Четиво в аванс: "Сладка заблуда", най-новият роман на Тара Хайланд

Богатото и многоуважавано семейство на Шарлот преживява лична трагедия. По-големият й брат – Кит, загива след падане на лавина, докато изкачва връх Монблан. Най-добрият му приятел Ричард, който става свидетел на инцидента, се заклева, че ще се грижи за сестра му.

Осем години по-късно Шарлот се е превърнала в черната овца на семейството. За ужас на родителите си, тя прекъсва образованието си и започва работа в нощен клуб. Там злоупотребява с алкохол и се отдава на безразборен секс с непознати мъже. Лишена от амбиции и стремежи, Шарлот пропилява дните си в преследване на удоволствия. Заблуждавайки се, че не заслужава повече от това.

Ричард е млад, красив и сексапилен. Преуспял бизнесмен, който може да има всяка жена, която пожелае. Той не е забравил обещанието, което дава на най-добрия си приятел. Как обаче да помогнеш на някого, който иска да се самоунищожи?

Шарлот е приета в болница след алкохолно натравяне на поредния купон. Единствено Ричард би могъл да й помогне да се пребори със зависимостите си. И да спре да лъже себе си...

Лъжем ли, когато залъгваме себе си, пита всъщност Тара Хайланд с новата си книга  „Сладка заблуда“, която излиза на пазара у нас на 27 октомври. Тя става световноизвестна с бестселъра си, „Дъщери на съдбата“, преведен на 17 езика. Втората и третата книга на Тара Хайланд - „Дъщери на греха“ и „Красив лъжец“ също имат голям международен успех, а Хайланд вече има много верни почитатели и в нашата страна, които с нетърпение очакват новия й роман. Вижте откъс от него.

****

Издърпах завивката още по-нагоре, опитвайки да се скрия от непрестанното звънене. Не знаех откъде идва звукът, но беше последното нещо, от което имах нужда след снощните шотове текила. Усещах постоянна пулсираща болка в главата, точно между очите. Исках само досадното звънене да спре, да заспя отново и след няколко часа да се събудя без следа от махмурлук.

Разбрах откъде идваше шумът едва когато чух как съквартирантката ми Линдзи отвори вратата на стаята си и мина шумно по коридора – беше домофонът. В този миг парченцата на пъзела се подредиха.

Беше той, разбира се. Проклятието на моя живот. Бе дошъл, за да съсипе деня ми.

Линдзи отговори на домофона, а аз затворих очи с надеждата да каже, че не съм си у дома. Знаеше колко мразя подобни ситуации и много пъти бе лъгала, за да ме покрие. Но очевидно не и днес, защото я чух да му казва да се качи. Линдзи беше добра приятелка, но никога не ставаше преди обяд и знаех, че се сърди заради днешното ранно събуждане. Това бе нейното отмъщение.

Дори не го изчака да се качи до петия, последен етаж на сградата, където бе нашият апартамент. Вместо това тя остави вратата отворена и тръгна към стаята си, като пътьом замери вратата ми с обувка, за да се увери, че съм се събудила.

– Чарли? Господин Сухар е тук – провикна се тя от коридора, а силният й глас ме накара да потръпна. – Може би ще искаш да се приведеш в приличен вид. Ако това въобще е възможно...

Чух как трясна вратата на стаята си и отново си легна. Каква щастливка.

Сякаш и без това си нямах достатъчно неприятности, усетих как нещо в леглото до мен се размърда. Застинах. Нечий космат крак докосна гладката ми кожа. Обърнах се и видях, че до мен лежи чисто гол мъж, покрит единствено с чаршаф. Главата ми бе размътена от изпития снощи алкохол и не успях да го позная, но определено бе привлекателен, с груба, рокерска външност. Имаше дълга коса, носеше обеци на носа и устната, а двете му ръце бяха покрити с татуировки. Точно мой тип!

Не си спомнях какво точно се бе случило снощи, но не беше трудно да позная как се бяха развили нещата. Работех на бара в едно заведение в лондонския квартал Камдън, а той беше от типичните за мястото клиенти. Наляла съм му питие, заговорили сме се, а след края на смяната ми сме отишли някъде да си допием. Накрая сме се озовали в апартамента ми. Това не се случваше за първи път. Ако трябва да съм честна, случваше се почти всяка седмица. Обикновено веднага изритвах мъжете от леглото, за да избегна неловката ситуация на следващата сутрин, когато той се чувстваше длъжен да се преструва, че ще ми се обади, а аз се чувствах длъжна да се преструвам, че наистина искам да го направи.

