Нели Станева е автор на стихосбирките „Билет за никъде другаде“ и „Другото време“ и един от активните творци извън границите на България. Живее между Швейцария и София. Завършила е бизнес администрация в Германия, работи като управител и куратор към арт галерия CRMI Лангентал в Берн. В момента довършва първия си роман, прави изложби, движи културни проекти, пие много кафе, вино и чете всичко, което ѝ попадне в ръцете, с изключение на новини.

Какво е за теб поезията?

Поезията в личен план е единствената ми възможност да изживея радост в несигурността, която представлява човешкото съществуване, едно съвсем практично настройване на духа за по-щастлив живот, а в по-общ план – една алтернативна история на човечеството. Иска ми се да мисля, че извънземните ще съдят за нас по поезията, която сме създали.

Кое е по-важно за поезията – красотата или грозното? Щастието или болката?

Хубавото на поезията е, че съди по други стандарти, които невинаги съвпадат с моите. Грозното се оказва красиво или обратното, или пък силно емоционални теми се превръщат в неутрален фон. Нo ако ме питаш кое ми помага да пиша поезия, то отговорът е: желанието, тази велика човешка сила, която не зависи от нищо външно.

От години живееш в чужбина, опитвала ли си да пишеш поезия и на друг език освен на български?

Би било доста по-смислено да пиша на езика, в който пребивавам и на който мисля и работя, на който съм прочела почти всички важни книги и който дори превърнах в нещо като майчин език, но желанието, което споменах по-горе, говори само български. Свикнах да не поставям под въпрос този избор и да не се противя съзнателно, защото изпитвам твърде много уважение към силата на сътворението, както и към повечето естествени неща. Понякога ми се струва, че чуждият език обслужва езика на творчеството ми така, както селяните са обслужвали феодалния владетел в замъка му, снабдявайки го със стоки – концепции и светоусещания, с които той се храни, за да може да се занимава със своите съвсем други аристократични дейности. В онтологичен смисъл езикът на ежедневието винаги е различен от езика на литературата и в моя случай той просто се нарича немски.

Пишеш и поезия, и проза. Как разделяш двете форми? Всяка история идва с формата си в главата ти или…?

Обикновено съдържанието избира формата. Понякога обаче прескача от едната в другата. Недовършени или несъвършени разкази се появяват отново като доста по-успешни стихотворения или стихотворението събужда желанието да го „препиша“ в прозаичен формат.

Има ли ограничения в поезията, в творчеството?

Има самоналожени ограничения, които са важни и необходими – римата и ритъмът в поезията например, както и съзнанието за всичко, което вече е било написано преди нас. Съществуват и външни ограничения – от пазара, от шумни литературни авторитети и т.н. Не мисля, че е нужно творецът да се държи така, сякаш твори във вакуум и нищо от споменатото не го засяга, но е важно да развие съзнание за хаотичната природа на тези ограничения, така че те да не го смачкат.

Какво може и какво не може да се превърне в стихотворение?

Стихотворението има нужда от решение (да бъде написано) и от малко празно място, съвсем буквално. Ако тези две неща са налични, всичко може да се превърне в стихотворение. Впрочем определено има нужда от повече поезия на български, свързана със сетивния свят, която е и най-трудна за писане – поезия за вафли, задръствания, тоалетни, за деца, старци, кореми, възпаления. Има много работа за вършене за мен и за всички останали.

Къде намираш най-често вдъхновение?

Вдъхновението винаги се намира извън това, с което съм свикнала. Това, естествено, е доста непрактично и дълго ме караше да променям траекторията на живота си. Но с годините се научих да практикувам ежедневно отвикване, да излизам извън повторенията чрез деликатни движения, понякога само с един отместен за кратко поглед, с едно еспресо в ново кафене, с безпричинно посещение на близък град или просто с малко по-различен маршрут за джогинг или разходка.

Кои са важните за теб теми, които те вълнуват?

