Новата икономика: Деглобализация или децивилизация

Най-слабо развитите страни са напълно зависими от по-стабилните държави. Питър Зейхан, специалист по геополитика и геостратегия и основател на консултантската компания Zeihan on Geopolitics, е убеден, че разрушаването на отношенията между държавите ще доведе не до деглобализация, а до децивилизация. Как би могъл да изглежда един нов свят, в който всяка държава се развива самостоятелно?

Живея в селски район в планините на Колорадо на 7500 фута (почти 2300 метра) над морското равнище. Снегът тук не е просто сезонен валеж, а фактор за начина на живот. Когато за първи път се преместих тук, си помислих: „Наистина ли сега трябва да правя всичко сам? Да започна от нулата? Да построя нова къща? Нов аз? Ново тяло?“ Затова започнах да се разхождам почти всеки ден, а когато паднеше сняг, буквално се нахвърлях върху него. С лопата.

Само с лопата.

Това беше най-голямата глупост в живота ми.

Месец по-късно имах бензинов снегорин и 20+ часа мъки се превърнаха в няколко часа лек дискомфорт.

Но тези 20+ часа бяха прекарани само в почистване на снега по алеята и площадката пред къщата ми. Само до къщата ми. От къщата ми до подножието на планината имаше още 3 километра, а след това още 12 километра през каньона до равнината, върху която е разположен град Денвър. Размахване и размахване на лопата! Без бензинов снегорин къщата ми на 7500 фута надморска височина не можеше да бъде построена или поддържана дори теоретично.

Да се пренесем в Денвър, който се намира в Голямата американска пустиня (името говори само за себе си). Колкото повече на запад се отдалечавате от влажните низини на Средния Запад, толкова по-голяма е надморската височина и толкова по-сух е климатът. Денвър е разположен на източния склон на предния хребет на Скалистите планини, в дъждовната сянка. Там падат по-малко от 7,5 инча (190 мм) дъжд за година. На тази надморска височина дъждовната влага се изпарява незабавно. В Денвър, на една миля (около 1600 метра) над морското равнище, влажността е толкова ниска, че падналият сняг не просто се топи, а веднага се изпарява. Приблизително 75 % от населението на Колорадо на изток от континенталния разлом живее при подобни условия, тъй като 75 % от валежите в щата идват от районите на запад от разлома.

Денвър и щатът Колорадо като цяло се справят с този проблем по два начина. Първият начин е чрез изграждане на много диги. Погледнете която и да е карта на град, който, подобно на Денвър, е разположен на източния склон на Front Range. Ще видите езера. Много езера. Но те всъщност не са езера. Те са резервоари, създадени специално, за да задържат възможно най-много вода от топенето на реките през пролетта. Урбанизираните части на Колорадо са проектирани така, че да задържат всяка капка влага.

Но това все още не е достатъчно. Ето защо се използва втори метод - пробиване на тунели в Скалистите планини, за да се осигури достъп на хората от източната част на щата до западния прием. Няколко десетки от тези гигантски междубасейнови отклонения вече са в експлоатация. Като цяло запазването на всяка капка влага и преместването на около 25 милиарда галона (около 25 милиона кубически метра) вода годишно помага за осигуряването на вода за градове като Форт Колинс, Естес Парк, Грийли, Боулдър, Колорадо Спрингс, Пуебло и Денвър с предградията му.

Без технологията, необходима за създаване и поддържане на система за водоснабдяване, в региона Front Range биха живели максимум 500 000 души, а не около 4,5 милиона души, както е днес.

Тази ситуация е валидна до известна степен за повечето населени места на планетата. Проблемът може да се крие в инфраструктурата. Може да е в климата. Може да е в хранителните ресурси или сигурността. Но основното винаги е едно и също: ако по някаква причина доставките на стоки, услуги, енергия или храна в света спрат, демографската, политическата и икономическата карта се променя.

В един постглобализационен свят големите и разнообразни държави, богати на ресурси, ще могат да пренасочват продукти на вътрешния пазар и всичко ще работи. Изобщо не се притеснявам, че няма да имам бензин (произведен в Колорадо от нефт, добит в Колорадо) за снегорина си (произведен в Минесота), за да изчистя алеята (чийто асфалт е внесен от Оклахома), която често използвам, за да стигна до магистралата (използваща пътища, построени със стомана от Охайо, алуминий от Кентъки и пластмаса от Тексас).

