„Жертвените макове“ на Крайовската спогодба: Цената да живееш в родината, но далеч от дома

Иска ми се никога да не губим връзка с нашите корени, да ги поддържаме живи. Да помним миналото и то да бъде предпоставка за отваряне на нови врати и хоризонти. Това каза в специално интервю за „Мениджър News“ Стефка Станчева, която в края на септември представи последния роман от трилогията си „Благословената земя“ - „Жертвени макове“. 

Сюжетът отново засяга темата за връщането на Южна Добруджа към България чрез подписването на Крайовската спогодба, но този път обект на повествованието са съдбите на десетки хиляди севернодобруджански българи, на които им се налага да напуснат завинаги родните си домове и да се преселят в Южна Добруджа заради размяната на население между България и Румъния. Според историческите справки клауза в спогодбата включва преселване на около 88 000 румънски заселници от Южна Добруджа на север и около 68 000 българи от Северна Добруджа на юг. 

Стефка Станчева обаче обръща внимание не толкова на броя на преселените българи, а на трудностите, които те са изпитали и на общата им съдба. Нещо повече, авторката добавя в романа лични истории от своя севернодобруджански род, разкривайки мъката на хората, чиито животи завинаги се променят. 

Романът следва две времеви линии - първата, на миналото от 1940 г., когато три неразделни приятелки от Еникьой - Елена, Мона и Дана трябва да загърбят младежките си вълнения и да се отправят към едно неизвестно бъдеще; и втората, на настоящето през 2022 г. във Франция, където три талантливи млади жени - Елия, Моника и Даная си поставят сложна мисия - да открият истината за миналото на техните предци. 

* * *

- Трилогията „Благословената земя“ вече е завършена и третият роман от поредицата е в книжарниците. Разкажете ни какъв е неговият сюжет? 

- Третият роман от трилогията „Благословената земя“ се нарича „Жертвени макове“ и той се явява като контрапункт на втория роман „Мигът на Дора“, който разказва най-вече за връщането на Южна Добруджа към България според Крайовската спогодба през погледа на Дора Габе, а в него радостта на хората от Южна Добруджа е невероятна, тя е неописуема. Когато написах този роман, исках да направя контрапункт на него и много държах на това, защото аз съм от род на севернодобруджанци и на тях им се налага да изпълнят една клауза на Крайовския договор за размяна на население и да тръгнат към Южна Добруджа. И това е свързано с много мъка. Всъщност „Жертвени макове“ най-вече разказва за преселването на севернодобруджанци на юг и това, че трябва да започнат всичко отначало – да са чужди, неприети много дълги години и да се борят за живота си, за себе си, и за поколенията след тях, от което съм и аз. 

- На практика жертвените макове от вашето заглавие са хората, нали!? 

- Да, аз ги видях като жертвения агнец на свободата, на едно Второ българско съединение заради присъединяването на Южна Добруджа към България и границата е упомената в Крайовския договор като окончателна и вечна. Но тази свобода си има цена и нея я плащат севернодобруджанци, точно като жертвения агнец на свободата и търсих друга метафора, за да не е тази и я видях в „жертвени макове“. 

- Колко време продължи проучването на исторически факти, писма, спомени, разкази, така че да се направи връзката между минало и настояще? 

- Още докато пишех „Мигът на Дора“ в главата ми се роди идеята да покажа и другата страна на медала. Още тогава проучвах и събирах материалите за една следваща книга, която все още не беше съвсем избистрена в съзнанието ми. Мога да кажа, че в рамките на година и половина до две години съм събирала материали, проучвала, разговаряла с хора, защото спомените на севернодобруджанци ми бяха най-полезни. Записани спомени или спомени на техните деца. Майка ми и баща ми бяха моите първи помощници, защото и двамата си спомнят разказаното за онези времена. 

- Тогава каква част от историята в романа е на вашите предци? Има ли конкретна глава или разказ, който да е на ваши близки? 

- Романът има две времеви линии – едната е съвремието, другата е миналото. Под съвремие разбирам буквално днешния ден, защото романът завършва с 2026 година. Но съвременната линия със съвременните герои, които са внуци на преселените севернодобруджанци, ми беше необходима като място, където да поставя един лост за прехвърляне в миналото и да покажа как тази тема реално битува и съществува в съзнанието, в мисленето на съвременното поколение. Връщайки се назад, прескачайки към миналото около 1940 г. и малко по-назад разказвам за хората от онова време – това са предците на тези млади жени, за които говоря в съвремието. В онази история за севернодобруджанци най-вече за хората от село Еникьой е моята историята и историята на хора, които са живели там. 

Има много конкретни неща, които са лични, които знам и съм добавила в текста. Един от моите герои е бил отвлечен през 1916 г., когато румънците решават да прочистят областта, която са владеели, от българи, които не са били удобни за властта. Така моят пра-прадядо, който по онова време е живял в Еникьой, попада в тази инструкция за отвличане и е изпратен в концлагерите в Молдова, тогава в рамките на кралска Румъния, и никога не се завръща оттам. Тази история съм включила в романа. 

