Недостатъците на банковия съюз

Европейските министри на финансите се договориха за създаването на единен банков надзор като първа стъпка към банковия съюз. Той обаче се очертава като доста сложен, коментира Жан Данхон за "Дойче веле".

С планирания банков съюз европейските държави искат да сложат край на разпокъсаността във финансовата система и на омагьосания кръг от банкови кризи и заплахи от държавни фалити. Това им прави чест. Но какво се крие под добрите намерения? Нещо не само сложно, а може би даже съмнително.

Не бива да забравяме, че Европейската централна банка (ЕЦБ) не е подходящият надзорник. От четири години насам тя осигурява ликвидност на банките в еврозоната, поддържа живота на изпадналите в тежка ситуация, сваля все повече стандартите за сигурност. Може ли наистина от ЕЦБ да се очаква необходимата твърдост, че ще остави банките във фалит на произвола на съдбата?

Успехите на Берлин

На срещата си в края на юни европейските финансови министри се споразумяха именно ЕЦБ да бъде върховен надзорник, тъй като бяха останали неудовлетворени от дейността на специално създадения орган за европейски банков надзор. Сега предстои точно този орган да бъде укрепен, за да се угоди на държавите извън еврозоната. Как точно ще функционира той, не е ясно.

И без това мнозина подозират, че Франция и закъсалите страни, които искат от началото на 2013-та ЕЦБ да контролира всички 6 000 банки в еврозоната, всъщност не държат чак толкова на строгия контрол. За тях много по-важно е уверението, дадено от германския канцлер Ангела Меркел на срещата на върха през юни, че постоянният спасителен фонд ще може да подкрепя банките директно, при положение, че банковият надзор вече е факт.

Сега федералното правителство на Германия може да отчете като свой успех това, че ЕЦБ ще поеме ролята си на надзорник едва от март 2014 г. и ще контролира само 200 от големите банки. Сигурното е, че отсега нататък данъкоплатците в еврозоната ще трябва в случай на нужда да отговарят за изпадналите в неплатежоспособност банки. Това принципно отговаря на досегашните схеми за спасение, предвиждащи съвместни гаранции, но обстоятелството, че контролът ще бъде въведен някога, противоречи на пазарната логика.

За кого важат правилата на пазарното стопанство?

Съвместните гаранции са един вид застраховка. Когато се сключва застраховка, се плащат вноски с надеждата, че при необходимост общността ще покрие щетите. Но никое дружество не би застраховало някого срещу пожар, ако къщата му вече гори. Докато във валутния съюз ще се случи именно това. Много банки в задлъжнелите държави вече пламтят. И тъй като националното спасение би довело съответните държави до срив, се прибягва към съдействието на данъкоплатците във все още солидните страни.

Всъщност всеки би трябвало да отговаря за поетия от него риск - така гласи едно от основните правила на пазарното стопанство. Щом някой предприемач реши да направи някоя рискова инвестиция, го чакат или големи печалби, или провал. И в този случай той трябва сам да си понесе щетите. В рамките на валутния съюз тази елементарна логика обаче важи само за предприемачите, не и за държавите и банките. Банките получават пари от ЕЦБ почти без лихви, финансират задлъжнелите държави и трупат тлъсти печалби. А ако държавите рухнат под тежестта на дълговете си, ги чака спасителният чадър, който обхваща както държавите, така и банките.

Проблемът е само в това, че под чадъра в най-скоро време ще стане тясно. Тъй като, докато дълговете на изпадналите в криза държави възлизат на точно три трилиона, банките на тези страни влачат тежести от девет трилиона евро, които могат да съкрушат и финансово силни държави като Германия.

Вместо банков съюз, в който всеки се чуди как би могъл да вземе пари от другите и колко здраво да държи закопчан собствения си портфейл, би трябвало да се обмисли обща стратегия за това какво да се прави с фалиралите държави и как да бъдат санирани съсипаните банки. И то така, че и кредиторите, и собствениците на банките да поемат своята отговорност.

Източник: "Дойче веле"