Но в момента нямах време да се тревожа как ще се отърва от нежелания гост. Трябваше да се справя с другия ми посетител, когото тъкмо чух да влиза в апартамента.

Едва бях успяла да се наметна с едно черно кимоно, когато вратата на стаята ми се отвори и на прага застана моят самозван защитник и истински трън в задника – Ричард Дейвънпорт.

Дори и в този ранен час Ричард бе същинско въплъщение на млад и успешен бизнесмен. Висок и със сияен тен, който несъмнено бе придобил от неделните утрини, прекарани на тенискорта, Ричард беше облечен в спортно-елегантен панталон и тъмносиня риза. Изглеждаше безупречно, както обикновено. Винаги беше перфектен. Тъмната му коса бе късо подстригана и чиста, мъжественото му лице беше гладко избръснато. Усещах аромата на душгела му дори и от другия край на стаята, а от мен се носеше типичната миризма на цигари и алкохол.

Познавах Ричард от дете. Двамата с брат ми Кит учеха в едно училище и бяха приятели от единайсетгодишна възраст. Не прекарвах особено време с Ричард, докато растях. Все пак бях пет години по-малка от него и Кит, а и бях момиче, затова той изобщо не ме забелязваше. Но нещата коренно се промениха, щом се преместих в Лондон преди седем години. Навярно някакво чувство за дълг към брат ми го караше да ме държи под око. Обаждаше ми се през няколко седмици, за да провери как съм, и винаги правеше всичко възможно да присъствам на задължителните семейни събирания. Това обясняваше защо тази сутрин бе дошъл у дома.

Дразнеше ме, че постоянно се бърка в живота ми. Все пак бях на двайсет и пет години и нямам нужда от бавачка. Нямаше ли си друга работа?

Не е за вярване, че бе едва на трийсет, само пет години по-голям от мен. Двамата бяхме толкова различни. Не ми трябваше огледало, за да отгатна как изглеждах. Преживявала бях достатъчно подобни утрини, за да знам, че целите ми очи бяха изпоцапани с молив и спирала, а изрусената ми коса бе разрошена. Със сигурност изглеждах много зле.

Не знам как събрах сили да стана от леглото. Изправих се пред него и скръстих ръце.

– Можеше поне да почукаш.

Раздразнението от ранното събуждане и пулсиращото главоболие ме караха да се държа отбранително. Но очевидно грешах, надявайки се, че той ще се извини, защото изглеждаше не по-малко ядосан от мен.

– А ти можеше да си направиш труда да отвориш вратата. Звъня от цели двайсет минути!

– Нима? – попитах аз и си придадох отегчено изражение. – Е, явно трябваше да разбереш намека и да си тръгнеш.

– О, не, Шарлот. – Потръпнах, щом чух името си. Единствено родителите ми и той ме наричаха така, за всички останали бях Чарли. – Не и този път. Днес е тържеството по случай трийсет и петата годишнина на родителите ти. Ще присъстваш, дори да се наложи да те завлека дотам насила.

Не се съмнявах, че би го направил, затова просто замълчах. Не бях във форма, за да споря с него толкова рано сутринта.

Ричард огледа набързо стаята ми. Усещах неодобрението му и изпитвах лека вина заради състоянието й. С Линдзи имахме късмета да живеем на последния етаж на тази сграда в сърцето на Шордич, която в миналото е била склад. Цените на имотите в района се покачваха постоянно и мястото вече не беше особено подходящо за хора с по-ниски доходи. Затова кварталът вече не се считаше за модерен, но все пак имаше хубави места за забавления, много барове и клубове. Нашият апартамент беше доста впечатляващ – имаше високи тавани, декоративни тухлени стени и оригинални колони от ковано желязо. Не можехме да си позволим наема на апартамента, но за наш късмет той бе собственост на съученик на Линдзи. Човекът си намери високоплатена работа в банка в Хонконг и ни предостави апартамента на много изгодна цена. Предполагам, че си падаше по приятелката ми. Ние пък му се отблагодарихме, като напълно съсипахме жилището.

Моята стая беше най-зле. Навсякъде имаше мръсни чинии и чаши, а полираният под бе отрупан с дрехи. На нощното шкафче имаше два използвани презерватива. Е, поне Ричард можеше да е спокоен, че практикувам безопасен секс. Острият ми инстинкт за самосъхранение не спираше да ме изумява – независимо колко съм пияна, винаги настоявах да вземем нужните предпазни мерки.