Малко страни могат да се похвалят с такова разнообразие, достъпност и изобилие от стоки. Повечето страни трябва да разчитат, често изцяло, на глобализацията, за да изчистят снега или да свършат други ежедневни задължения. Помислете какво би станало с Шанхай без петрол? С Берлин без стомана? С Рияд без храна? Деглобализацията не просто заплашва с бедност и мрак, тя заплашва с нещо по-лошо.

Тя заплашва с гибел.

Днес можем да наблюдаваме два доста тревожни примера за смъртта на държавите. Става дума за Зимбабве и Венецуела. Поради лошо управление и двете страни напълно загубиха способността си да произвеждат стоки за износ (Зимбабве - храни, Венецуела - петрол и петролни продукти), което доведе до толкова сериозен недостиг на финансови ресурси, че вносът стана почти невъзможен. В Зимбабве това предизвика повече от десетилетие отрицателен икономически растеж, което направи положението в страната по-лошо от това в САЩ по време на Голямата депресия, когато по-голямата част от населението на страната беше принудено да се върне към земеделието, за да оцелее.

Венецуела има още по-малко късмет. Дори преди икономиката да се срине, страната внасяше повече от две трети от храната, която консумираха нейните граждани. Добивът на петрол във Венецуела е намалял до такава степен, че няма достатъчно гориво дори за засаждане на култури, което заплашва с най-тежкия глад в историята на Западното полукълбо.

Давам тези примери не просто така. Процесът, за който говорим, не е деглобализация или дори деиндустриализация. Това е децивилизация.

Всичко, което знаем за цивилизацията, се основава на идеята за организация. Веднага щом държавата установи основни правила (като например „не можеш да убиваш съседите си“), населението на страната започва да прави нормални човешки неща: да се жени и омъжва, да произвежда храна, да изработва вещи. Хората започват да търгуват, за да не се налага фермерът сам да мели зърното си, а ковачът да отглежда жито и да пече хляб от него.

Разделението на труда повишава производителността на всеки отрасъл, независимо дали става дума за земеделие, мелничарство или ковачество. Обществото става по-богато, територията на държавата се разширява, а населението нараства. Има повече земя и повече хора, специализацията се увеличава, формират се нови взаимовръзки, развива се вътрешната търговия и възникват икономии от мащаба.

От самото начало на формирането на цивилизацията развитието ѝ е протичало по тази схема. Понякога обаче е имало не просто спънки, а истински сривове. Империите процъфтявали и умирали, отнасяйки със себе си в гроба плодовете на прогреса. Американският световен ред не само промени правилата на играта, но и насърчи широкото разпространение на индустриализацията и урбанизацията.

Това доведе до глобална демографска промяна: много деца - много по-млади и по-зрели работници, което осигури бум на потреблението и инвестициите, какъвто човечеството не е познавало. Гарантирана сигурност, изобилие от финансови ресурси, енергия и храна... И така, след шест хилядолетия на възходи и падения, настъпи ерата на безграничния прогрес.

Благодарение на американския световен ред и магическата демография ние развихме специализацията и усъвършенствахме технологиите до такава степен, че напълно забравихме как да правим неща, без които някога е било невъзможно да оцелеем. Опитайте се да генерирате електричество или да произвеждате достатъчно храна сами, докато продължавате да се трудите в друга област.

Всичко работи само в рамките на възприятието, че статуквото е безкрайно. Струва ни се, че сигурността и благополучието, на които се радваме днес, ще ни радват вечно и че можем спокойно да се доверим на установената система. В края на краищата, ако изведнъж решим, че утре държавата ще свърши, едва ли ще ни притесняват дребни неприятности на работното място, свързани с расови предразсъдъци. Това нямаше да ни интересува - щяхме да се учим как да консервираме зеленчуци за зимата.

