Защо светът отново се запасява с храна?

В началото на XVIII век Финландия добре познава страха от липсата на храна. Гладът, подхранван от непредсказуемия климат, е отнел живота на една трета от населението през 90-те години на XVII век. Великата северна война с Русия допълнително разстройва земеделието — както и всичко останало — през първите 20 години и на следващия XVIII век.

Затова през 1726 г. страната започва да заделя зърно, за да си осигури изхранването на населението в случай на извънредна ситуация. Дългите зими, краткият вегетационен период и сътресенията от сблъсъка на империите го налагат.

Три века по-късно тази логика оформя политики далеч отвъд Финландия. Десетилетия след като правителствата "демонтираха" хранителните си резерви и се довериха на глобалната търговия, все повече държави ги възстановяват, пише Financial Times. От Швеция и Норвегия до Индия и Индонезия, държавите задържат все по-големи количества ориз, пшеница и други основни храни като застраховка срещу свят, който възприемат като все по-нестабилен.

„Когато Студената война приключи, някак си ние бяхме единствените, които запазиха тези резерви, защото никога не знаеш какво ще се случи“, казва Мийка Илемаки, главен специалист по готовност във Финландската агенция за национални резерви. Финландия, дълго смятана за изключение заради поддържането на обширни аварийни запаси, започва да изглежда далновидна. Нейният съсед Норвегия отново изгражда зърнените си резерви, а Швеция прави първите стъпки в тази посока.

Завръщането на хранителното складиране отразява съвпадение на сътресения: пандемични прекъсвания, общо глобално безпокойство заради войната в Украйна и последните конфликти в Газа, Венецуела и Иран, климатична нестабилност и новото превръщане на търговията в оръжие. То разкрива и дълбока пукнатина в глобалното икономическо мислене. 

Може ли да се разчита на световните пазари?

Правителствата твърдят, че на пазарите вече не може да се разчита при криза и че храната, подобно на енергията, трябва да се третира като стратегически актив. Икономисти и търговски служители възразяват, че когато много държави трупат запаси едновременно, те рискуват да свият глобалното предлагане, да повишат цените и да навредят на най-бедните вносители. Това, което изглежда като предпазливост у дома, предупреждават критиците, може да се превърне в нестабилност в чужбина.

„Скандинавските страни служат като барометър за глобалния геополитически риск и фактът, че възстановяват хранителните си запаси, означава, че възприемат нарастващо геополитическо напрежение“, казва Фредерик Нойман, главен икономист за Азия в HSBC, предупреждавайки, че „храната може да се окаже една от първите жертви“ на нарастващото напрежение и протекционистките политики.

След като правителствата започнат да се намесват, защитните мерки бързо се разпространяват отвъд границите. „Много е трудно след това процесът да се върне назад“, добавя той.

През по-голямата част от последните три десетилетия публичните хранителни резерви намаляваха в повечето части на света. Отворената търговия, диверсифицираните вериги за доставки и усъвършенстваната логистика направиха излишно презапасяването на национално ниво. Европа прекрати интервенционните изкупувания по Общата селскостопанска политика. Скандинавските страни намалиха запасите от зърно от времето на Студената война. Дори държави с несигурност по отношение на храните все повече разчитаха на глобалните пазари.

Това доверие рязко се разклати след 2020 г., когато пандемията от COVID-19 разкри крехкостта на веригите за доставка. Две години по-късно руската инвазия в Украйна наруши дейността на един от най-важните световни износители на зърно.

Климатичните сътресения — суши, наводнения и горещи вълни — стават все по-чести и по-трудни за прогнозиране. В същото време търговията се превърна в геополитически инструмент, а не в неутрален канал, кулминирайки в агресивната ескалация на митата миналата година по време на втория мандат на Доналд Тръмп.

„Имаше правила и регулации, особено през 90-те години чрез СТО. Те никога не са били съвършени, но създаваха усещането, че ако имаме локални хранителни проблеми, винаги можем да се обърнем към глобалните пазари. Това доверие избледня заради геополитическата фрагментация", казва Нойман. 

За много правителства изводът е прост: пазарите може да работят през повечето време, но при екстремни сценарии не може да се разчита, че ще доставят храна, когато тя е най-нужна. 

Скандинавска предпазливост

Никъде тази промяна не е по-ясна, отколкото в Северна Европа. Норвегия, една от най-богатите и най-зависими от търговия икономики в света, започна да възстановява аварийните си зърнени резерви за първи път от края на Студената война. През 2024 и 2025 г. правителството възложи на частни оператори да съхраняват около 30 000 тона пшеница. Официалните лица представят този ход като отговор на пандемичните прекъсвания, засиления геополитически риск и климатичната несигурност, подчертавайки, че резервите са за готовност, а не за пазарна намеса.

Швеция отиде още по-далеч. В бюджета си за 2026 г., публикуван в края на миналата година, Стокхолм задели 575 милиона шведски крони (63 млн. долара) за възстановяване на аварийни хранителни запаси като част от стратегията си за „тотална отбрана“.