Погледът на Ричард най-сетне спря върху голия мъж в леглото ми. Той внимателно огледа дългата му, мазна коса, пиърсингите и татуировките.

– Кой е този? – попита Ричард, без да си направи труда да прикрие отвращението си.

Изобщо не ми пукаше. Никога не съм крила начина си на живот. Това бе първият сблъсък на Ричард с ежедневието ми, а за мен нямаше никакво значение дали онова, което вижда, е проблем за него. Не че не харесвах Ричард, но мразех да се бърка в личния ми живот и не пропусках да му го покажа. Това се бе превърнало в малка игра – при всяка наша среща аз го провокирах, като нарочно се държах грубо и неблагодарно, а той полагаше усилия да не ми обръща внимание. Бях убедена, че един ден ще открия слабото му място и ще го разкарам от живота си. Дотогава обаче възнамерявах да се забавлявам, като постоянно се заяждам с него.

Проследих погледа му към нежелания ми гост и свих рамене.

– Нямам представа.

Ричард се намръщи при тези мои думи – точно това беше реакцията, която се опитвах да предизвикам. Много добре знаех кой е татуираният мъж в леглото ми. Казваше се Гавин и бе вокал на една група, която свири в бара няколко пъти. Но ми беше забавно да шокирам винаги спокойния, невъзмутим Ричард.

Гостът ми беше бе напълно буден и се опитваше да седне в леглото. Очите му бяха разширени и в тях се четеше извинение. Погледът му се спря върху Ричард.

– О, по дяволите! Не знаех, че тя си има гадже, брат.

– Той не ми е гадже – отвърнах бързо аз.

– Ако й бях гадже, отдавна нямаше да си в леглото. Повярвай ми. Брат.

В привидно спокойния глас на Ричард се усещаше истинска заплаха. Забелязах как рокзвездата в леглото ми преглътна трудно и едва сдържах усмивката си. Облеклото и поведението на Ричард бяха изискани и премерени, но бе висок метър и деветдесет, тежеше осемдесет килограма и имаше мускулесто тяло. Определено човек не би искал да си има вземане-даване с него, дори и без да знае, че притежава черен колан по таекуондо.

Ричард се обърна отново към мен, а погледът му се плъзна по кимоното и раздърпания ми външен вид.

– Нали не смяташ да дойдеш на обяда в този вид?

– Разбира се, че не. Дай ми петнайсет минути да си взема душ и да се приготвя.

– Давам ти пет. И без това вече закъсняваме.

Нямаше нужда да ми припомня, че вината за всичко това бе моя. Ричард ми се обади по-рано през седмицата, за да се уговорим за пътуването и се разбрахме да го чакам готова пред нас. Би трябвало да ме познава достатъчно добре и да не очаква от мен, че ще спазя уговорката ни.

– Чудесно – отвърнах аз. Нямах намерение да споря с него, но можех да му дам урок заради непреклонността му. – Щом така искаш...

Преди да се досети какво си бях наумила, аз развързах колана на кимоното и го съблякох. Дрехата падна на пода, а аз останах чисто гола.

Вероятно действията ми не биха постигнали търсения ефект, ако не притежавах извивките на Джесика Рабит. Дори и Ричард, който обикновено се владееше до съвършенство, не успя да отдръпне достатъчно бързо погледа си от пищния ми бюст с размер 85B. Наблюдавах как той стисна зъби – най-силната реакция, която обикновено успявах да изкопча от него, а след това извърна поглед.

Прекосих стаята, като умишлено минах точно покрай него, и започнах да ровя за бельо в един шкаф.

– За бога, Шарлот – промърмори той.

Обърнах се към него с престорено невинно изражение.

– Какво има? Просто се приготвям, както ти настоя.

Намръщи се още повече.

– Днес не съм в настроение за игричките ти. Ще те чакам в колата. Ако не дойдеш след пет минути, ще се кача отново и ще те изведа насила. Щом искаш да се държиш като дете, съм принуден да се държа с теб като с такова.

След тези свои думи Ричард излезе бързо от стаята, преди да успея да му отговоря.

Гавин въздъхна с облекчение. Звукът ме стресна – напълно бях забравила, че той още беше в леглото ми.

– Леле – каза той и поклати глава. – Този е голям гадняр.

– На мен ли го казваш – отвърнах и продължих да ровя в шкафа. Избрах единствените чисти бикини и сутиен, които бяха останали, и ги обух с гръб към Гавин, който очевидно не разбираше намека, че исках да си затвори устата и тихичко да се махне от живота ми.

