Една история на Йохан Карлсон

На шести август 1945 г. - понеделник, Цутому Ямагучи стои на улица в Хирошима и гледа как нещо блестящо, пада от небето. Часът e осем без петнадесет сутринта. Когато падащият предмет - атомна бомба с прякор "Little Boy", избухва на височина 600 метра - той бива хвърлен от ударната вълна и получава лоши изгаряния. 140 000 души загиват (в този ден), но не и Цутому - той се изправя на крака и гледа гъбата на облака в продължение на няколко секунди преди да побегне и да се скрие в бомбено убежище.

На следващия ден той се качва на един товарен влак, за да се прибере в Нагасаки. Един лекар го преглежда и установява, че има скъсана мембрана на тъпанчето. В четвъртък Цутому се явява на работното си място, в завода в Нагасаки. Директорът не e впечатлен от историята на превързания мъж: "Една бомба не може да унищожи цял град", казва той. Часовникът показва две минути след единайсет, когато ги застига ударната вълна от "Fat Man" - втората и последна атомна бомба, пусната във война - която сваля превръзката от главата на Цутому и последното нещо, което той чува, докато скача през прозореца са виковете за помощ на Директора.

Цутому Ямагучи дори не се обръща, но живее още 64 години.

Друга история.

На 26 януари 1972 г. стюардесата Весна Вулович, на 22 г., се разхожда между седалките на полет 367 на Югославските авиолинии от Стокхолм до Белград. Самолетът е на крайцерска височина над Сърбска Каменица (днес в Чехия), а някъде в багажното помещение има поставена в куфарче бомба. Когато часовниковият механизъм се задейства целият самолет бива разкъсан на парчета. Весна пада от 10 160 метра, затисната от обслужващата количка в опашката на взривения самолет, която малко по-късно се приземява на един снежен склон.

Останалите 27 души на борда имат лош късмет, подчинен на законите на физиката, докато Весна оцелява след падането. Тя е тежко ранена, когато е открита от горски служител. Но Бруно Хонке не е обикновен горски служител, той е бил здравен специалист по време на Втората световна война. След 27 дни в кома, Весна се събужда и след известно време в инвалидна количка, парализата отпуска краката й и тя успява да стане и да си тръгне.

Весна Вулович почива 44 години по-късно, ден преди Коледа 2016, след като живее в Белград в продължение на много години с четирите си котки. Тя почина като световен рекордьор: никой друг не е оцелял при такова голямо падане

Трета история.

На 24 декември 1971 г. 17-годишната Джулиана Копке стиска ръката на майка си, когато полет 508 от Лима до Пукалупа, Перу, навлиза в буря при 6 400 метра. Екипажът обмисля обръщане, но в крайна сметка взема решение да мине през гръмотевичната буря. Бъдни вечер е и всички искат да се приберат вкъщи. Часовникът показва малко след полунощ, когато светкавица ударя резервоара за гориво и в дясното крило се образува пукнатина. Самолетът DC9 с 92 пътници на борда се гмурка над тропическите гори на Амазонка. Пилотите се опитват отчаяно да си възвърнат контрола, но в крайна сметка турбуленцията разрушава самолета и Джулиана губи съзнание.

Когато се събужда, около нея всичко е тихо. Тя още е в седалката, завързана с колана, но била изхвърлена от разкъсаната кабина и свободно падала към земята. Била на височина от три хиляди метра. За щастие губи съзнание отново и не помни целия път надолу. 91 пътници изгубват живота си в този ден, а 92-рия се събужда на следващата сутрин със сътресение и счупена ключица.

Би следвало и тя да умре в рамките на няколко дни - няма как едно само и ранено младо момиче от големия град да оцелее в джунглата. Но Джулиана е дъщеря на двама известни зоолози и знае доста повече за природата, отколкото другите тийнейджъри. Най-важният урок от детството, който й помага да се върне към цивилизацията, ако се загуби, е да потърси поток и да го следва до реката, след което да върви по течението на реката до хората.

Тя ходи десет дни, преди да намери село, гладна, изтощена и с инфектирани рани.

Джулиана Копке продължава да живее и до днес.

Последната история.

Сряда, 27 юни 2018 г., Тамра Маойчи, на 30 г., скача от дивана си в Сао Пауло, за да празнува с приятелите си, последният съдийски сигнал от мача за Световната купа между Сърбия и Бразилия. Нещо, което всички правим. Докато се изправя обаче от канапето губи равновесие и изпуска чашата си с вино, за да се хване за масата. Ръката й обаче се плъзва по ръба на масата и тя пада върху собствената си чаша, която се врязва в гърлото й, и я убива на място.

Епилог.

Може би си мислите, че е крайно време да изложа тезата си. Да ви дам някаква връзка през времето и пространството между човека, който оцелява след две атомни бомби, и жената, която пада върху собствената си чаша за вино. Заключение и поука. Нещо за това, което можем да научим от всичко това. Но този текст свършва тук.

Просто изглежда, че продължава да става все по-дълъг, и с все повече букви. Това не означава, че няма смисъл или морал. Напротив, но трябва вие да го намерите и разберете сами.

Един текст на Йохан Карлсон