Съединените щати харчат милиарди долари, за да загубят война в Иран, която обогатява олигарсите им, обеднява собствените им граждани, саботира съюзите им и укрепва враговете им. Тази война разкрива водещия принцип на външната политика на американския президент Доналд Тръмп: самоубийството на суперсилата. Империите се издигат и рухват, но доколкото ми е известно, никоя държава досега не е унищожавала собствената си мощ целенасочено и систематично – и то с такава скорост.

Това стратегическо самоубийство е трудно за признаване: човек все още се надява, че авантюрите на Тръмп се основават на някакво разбиране за американския национален интерес. Не е така.

Като минимум една свръхсила трябва да бъде модерна държава, която включва чрез върховенството на закона и други институции значителен брой граждани, ангажирани с общо начинание. Но администрацията на Тръмп третира САЩ не като модерна държава, а като търговска възможност за малцина избрани.

Една суперсила трябва също така да има усещане за национален интерес. Макар експертите по международни отношения да спорят как лидерите дефинират това понятие, ние не сме подготвени за ситуация, в която президентът е безразличен към благото на народа или на държавата.

За да остане суперсила, една държава трябва и да съхранява собствената си устойчивост във времето. Непрекъснатостта зависи от принципа, по който се предава политическата власт. Като се стреми да остане на власт за неопределено време и подкопава доверието в изборите, Тръмп поставя под въпрос самия принцип, който прави възможна политическата приемственост в САЩ. Разбира се, съществуват и други начини за предаване на властта – например династично управление или решение на политбюро. Преминаването към подобен модел – човек би могъл да си представи конвентът от технологични олигарси, стоящи зад възхода на вицепрезидента Джей Ди Ванс, като своеобразно капиталистическо политбюро – би означавало края на американската република.

Гарантирането, че правилните хора са начело, е от решаващо значение за това една държава да придобие и съхрани своята мощ. Исторически погледнато, силните държави са търсели начини да откриват и издигат способни хора на властови позиции, независимо от техния произход. Древен Китай е имал система за изпити. Наполеон е установил принципа на заслугите както в гражданския, така и във военния живот.

Съединените щати от своя страна някога разполагаха с държавна администрация, на която светът завиждаше, както и с армия, изградена в голяма степен върху принципа на заслугите. Но администрацията на Тръмп разруши държавната служба и прочисти висшите военни редици – процес, извършен от неквалифицирани за позициите, които заемат хора. Фактът, че Тулси Габард, Каш Пател и Пийт Хегсет сега са съответно директор на Националното разузнаване, директор на ФБР и министър на отбраната, е ясен индикатор за самоубийството на суперсила.

В по-дълбок смисъл една суперсила трябва да има образователна система, която може да подготви населението ѝ, а оттам и политическите ѝ лидери, за да се справят с глобалните предизвикателства. Но в Америка на Тръмп общественото образование е лишено от ресурси, университетите са изправени пред репресии за това, че поддържат академичната свобода, а училищните библиотеки, включително във военните академии, биват прочиствани от полезни книги.

По подобен начин и подкрепата за науката, двигател на възхода на много велики сили, е подложена на атака в САЩ на Тръмп. Подобно на древните месопотамци, чиито астрономи създават научни методи за картографиране на небето, и на римляните, които превръщат гръцката наука в инструмент за изграждане и защита на империя, Съединените щати се превръщат в суперсила, като създават държавни институции за финансиране на науката и привличане на учени – често имигранти.

Администрацията на Тръмп обаче започна потресаваща офанзива срещу науката. Тя задържа финансиране за изследвания по идеологически причини, обезкуражава както млади, така и утвърдени учени да се установяват в САЩ и поставя под съмнение фундаментални научни заключения, като причинените от човека климатични промени.

В резултат на това администрацията на Тръмп рязко спря енергийния преход на Америка и вместо това започна да субсидира изкопаемите горива – сектор, който постепенно губи както екологичната, така и икономическата си жизнеспособност.

