Защо продължава да ги има глупавите реклами?

Наскоро гледах няколко банални ТВ реклами, очевидно нискобюджетни продукции по регионални телевизионни канали. Те ме разсмяха, но и ме накараха да се замисля.

Защо точно тези спотове заемат място толкова продължително в нашата култура?

В Корпус Кристи, Тексас, където израснах, жрецът на ежедневния местен рекламен жанр беше Г-н Луи от "Mr. Louie’s Wig City". Ден след ден той се разпространяваше по вълните на предаване, нахлувайки в домовете и холовете ни. В голямата кулминация на спотовете с него Г-н Луи, в солидарност с таргет аудиторията си, носейки нещо като жарава върху главата си и с изцяло монотонно говорене, съобщаваше призив, който някак трябваше да накара представителките на нежния пол да се изправят от канапето внезапно. Призивът беше: „Дами, ако косата ви не идва при вас, вие трябва да дойдете при нас!“. След това камерата се задържаше на него за три пълни секунди и после се отдръпваше, за да покаже подкрепящата група от празни лица с голяма коса в рекламата. Потъмнявайки към черно.

Много години по-късно тази реклама, чието производство струва 200 долара, все още окупира част от ума ми.

Беше ли тя ефективна? Очевидно много местни рекламодатели мислеха така.

Друг пример: В метрото на Ню Йорк Лудият Еди - електронен продавач на дребно, който запълва 30 секунди, скоро няма да бъде забравен.

Атланта пък имаше Човека-вълк и приятеля му Дона. В Индиана се разпространяваше Бът Дръгс – музикален спот, в който се пееше нахалния рефрен "Свободен паркинг отзад!" и т.н.

Тези реклами – защото са толкова добри или защото са толкова лоши – често въздигат своя собствена знаменитост, разширявайки дейността на компаниите, които популяризират така евтино. Случва се актьорите в тях да се движат около истински спортни звезди и дори да се включват в някои от бизнес бестселърите.

Този вид реклами продължават да се роят, защото явно водят до резултати. От професионална гледна точка за мен е болезнено да призная, но някои от тези спотове са много ефективни в правенето на продажби.

Тези реклами се помнят. Колкото по-глупави са, толкова по-глупаво се втренчват хората в тях. Както при разрушените сгради/кораби, не можем да отместим погледа си. Дават ни нещо, за което да си говорим, обща тема за забавни реплики и може би, известна доза чувство за превъзходство.

А може би тайно обичаме да ни повишават тон (както в тях). Глупавите, клиширани клипове ни извеждат от апатията и пълното вцепенение. Имаме слабост към фалшивите знаменитости. На говорешите хора в рекламите се създава име на популярна личност чрез поставянето им пред камерата и купуването на рекламно време.

Някак ни харесва да ни казват какво да правим. Да, искаме да мислим, че вземаме собствени решения, но когато някой изрече с ултимативен тон "Ела, тук долу и ме виж!" често механично отговаряме така, както кучето на кокъла.

И въпреки всичко това, трябва да поздравя алтернативите на кампаниите на продукти на заведенията за бързо хранене и високофруктозен сироп. Да погледнем към един от автомобилните производители, чиито реклами са с много високо ниво на забавление, помнят се и постигат резултати.

Рекламна агенция R/West например беше наета от компанията Suburban Auto Group, която се намира в Орегон. През 2004 г. тя създаде много забавни телевизионни спотове, без излишни усложнения и претенциозност. Всяка от тези реклами струваше по-малко от разходите на производителя за една нова кола.

"Всичко е заради спомените", казва Шон Бликссет, основател на R/West. "Работим в тази индустрия, която е някак парализирана от идеята, че трябва да сложиш много информация в една реклама, за да накараш някого да вдигне телефона и да ти се обади, докато понякога всичко, от което имаш нужда, е просто да накараш някой да те запомни".

Ем Пи Мюлър в блога на "New York Times"