Вълнуват ме въпреки амбициите ми за повече сетивност предимно философски теми – как се движи човекът в битието, значението на паметта и историята, връзката тяло-дух, какво въобще е съзнанието, развитието на науката и медицина също са ми страшно интересни, както и отделните хора – как преживяват времето си, как се променят. Избягвам, доколкото мога, да мисля по злободневни въпроси, те изискват или бързи и категорични действия, или тотално игнориране, а не да се въртят безкрайно из съзнанието и разговорите ни.

Вода или планина, град или гора, остров или континент?

Всичко изброено, но също и шосе, градина, море, езеро, парк, село, тераса, кръчма, пустиня, джунгла. Обожавам всичко, което тази планета ни предлага. Май само пребиваването в офис не ми се отразява добре.

Кои са състоянията на духа, които предразполагат към поезия?

Умората например е учудващо подходящо състояние за поезия – и за четене, и за писане, може би защото избутва съзнанието далеч от префронталната кора, в по-чувствените и тъмни райони на мозъка. Гняв, безсилие, еуфория също, всъщност всяко състояние придобива смисъл и се облагородява чрез поезията.

Как пишеш? Сама, в тишина, на определено място, на ръка или компютър?

Мога да пиша почти навсякъде и по всякакви начини, обикновено имам тефтер и пиша на ръка, но ако липсва, мога да пиша и на телефон. За съжаление обаче, нервната ми система става все по-чувствителна, шумове, които не мога да контролирам, или пък твърде осезаемо присъствие на други хора, пречат на процеса. Идеалната ситуация е пълна тишина и никакви разсейвания или времеви ограничения, естествено, никога не успявам да я постигна, но продължавам да се опитвам.

За какво мечтаеш?

За стандартните неща – да пътувам, да имам безгранично много време и никога да не порасна.

Мила ООД*

Помилвай ме, защото съм виновна.

*дружество с ограничена отговорност

август 1, 2025

Синьозелено

Подаръците ти са все повече –

дълги нанизи с тежки синьозелени мъниста

от каквото можеше да се случи

и във вечността се е случило.

юли 23, 2025

Сиеста

„Слабостта е запазена за владетелите“,

каза небето и се зави с гранитен облак.

май 5, 2025

Глад за изгрев

Чорап от хлад се свлича по бедрото.
Прозрачна чаша до възглавницата
с удавена луна и течността
на думите, които е заеквала.
Осем будни часа в ириса – валма от сиво
и разхождащи се кръвоизливи.
Сърцето дрънка прериите си,
които под дланта на светлината
прескачат хоризонта.

февруари 25, 2025

Опитвам да си спомня

Опитвам да си спомня, но колко недостатъчно.
Единствено ръцете ти стремително течаха. 
Изсъхваше земята, небето се отваряше,
човешкото настръхваше и в миг се изпаряваше.
И аз не одобрявах, и тихичко се давех
във глупави фантазии за многократно преминаване.

Опитвам да си спомня какво възбуди погледа
и колко близо бе, и колко беше многото.
Но плувам в сушата, а ти, ти знаеш сам
какво е да преливаш в друг каквото всъщност нямаш.
Така се движа към забравата, и да – така оставам
на мястото, което продължаваш да ми даваш.

август 22, 2024

Единствената сигурност

се оказа тишината. Съдържа всичко и щедро го дава. Ок, понякога не особено щедро, понякога дори нищо не дава, но дори и тогава не взема, затова е добра. Ерго тишината е Бог. Ще застрелям камбаната. О, да.

юни 17, 2024

Втори емигрантски сонет

първа награда в конкурса за сонет на името на Лъчезар Станчев, 2022 г.

Аз си тръгвам оттук точно както тогава,
преди четвърт век, в зноя на месец тринайсети.
Със билет за глада, до прозореца вляво,
с малък куфар, изопнат от чувство за край.

Пак разказвам на пътя, че няма такава
страна – само спомен със ръбесто име.
Че покрита от грубия плащ на държавата,
тя – родината – вече съвсем е невидима.

Че от светлите корени там е пораснала
тъмна плевел, рушаща душите и къщите,
тъмна плевел, изринала моето място.

Че без допир до почвата пак се превръщам
в странстващ облак безмълвно нещастие,
устремен към едно невъзможно завръщане.

август 23, 2022