Както показва една забележителна книга, „Съвместното създаване“ от Оливия Джъдън, обществата, които първи овладяват новите енергийни форми, се издигат, а онези, които не успяват – западат. Това може би е една от най-дълбоките истини в човешката история, което превръща избора на Тръмп в екзистенциална грешка. Тя ще ускори загубата на значение на САЩ и ще постави Китай, основен съперник и световна суперсила в чистата енергия, в още по-силна позиция.

Същото важи и за технологиите и иновациите, върху които се гради военната мощ. Съединените щати винаги са харчили огромни суми за въоръжение, но администрацията се фокусира върху оръжията на миналото – като нов клас бойни кораби, които трябва да носят името на Тръмп. Този план е чиста фантазия. Дори тези бойни кораби някак да бъдат построени, те биха били напълно неадекватни за съвременната война, чиито контури вече бяха очертани във високотехнологичната война между Русия и Украйна. Можем да ги смятаме за потънали още с появата си.

Войната в Украйна е показателен пример за това как администрацията на Тръмп пренебрегва изкуството на дипломацията в полза на „сключването на сделки“. Има обаче достатъчно доказателства, включително сервилното му поведение спрямо руския президент Владимир Путин, че Тръмп не умее да преговаря. Нещо повече, американските съюзници са унижавани и маргинализирани без друга причина освен лични обиди и пристрастия.

Без чувство за национален интерес не може да има разбиране за смисъла на съюзите. Нито пък може да има оценка на международната система – законите, правилата и нормите, върху които се основаваше глобалното превъзходство на САЩ. Трудно е да се преувеличи колко примитивен е подходът на Тръмп – и колко радост носи той на противниците на Америка.

Това ни връща към Иран. В международните конфронтации свръхсилата печели поне от време на време. Но администрацията на Тръмп губи отново и отново. Войната срещу Иран е явно стратегическо поражение; доколкото САЩ са имали някакви цели, те не са били постигнати. Политиките на Тръмп оставиха повече обогатен уран в ръцете на по-твърдолинеен ирански режим, който държи нови източници на икономическа мощ (контрол над Ормузкия проток; сплашване на държавите от Персийския залив), и направиха почти невъзможно за САЩ да влияят на иранското общество.

Администрацията празнува поражението и чрез символика, характерна за залязващи държави. Достатъчно е да си припомним как Хегсет сравни спасяването на свален американски пилот с възкресението на Исус – крещящо богохулство, което сякаш трябва да отвлече вниманието от дълбоката стратегическа безпомощност. Подобни христологични образи се използват, за да превърнат поражението от реалния свят в победа в някакъв въображаем свят. Полският романтизъм например разглежда разпадането на републиката (главно поради неравенство в богатството) като доказателство, че Полша е „Христос на народите“.

И накрая, много държави губят мощта си, защото вече не могат да си позволят да я запазят. За първи път от 1945 г. насам националният дълг на САЩ надхвърля БВП на страната.

Това е важна отправна точка за сравнение: големите дефицити са нормални, когато държавата е изправена пред предизвикателство като Втората световна война. Но администрацията на Тръмп прави това по съвсем различна причина – за да избегне облагането на богатите хора и корпорации с по-високи данъци. Подобен модел – държава, функционираща като услуга за свръхбогатите – е несъвместим както с печеленето на войни, така и с поддържането на обществените услуги, които позволяват на едно модерно общество да функционира.

Реформите и поправките вече не са достатъчни, защото самоубийството на американската суперсила при управлението на Тръмп е симптом на демократичните изкривявания и неравенства, които позволиха подобна световноисторическа буфонада. Това, което направи САЩ суперсила, позволи и настоящия опит за самоунищожение. Вместо да се търси връщане към предишното статукво, днес са необходими сериозни усилия за преструктуриране на американската политика така, че хората да получат по-голяма сила да изградят едно по-справедливо бъдеще.