Четиво в аванс: Новият роман на Паулу Коелю "Шпионката"

Тя е жена с много имена: Маргарета, както е кръстена от родителите си; госпожа Маклауд, както е била известна на остров Ява; Н21, кодовото име, дадено й от германците през Първата световна война.

И най-вече Мата Хари, най-желаната жена на своето време. Екзотична танцьорка, скандална прелъстителка на най-богатите и влиятелни мъже в Европа, довереница и куртизанка, която има смелостта да се изправи срещу предразсъдъците и параноята на парижкото общество.

Но за този живот трябва да се плати висока цена. След като събужда подозренията на френското разузнаване, Мата Хари е арестувана в хотела си на „Шан-з-Елизе“. За шпионаж в полза на германците. Последвалата присъда е безмилостна.

Докато е в затвора, Мата Хари иска само едно – да разкаже истинската история на живота си на своята дъщеря. Успява ли? Митичният образ на Мата Хара вълнува въображението на Паулу Коелю в най-новия му роман "Шпионката", който издателство "Обсидиан" пуска на пазара у нас на 20 октомври. Вижте откъс от книгата.

***

Уважаеми мосю Клюне,

Не знам какво ще се случи в края на тази седмица. Винаги съм била оптимистка, но напредването на времето ме изпълва с горчивина и ме кара да се чувствам самотна и угнетена.

Ако всичко завърши така, както се надявам, вие никога няма да получите това писмо. Надявам се, че ще бъда помилвана. В крайна сметка животът ми премина в създаване на приятелства с влиятелни хора. Тогава ще запазя това писмо, за да може някой ден моята единствена дъщеря да разбере каква жена е била нейната майка. Но ако греша, не ми остава много надежда, че тези страници, погълнали последната седмица от живота ми, ще бъдат съхранени. Винаги съм била реалистка и знам, че когато един случай приключи, адвокатът продължава напред със следващия, без да се обръща назад.

Представям си какво ще стане после. Вие ще сте изключително зает, след като се прочухте като защитник на една военнопрестъпница. Много хора ще потропат на вашата врата да потърсят услугите ви, защото, дори сега да претърпите неуспех, вече постигнахте огромна популярност. С вас ще се свържат журналисти, които ще се интересуват от вашата версия на събитията, ще започнете да посещавате най-скъпите ресторанти в града и колегите ще ви гледат с уважение и завист. Знаете, че никога не е имало конкретно доказателство срещу мен, само фалшифицирани документи, но вие няма да признаете публично, че сте допуснали да умре една невинна жена.

Невинна ли? Може би това не е точната дума. Никога не съм била невинна, откакто кракът ми стъпи в този град, който толкова много обичам. Реших, че мога да манипулирам всички онези, които искаха да узнаят държавните тайни на една или друга страна. Смятах, че германците, французите, англичаните и испанците няма да могат да устоят на чара ми, но накрая самата аз се оказах манипулирана. Не ме осъдиха за престъпленията, които наистина извърших, като най-голямото от тях беше, че живях като еманципирана и независима жена в свят, управляван от мъжете. Осъдиха ме за шпионаж, при положение че единствената конкретна информация, до която се добирах, бяха някакви шушукания и клюки в салоните на висшето общество.

Да, аз превърнах тези клюки в „тайни“, защото исках да се сдобия с пари и власт. Но всички, които днес ме обвиняват, знаят, че не съм разкрила нищо ново. Жалко, че никой никога няма да узнае това. Тези пликове най-вероятно ще се озоват в някой прашен архив, натъпкан с други дела, откъдето навярно ще излязат чак когато вашият наследник или наследникът на вашия наследник реши да поразчисти и да изхвърли старите документи. Дотогава моето име вече ще е забравено, но аз не пиша, за да остана запомнена. Само се опитвам да разбера самата себе си. Защо? Как е възможно една жена, която в продължение на толкова много години е постигала всичко, което е пожелавала, да бъде осъдена на смърт за нещо така незначително? В този момент се обръщам назад и разглеждам жи вота си, давайки си сметка, че паметта е река, която винаги тече в обратна посока.

Спомените са изключително своенравни. Те са образът на нещо преживяно, което отново е в състояние да ни стегне за гушата с някой малък детайл или с едва доловим звук. Ароматът на току-що изпечен хляб нахлува в килията ми и ме кара да си припомня дните, когато свободно обикалях из кафенетата. Това ме сл-мява повече от страха пред смъртта и от самотата, коя то ме изпълва.

Спомените влачат след себе си демона, наречен меланхолия. О, какъв жесток демон, от който не мога да избягам! Да чуя някоя затворничка как пее, да получа няколко писма от незнайни почитатели, които никога не са ми носили рози и жасмин, да си припомня определена случка от някой град, която навремето съм под минала, без да ѝ обърна внимание – сега това е всичко, което ми е останало от посещенията в една или друга страна.

Спомените винаги побеждават. С тях идват и други демони, дори по-страховити от меланхолията – угризенията, които единствени влизат в тази килия, като изключим моментите, когато монахините решат да дойдат при мен, за да си поприказваме малко. Тези жени не ми говорят за Господ, нито ме упрекват за онова, което обществото нарича „плътски прегрешения“. Обикновено подхвърлят по някоя и друга дума и от устата ми бликват спомени, чрез които сякаш се опитвам да се върна назад във времето, потопена в тази река, която тече на обратно.  Веднъж една монахиня ме попита:
– Ако Бог ти даде втори шанс, би ли постъпила по различен начин? Отвърнах утвърдително, но в действителност не съм сигурна така ли е. Знам само, че сега сърцето ми е като призрачен град, населен със страсти, възторг, са мота, срам, гордост, предателства, тъга. Не успявам да се освободя от нищо дори когато се самосъжалявам и плача тихо.

Аз съм жена, родена в неподходящо за нея време, и това не може да бъде поправено. Нямам представа дали в бъдеще ще си спомнят за мен, но ако случайно ме помнят, дано никога не виждат в мое лице жертва, а човек, който се е осмелил да пристъпи напред и неустрашимо е платил цената, която е трябвало да бъде заплатена.