– Е... – проточено каза той. Защо мъжете се чувстват длъжни да водят разговори с момичетата, с които са прекарали само една нощ? Най-вероятно е заради онези филми, в които момичетата се разстройват, ако мъжът не им предложи, след като са преспали заедно. На лицето на Гавин бе изписано най-любезното му изражение. Почесваше се по главата и очевидно се чувстваше доста неловко. – Сигурно трябва да ти поискам номера. Може някой път да излезем.

– Да – отвърнах аз престорено сериозно. – Непременно трябва да излезем на вечеря или може би на кино. Ще се държим за ръце.

– Какво?

Положих усилия да не се разсмея на очевидното му объркване. Определено снощи си бях паднала по привлекателната му външност, а не по острия му ум.

– Виж – започнах аз, докато нахлузвах къса дънкова пола и най-чистия бял потник, който успях да намеря. – Няма смисъл да се преструваме, че случилото се снощи значи нещо. Напихме се, поканих те у нас и преспахме заедно. Честно казано, не си спомням почти нищо, но предполагам, че и двамата получихме онова, което искахме. Така че отношенията ни приключват с това.

На лицето му се появи учудване. Явно не беше свикнал с подобно поведение.

– Значи си доволна от вечерта и не очакваш нищо повече?

Трябваше му време да схване какво точно имах предвид, но най-после успя. Очевидно снощи бях забила мъж, по-глупав и от блондинка.

– Точно така – казах аз с преувеличено търпение.

В погледа му се четеше неприкрито възхищение, сякаш бях измислила лекарство против рак.

– Знаеш ли какво? Ти си страхотно момиче.

– Да, родителите ми ще се гордеят с мен.

Посегнах към рокерските ботуши, но забелязах слънцето, което напичаше през прозорците. Беше краят на септември, но топло – сякаш лятото беше в разгара си. Затова размислих и обух чифт не особено чисти бежови обувки на ток. Бръкнах в джоба на снощните си дънки за портмонето и ключовете си и ги пъхнах в овехтялата чанта от изкуствена кожа, която носех постоянно.

– Почерпи се с чай или кафе и каквото намериш в хладилника – казах аз, вървейки към вратата. Исках да прозвучи като любезно сбогуване, но Гавин остана още по-изненадан.

– Какво? Нямаш нищо против да остана в апартамента, след като ти излезеш? Явно ми имаш голямо доверие.

– Не съвсем. Ако ти мине през ума да досаждаш на приятелката ми, ще те намушка в окото и – хвърлих поглед на стаята – ако успееш да откриеш нещо, което да си струва да откраднеш, можеш спокойно да го вземеш.

Домофонът отново иззвъня. Ричард явно ме уведомяваше, че петте минути бяха изтекли. Влязох бързо в банята. По-добре да се забавя още малко и да си измия зъбите, отколкото да издишам алкохолни пaри в лицето му по време на двучасовото ни пътуване.

Щом приключих, допуснах грешката да се погледна в огледалото. Снощният ми грим се бе размазал. Защо винаги забравях да го изчистя вечер? Прокарах ръка през изрусената си коса. Все още не бях свикнала с нея. Сменях цвета на всеки няколко седмици – от яркорозово до тъмночерно. Платиненорусото не беше мой избор. Просто казах на Линдзи да ме изненада и тя се бе справила успешно със задачата. Навярно щях да изглеждам секси с по-тъмен тен, но сега приличах по-скоро на представител на емо течението заради призрачно бялото ми лице. Изглеждах напрегната и раздразнителна, а очите ми имаха още по-неестествен метличиносин цвят от обикновено.

Обзе ме внезапна умора, която не се дължеше на недоспиването. Не бях подготвена за този ден – обяд с родителите ми и двеста от най-близките им колеги и приятели. Представях си физиономията на майка ми, когато ме види. Най-малката й дъщеря, която постоянно създава проблеми, не завърши университет и работи в бар, сега се появява на тържеството в нелепо къса пола, докато всички останали преуспели гости са облечени в рокли на цветя и костюми. Винаги е забавно да си черната овца в семейството.

Поех си дълбоко въздух и прогоних обзелото ме самосъжаление. Пъхнах няколко мокри кърпички за почистване на грим в чантата, напръсках се обилно с дезодорант, който едва ли щеше да прикрие миризмата на цигари и алкохол, и излязох от апартамента в очакване на онова, което този ужасен ден щеше да ми поднесе.