Постапокалиптичният жанр в литературата и киното е осеян с останките на човешката цивилизация. Тези истории по подразбиране започват след „края на света“ и насочват обектив към оголената човешка природа без филтри и визуални ефекти. От основополагащия роман „Последният човек“ (1826) на Мери Шели до безрадостните и визуално зашеметяващи светове на Mad Max и „Терминаторът“ тези сюжети се занимават не толкова със съответното катастрофално събитие, колкото с последиците от него – казана, в който човечеството се дестилира до своята същност. В основата на постапокалиптичните повествования стои един фундаментален въпрос: може ли веднъж разрушената цивилизация да бъде изградена отново? И ако е така, на каква цена? Отговорът, както често се случва, е сложно взаимодействие между инстинкт за оцеляване, морална двусмисленост и мъждукащата надежда за изкупление. Филми като „28 дни по-късно“ (2002) и „Z-та световна война“ (2013) ни показват с хипнотизираща яснота какво се случва непосредствено след цивилизационния срив. Накратко – човешкото общество често се връща към природното си състояние по Хобс. („Война на всеки човек срещу всеки човек.“) Без силна централна власт, която да поддържа реда, ч...