Бизнес урокът, който получих от дъщеря си

Когато децата ми бяха малки, често ги взимах на бизнес пътувания с мен. Това беше възможност да прекарам ценно време с детето си (винаги взимах само едно от тях), но също така мислех, че те ще научат ценни неща за бизнеса. Но наскоро разбрах, че те бяха единствените, които са ме научили на нещо. Едно от най-предизвикателните ми пътувания беше работна седмица в Калифорния с 3-годишната ми дъщеря. Трябваше да присъствам на всички заседания и се бях погрижила бавачката да може поеме грижите за детето.

Последната спирка от пътуването ми беше закуска в Станфордския университет, където имах среща с група студенти. Представях си я доста неофициална - студенти в дънки и забавни разговори и реших, че това ще е идеалната възможност за дъщеря ми да се присъедини към мен.

Когато пристигнах бях шокирана, защото установих, че съм си представяла всички детайли погрешно. Това не беше закуска със студенти по дънки, а с 200 костюмиране мениджъри от Силиконовата долина. И за да стане още по-лошо имаше снимачен екип, който да записва речта ми и да я излъчи. Сърцето ми биеше бясно, показах на дъщеря си къде да седне на масата по време на закуската. С императивен тон й заявих, да седи там, без да шуми, без да мърда, без да ме прекъсва за каквото и да било по време на речта ми. Показах й единствено тоалетната, ако й се наложио да я използва.

Може би това беше най-адреналиновата реч в живота ми. По време на привидно безкрайните 45 минути хвърлих само един бегъл поглед към дъщеря си, която излезе за няколко минути и после тихо се върна на мястото си.

Нищо не се обърка и увереността ми се увеличи. Бях изпълнена с вълнение и гордост, че дъщеря ми ме гледа в най-добрите ми моменти. Като много от родителите, които не намират думи да обяснят на децата си с какво се занимават и аз имах този проблем. Сега тя ме видя в действие – заобиколена от възприемчива аудитория от мениджъри, които записваха думите ми.

Когато сесията приключи, нямах търпение да говоря с нея. Исках да разбера какво мисли за това забележително събитие. Не ме интересуваха похвалите на публиката исках да чуя нейното мнение.

„Така, какво ще кажеш?“ Очите на дъщеря ми блестяха от вълнение. „Мамо“, прошепна тя със задоволство и заговорнически тон. „Никога няма да повярваш какви са тоалетните тук!“

Всеки път, когато се сетя, се смея на урока, който ми даде дъщеря ми. Всеки път, когато започна да се чувствам прекалено важна си давам сметка, че дори тоалетните могат да ме изместят.

Тамара Ериксън за Harvard Business Review