Хиперспециализацията на работната сила се е превърнала в норма, а търговията е станала толкова сложна, че са възникнали цели подсектори в подкрепа на индустрията, в които работят различни специалисти (кредитиране, пресоване на алуминий, управление на складове, полиране на пясък и т.н.). Освен това специализацията не се проявява само на ниво работници. В контекста на глобалната сигурност специализацията обхваща цели държави. Тайван е производител на полупроводници. Бразилия е соята. Кувейт е петролът. Германия е производител на металорежещи машини. Цивилизационният процес се стреми към своята крайна, най-висока точка.

Но „по-високо“ не означава естествено. Всичко, което се случва сега - от промените в създадената от САЩ система за международна сигурност до безпрецедентните демографски промени - е с изкуствен произход. И всичко това е към своя край.

Спускането в бездната на демографската забрава и крахът на глобализацията могат да се случат по различен начин в различните страни, но във всички случаи процесът ще има някои общи черти. Отслабването на междудържавното взаимодействие означава намаляване на наличността на ресурси, а оттам и на доходите, последица от което ще бъде отслабване на икономиите от мащаба, което ще доведе до ограничаване на специализацията, а оттам и до по-нататъшно отслабване на междудържавното взаимодействие. Недостигът принуждава хората (и цели държави) да мислят първо за собствените си нужди.

Предимствата, които по отношение на добавената стойност осигуряват непрекъснатост на професионалните знания и разделение на труда, изчезват. Всеки труд става по-малко ефективен и по-малко производителен. Това означава, че буквално всичко - не само електрониката, но и електричеството, не само автомобилите, но и бензинът, не само торовете, но и храните - се произвежда по-малко. Отделните части на цялото са колективно по-малко от цялото. Това усложнява ситуацията. Недостигът на електроенергия убива индустрията. По-малко хора - по-малък шанс за поддържане на операции, които изискват специализация (например строителство на пътища, изграждане на електропреносни мрежи, производство на храни).

Това е децивилизацията. Тя е верига от взаимосвързани сривове, които водят не просто до увреждане, а до разрушаване на основите на съвременния свят.

Едно е страна като Мексико, тясно свързана със Съединените щати, да се опитва да изгради промишленост, без да внася части от Азия, и съвсем друго е страна като Северна Корея да се опитва да оцелее без възможността да внася петрол, желязо и храна и без достъп до пазари.

Най-лошото е, че най-слабо развитите страни са напълно зависими от устойчивостта на цивилизацията в други страни.

Зимбабве и Венецуела са примери за държави, които в известен смисъл са избрали пътя на децивилизацията. Но повечето страни ще бъдат принудени да поемат по този път от събития на други континенти, на които те не могат да повлияят. Ако страни като Бразилия, Германия или Китай срещнат дори относително малки трудности, търсенето на суровини от Боливия, Казахстан или Демократична република Конго ще се срине до такава степен, че тези по-слабо развити страни ще загубят финансовите приходи, необходими за вноса на храни, без които е невъзможна дори най-скромната модернизация.

Но и страни като Бразилия, Германия или Китай, каквито има много в света, ще се сблъскат не с малки, а със сериозни трудности.

Вярно е, че има някои светли моменти в този сгъстяващ се мрак. Но те са само няколко.

Само няколко държави са успели да постигнат високо ниво на развитие и да избегнат спада на раждаемостта. Списъкът е много кратък: САЩ, Франция, Аржентина, Швеция и Нова Зеландия. И това е всичко. Дори ако тези държави провеждаха единна политика, ако сърцата на американците, французите, аржентинците, шведите и новозеландците бяха започнали да бият в унисон и бяха поставили интересите на човечеството над своите собствени, мащабът на глобалния демографски преход пак нямаше да им позволи, дори с общи усилия, да създадат основите на нова световна система.

В много отношения, най-вече в областта на образованието, благосъстоянието и здравеопазването, глобализацията се оказа най-добрата, но тя не може да продължава вечно. Това, което през последните 70 години изглеждаше нормално, добро и правилно за нас и нашите родители (а в някои случаи и баби и дядовци), всъщност е историческа аномалия както в стратегически, така и в демографски план. Периодът 1980-2015 г. беше специален, уникален, плодотворен период от човешката история. Този период е към своя край. Вече няма да можем да му се наслаждаваме.

И това съвсем не е най- лошата новина.