Включила съм още една лична история в съдбата на друг герой. При преселването с изселнически влак един от моите герои се качва доста болен и не слиза от влака при преселването, защото умира в него. Тази история е лична – друг мой прадядо има тази съдба – пътува с четирите си деца, мъката е огромна, децата му са малки и всъщност получава разрив на сърцето и умира на същата гара, която съм описала в романа. 

Има страшно много истории, които знаех от моя род или на хора, които съм прочела, че са имали подобна съдба, да ги включа в изграждането на образите, за да не се забравят тези неща. Казват, че е сантиментално за хора, които тръгват да се преселват, да вземат шепа пръст във везана кърпичка и чак тогава да си тръгнат. Ако сега изглежда сантимент, много такива везани кърпички, пълни с родна севернодобруджанска пръст пристигат с хората оттам. И хората си ги стискат в ръце и ги пазят, защото това е връзката им с рода. 

- А Вие посетихте ли къщата си в Северна Добруджа? 

- Не съм ходила в Еникьой. Може да се мине приблизително по така наречената тогава „българска махала“. Мои близки са ходили, имам видеа оттам. Половината ми род е от Тулчански окръг, другата половина е от Кюстенджанско или сега окръг Констанца. В едното съм ходила. Не ми се искаше да обърквам двете времена. Искаше ми се запазеното като места, като улици, начина, по който някога е изглеждал Еникьой, което има като снимки, това да разкажа там, да вляза в онова време. Към днешния момент в Еникьой са запазени българската църква, която дълги години не е погледната, понеже те си имат други църкви, но сега има промяна към добро. Другото място е в Еникьой, където за година е учителствал Васил Левски. Там е сложен барелеф на мястото, където е живял и поне това е упоменато, въпреки че сега сградата е медицинска служба.  

Но всичко това все още ме държи далеч, като че ли не искам да видя сегашното. Може би, след като вече написах романа, ще отида. Може да звучи странно, но аз си го обяснявам като „синдрома Йовков“. Когато Йовков напуска Добруджа и заминава за София и после има възможност да я види, той стига до Варна и се връща, казвайки че ако види съвремието, ще му спре тази енергия, с която разказва за онова време. И мен ме дръпна нещо подобно – не исках съвремието да ми попречи на емоцията, която са изживели моите предци. 

- При премиерата на книгата запознахте ли се с читатели, чиито близки са изживели същите исторически събития?

- Това беше може би най-хубавото. Книгата излезе през лятото и направих три представяния – във Варна, Каварна и Балчик, преди да се срещна с читателите в София. Там, на самите събития идваха потомци на севернодобруджанци. Това бяха непознати за мен хора, които бяха придърпани от идеята да се говори за техните родове. И най-хубавото беше, както вие ме питате за конкретни неща, които са се случвали с мои близки или конкретно с бабите и дядовците ми, толкова хора ми казаха: „Това аз го знам, защото това е станало и с баба ми“. Идваха при мен и ми споделяха кой от кое село е, каква мъка е преживял, какво е пренесъл, как са страдали за погребаните си близки. Съдбата на тези хора, натоварени ден след ден в тези по 40 вагона изселнически влакове, е била една и съща. И затова всички тези истории някак си направиха хората, които идваха на премиерата на книгата ми, една общност. На срещите идваха и доста млади хора, които казваха, че тези неща са се случвали на техните прабаби. 

Това на мен ми донесе удовлетворение, че се събрахме по някакъв начин, защото нашето съвремие ни е пръснало по всякакви пътища, всеки си гони своето, но има една тема, която да ни обединява. И точно затова сложих съвременен аспект в книгата, за да покажа как всеки живее своя живот, гради своята кариера, но една от темите, които може да ни събере, е споменът за миналото. А севернодобруджанските родове, аз го видях, могат да са единни, да се сплотят, да искат да се споделя и да не се забравя това, и да не се случва никога повече. 

- Имате ли идея за следващ творчески проект? 

- „Жертвени макове“ предадох на издателството през февруари тази година. Мислех да си почина малко, но още веднага нещо ме подтикна да започна това, което имах като идея, и от февруари до сега работя върху следващия си проект. Намислила съм отново да разположа една моя идея в три романа и в момента пиша първия. Мога общо да кажа, че идеята ми е покажа един различен Йовков. Искам да разкажа за Йовков-учителя в продължение на 9 години по добруджанските села. Изключително много ме вълнува не само личността му, но и да покажа други пластове на тази толкова разпознаваема личност – Йовков като поет-символист и Йовков като учител. 

- Какво ще пожелаете на читателите на трилогията ви? 

- Иска ми се никога да не губим връзка с нашите корени, да ги поддържаме живи. Да помним миналото, не за да се вглеждаме в него, да се вторачваме и то да ни спира, а то да бъде предпоставка за отваряне на нови врати и хоризонти. Да знаем кои сме и никога да не стоим на едно място. Нека след нас да остане следа и тя да е смислена и по тази следа да тръгнат хора, които да стигнат по-далеч от нас. 

Автор: Анелия Тодорова