Вярно ли е, че дошлите от провинцията работят повече

Има вероятност този текст да е най-глупавият, пълен с генерализации, предразсъдъци и стереотипи, който някога сте чели. Факт е обаче, че от него има нужда и беше крайно време тази тема да се повдигне. В твърде много компании има изкуствено разделение и конфликт между столичаните, било то миниатюрния процент кореняци или правещите се на такива, и “провинциалистите”. Нападките са ясни – първите са самонадеяни некадрърни сноби, вторите – пренавити некадърни опротюнисти. 

Ако трябва да обобщим, профилите на работното място изглеждат горе-долу така. Софиянците обичат да натякват откъде са родом и на коя точно улица е била детската им градина. Те демонстрират, че знаят повече от останалите, защото са учили в “елитна” гимназия. Държат всички да знаят, че имат един приятел от детинство, който е голяма работа в Америка. Бавят отговорите на мейлите, защото са заети да правят нещата, изброени в предните изречения. Не обичат да идват навреме, но твърдят, че са супер ефективни и за три часа вършат същата работа като “оня от Разград” за целия ден. Имат преписан апартамент в Люлин или Младост. Изплащат още един – също в Люлин или Младост. По-лошият вариант е да имат преписан апартамент на петте кьошета. Тогава е страшно. 

Хората от провинцията са първи на работното място, ядат пица на парче над клавиатурата (по финансови и времеви причини), тръгват си последни. Не споменават много-много къде са учили, но ако го направят УНСС-то е замесено. Отговарят супер бързо на мейлите, често обаче бъркат и с и кратко, а и не са чували за и с ударение. Държат всички да знаят, че не харчат много за храна, защото имат подготвена зимнина като за атомна атака. Идват на работа с хрема и сополи, защото нямат личен лекар в София. Не са супер ефективни, защото са взели още четири проекта под носа на столичаните и сега си имат общо девет. Имат преписана къща в Тетевен. Изплащат апартамент в Люлин и маломощна Dacia.

Или поне така двете конфликтни групи се описват една друга. Те рядко водят смислени разговори помежду си, за да се опознаят истински и предпочитат да мислят за другите в клишета. Това със сигурност води и до проблема със стереотипизирането.

Аз например съм от София, не го възприемам като чак толкова голяма работа, но с годините се научих да отговарям на въпроса “Ти откъде си?” с “От Люлин”, което всъщност си е и истината. За това “измъкване” има няколко причини. Първият – така и никога не разбрах защо това е сред първите въпроси, който някой ти задава. (Между другото при среща на българи в чужбина, това дори е първият въпрос, който се задава.) Вторият – така се измъквам елегантно от конфликта и потенциала да бъде сложен в кюпа на софиянците или в този на “селяните”. Да си от Люлин е някак си неутрално – хем си от града, хем си от село. Симпатичен си на едните, защото те съжаляват, симпатичен си и на другите – защото си някак си като тях.

Разбира се, през годините номерът с Люлин не вървеше винаги. Най-неприятен беше опитът ми с колега от Пловдив, за когото понякога имах чувството, че локалният му шовинизъм е по-голям от този на софиянец с наследствена ложа в Народния театър. (По-криви, според мен, са само шовинистите от Копривщица, но те залужават друг текст.) Пловдивчанинът разкри подлия ми план и постоянно се обръщаше към мен с “копеле” и после добавяше – “ааа, забравих, че си от Люлин”.

Окей, оставяме ироничната страна на този текст настрана и се връщаме сериозно в офиса. Без да съм убеден напълно, съм склонен да се съглася, че служителите от провинцията са по-мотивирани от софиянци. Те са и по-отговорни и работят повече. Причините за това със сигурно са много и ако започнем да ги описваме ще затънем в още повече предрасъдъци.

Ако все пак вземем най-поврърхностните, повечето хора от провинцията са напуснали дома си рано, научили са се да поемат отговорност и да се борят с куп неща. Освен това повечето хора имат амбицията да се докажат и да се развиват. За хората от по-малките български градове, пробивът е равен на работа в столицата. За софиянци пробивът по-скоро е свързан с работа в чужбина и мотивацията за голямото доказване започва именно там. Последното, разбира се, е доста глупаво, защото докато чакаш да започнеш да показваш пълния си потенциал, някой може отдавна да те е изпреварил.

Тлеещият конфликт София-провинция води и до мениджърски проблеми, защото да овладееш него си е умение, а и най-малкото мениджърът трябва да е наясно, че такъв проблем съществува. Кажете например на един германски или френски изпълнителен директор, че мениджърът софиянец не мели с мениджърът плевенчанин, само заради мястото на раждане. Той ще погледне доста учудено. Кажете му, че единият работи по-малко мотивирано от другия, също заради мястото си на раждане, и той вече ще е в шок.

Това са много специфични културни особености на България и работната реалност тук и може би в обученията за мениджъри у нас темата трябва да бъде включена. В крайна сметка тези процеси засягат продуктивността на труда, ефективноста и климата на един екип. Съответно е логично да бъдат разглеждани в дълбочина и мениджърите да получават съвети как да се справят с проблема.

Едно потенциално решение е екипите по проекти да се сформират със служители от двата лагера, за да се научат те да работят ефективно заедно. Мениджърът трябва да тематизира конфликта в екипа си, без да е краен, и да показва, че е наясно, че двата лагера не се харесват много-много, като да държи динамиката под контрол. Ако пък иска да действа конкретно, може да организира тиймбилдинг в китно българско селце, за да се сблъскат софиянци с условията там.

По-важното нещо, което трябва да се каже по темата е, че всъщност този конфликт и споровете около него, поне според мен, са излишни и ненужни. Те са родени от комплексите и на двата лагера, които с времето ще изчезнат. Първо, софиянците ще осъзнаят, че светът е динамичен – хората се местят, работят тук и там, в България и в чужбина. Предрасъдъците към българските служители ще ги накарат да разберат колко не са прави.

Хората от провинцията пък с течение на времето все по-малко ще правят нещата, които дразнят софиянци. С вдигащите се доходи те ще качат стандарта си, ще оставят бурканите и пиците на парче настрана.

Роля за изчезването на конфликта трябва да имат и мениджърите. В техните ръце е темата да изчезне от офисите и да мотивират служителите си така, че те да не се цепят и да споделят уменията и мотивацията си, независимо къде са родени.

Автор Николай Петрухов

Източник: Списание "Мениджър"