се реши и забрави.

И това е най-опасната от всички възможни позиции за страна, която воюва за своето съществуване.

Новата американска стратегия за национална сигурност не скри враждебността си към Европа. Каква е най-добрата политика за континента, независимо от събитията в САЩ?

Европа най-сетне получи това, което толкова дълго избягваше – отговорност за собствената си сигурност. И това, колкото и да е странно, може да се окаже не катастрофа, а шанс.

Най-добрата политика за Европа сега е да престане да чака. Да престане да чака американски решения, американски разрешения, американски гаранции. Да изгражда собствена отбранителна промишленост – и това вече се случва, макар и по-бавно, отколкото трябва. Да подкрепя Украйна – не защото така иска Вашингтон, а защото това е в прекия интерес на самата Европа.

Да формира обща външна политика – и това е най-трудното. Не само защото има троянски коне вътре в ЕС, ситуацията се промени – Орбан загуби изборите и Унгария постепенно се връща към по-конструктивна позиция. Но интересите на 27 страни с различна история, различен опит и различно усещане за заплаха е изключително трудно да се хармонизират. И именно тази хармонизация, а не отделните проруски гласове е главното предизвикателство за европейското единство.

Американската враждебност към Европа не е просто каприз на Тръмп. Това е симптом на по-дълбока промяна в американската политическа култура. И Европа трябва да изгражда политиката си, изхождайки от това, че тази промяна може да се окаже трайна.

Но има едно нещо, което Европа не може да си позволи – да капитулира пред руския натиск заради илюзията за стабилност. Защото Русия възприема отстъпките не като жест на добра воля, а като покана за следваща стъпка. Това вече го видяхме и не бива да го забравяме.

Ще има ли Украйна силите след всичко, което се случи, да се превърне в очаквания от мнозина нов стълб на европейското пространство, което да се опита да устои на натиск не само от Русия, но също и от САЩ, и от Китай?

Това е въпрос, който си задавам постоянно. И отговорът му не зависи от външни фактори, а от самата Украйна.

Украйна вече доказа, че може да воюва. Това не беше очевидно през февруари 2022 г. – дори за тези, които вярваха в нея. Пет години съпротива срещу една от най-големите армии в света – това е факт, който промени представата за страната завинаги.

Но да бъдеш стълб на Европа е друго. Това означава не само да воюваш, но и да строиш. Институции. Върховенство на правото. Икономика, която привлича, а не отблъсква. И тук Украйна има сериозни проблеми, които войната не реши – а на места изостри. Но това е въпрос за след края на войната – и аз се надявам, че украинското общество, преминало през това изпитание, ще има и силите, и волята да изгради нова страна.

Натискът от страна на САЩ при Тръмп, потенциалният натиск от страна на Китай – това е реалност, с която Украйна ще има работа. И да се противопоставя на този натиск може само по един начин – да бъде толкова интегрирана в европейските структури, че натискът върху Украйна автоматично да става натиск върху цяла Европа.

Ще стигнат ли силите? Надявам се, че да. Но това не е въпрос на съдба, а на решения, които се вземат сега и ще се вземат след победата.

Следя вашите коментари и прогнози от няколко години и ми е интересно – кога сбъркахте в преценката си?

Бърках няколко пъти и не се срамувам да го призная. Човек, който никога не греши, или нищо не казва, или лъже.

През 1991 г. смятах, че крахът на Съветския съюз и провъзгласяването на независимостта на Украйна няма да се случат толкова бързо – и това буквално няколко седмици след като президентът на Съединените щати Джордж Буш от трибуната на Върховната Рада на Украйна призова украинските депутати да подкрепят обновения Съветски съюз на Горбачов. Историята се оказа по-бърза от моите прогнози.

През 2014 г. смятах, че окупацията на Крим ще доведе до провъзгласяването му за квазинезависима държава, а не до анексия и присъединяване към Руската федерация. Това, което се случи, се оказа истинска катастрофа от гледна точка на руско-украинските отношения и на международното право като такова – катастрофа за десетилетия.

И накрая, надявах се, че човечеството е способно по-дълго да живее, осъзнавайки уроците от Втората световна война. Че паметта за онази катастрофа ще удържи от повторение. Тези надежди се оказаха напразни.

Виждате ли оптимизъм в непредсказуемостта на съвременния свят? Например като че ли договорките между „големите“ и чертаенето по салфетки не върви съвсем по-план?

Това е едновременно оптимистично и песимистично наблюдение. Да, светът стана по-непредсказуем. И да, големите договорки по салфетки вече не работят, както преди. Но дали това е добро?

Ялтенската система, в която големите деляха света през главите на малките народи, беше несправедлива и в крайна сметка доведе до това, което имаме сега. Украйна в известен смисъл стана жертва именно на такова мислене – когато се опитваха да решат съдбата ѝ без нея.

От друга страна, непредсказуемостта невинаги е свобода. Понякога е просто хаос. А в хаоса оцеляват не непременно най-справедливите, а най-силните и най-безпринципните.

Затова моят предпазлив оптимизъм е в друго – не в непредсказуемостта на света, а в това, че малките народи се научиха да се борят за себе си. Украйна го доказа. И това е истинската промяна, която има значение. Защото, в крайна сметка, историята я правят не договорките по салфетки, а хората и народите, които отказват да се примирят с чужди решения за собствената си съдба.

Виталий Портников е украински журналист, публицист и политически коментатор. Неговите анализи са сред най-внимателно следените от международната общност и в дипломатическите среди. Отличен познавач на историята, трансформацията на постсъветското пространство и международните отношения, той печели авторитет със способността си да прогнозира политическите процеси, а мнението му е високо ценено в дебата за сигурността и бъдещето на Европа.

Автор е на множество книги, телевизионни и видео проекти с многомилионна аудитория.

Задълбочените му познания за България започват от студентските му години и са плод на дългогодишен професионален фокус. Това интервю той избра да даде за сп. „Мениджър“ на български език. Редакцията ни цени високо този жест.