„Това е една от най-големите инвестиции, които сме правили от 1950 г. насам“, казва Саранда Дака, която ръководи проекта за създаване на резерви в Шведския съвет по земеделие.

Решението на Швеция бележи рязък обрат в политиката. След присъединяването си към Европейския съюз през 1995 г. страната започва да демонтира системата си за складиране от времето на Студената война, която беше напълно закрита до 2001 г. „Създаде се идеята, че никога повече няма да има война в Европа. Затова цялата шведска отбрана започна да намалява. Сега отново я изграждаме", казва тя.

От 2021 г. Шведският съвет по земеделие започва да получава официални оценки за продоволствената сигурност от правителството, което води до вътрешни анализи на уязвимостите в хранителната система. Решаващият обрат идва след пълномащабната инвазия на Русия в Украйна през февруари 2022 г. и последвалото решение на Швеция да кандидатства за членство в НАТО, към което тя официално се присъединява през пролетта на 2024 г.

Швеция планира да складира не само зърно, но и семена и торове, като интегрира частни компании за управление и ротация на резервите, за да се поддържа качеството и да не се изкривяват пазарите. Плановете първо се прилагат в северната част на страната. Производството и преработката на храни са силно концентрирани в Южна Швеция, но северът се смята за ключов в случай на война между НАТО и Русия.

„В случай на война между Русия и Запада очакваме бойните действия да се водят по границата с Русия, което прави Финландия и балтийските държави основно бойно поле“, казва Дака.

Тази държавна застраховка е гаранция за шведските граждани, но и „послание към Русия“, добавя тя. „Искаш да покажеш, че имаш мускули, че правиш нещо. Искаш да повишиш прага за някой да те нападне.“

Докато Швеция се подготвя да складира достатъчно храна за 3000 калории на ден за всеки от 10,6 милиона граждани за една година, финландските власти предприеха стъпки за увеличаване на аварийните зърнени запаси от шест на девет месеца и за актуализиране на законодателството, регулиращо системата за сигурност на доставките, аргументирайки се, че готовността трябва да се засили в новия по-нестабилен свят.

Германският министър на земеделието Алоис Райнер заяви през август миналата година, че Берлин преразглежда дългогодишните си аварийни хранителни резерви, за да включи повече готови за консумация продукти като консервирани равиоли. Германия вече харчи 25 млн. евро годишно за хранителен запас от 100 000 тона. 

Храната като оръжие

С влошаването на търговските напрежения икономисти и търговци предупреждават, че хранителните запаси могат да се превърнат в инструмент за политическа намеса и да бъдат използвани като оръжие.

Но ерозията на доверието в пазарите не е само геополитическа. Изменението на климата се превръща в по-непосредствен двигател на защитните политики — не защото храната липсва глобално, а защото правителствата все по-често се съмняват, че ще могат да получат достъп до нея, когато климатичните сътресения настъпят.

Според прегледа на Световната банка от април 2025 г. за стратегическите зърнени резерви, климатично обусловената нестабилност вече е един от най-бързо нарастващите фактори за държавна намеса, особено когато екстремните метеорологични условия съвпадат с политически риск. Суши, наводнения и горещи вълни удрят множество „житници“ в кратки интервали, скъсявайки времето за възстановяване и увеличавайки риска временният недостиг да се превърне в продължителен стрес.

В Египет например поредица от горещи вълни и нередовни валежи многократно намаляват вътрешните добиви на пшеница през последното десетилетие, увеличавайки зависимостта от вноса именно когато глобалните пазари стават по-нестабилни. Кайро разшири държавния капацитет за съхранение до около 6 милиона тона и поддържа резерви, покриващи повече от шест месеца потребление, изрично за да смекчи климатично обусловени сътресения в доставките и ценови скокове.

По подобен начин, след като наводненията повредиха оризовите реколти през 2024 г. и отново в началото на 2025 г., правителството на Бангладеш свика работна група, която препоръча разширяване на аварийните резерви отвъд хранителните зърна — включително торове, дизел и растително масло. В бюджета за 2025–26 г. впоследствие беше увеличено финансирането за стратегически резерви, въпреки стабилната глобална наличност.

В Бразилия, след встъпването си в длъжност през 2023 г., правителството на Луис Инасио Лула да Силва започна да възстановява публичните хранителни запаси, които бяха демонтирани при предишните администрации. „Нашата цел е да гарантираме продоволствен суверенитет и да се справим с ценовите колебания, които в голяма степен се дължат на климатичните промени“, казва Пауло Тейшейра, министър на аграрното развитие и семейното земеделие.

Правителството похарчи около 100 млн. долара за складиране през 2025 г., като закупи основно царевица и, след опустошителните наводнения в Рио Гранде ду Сул през 2024 г., възобнови публичните покупки на ориз.

Докладът на Световната банка отбелязва, че правителствата са действали превантивно „не защото храната не е била налична в световен мащаб, а защото климатичната несигурност е направила бъдещия достъп да изглежда ненадежден“, като заключава, че изменението на климата засилва импулса за вътрешно поемане на риска дори в страни, дълбоко интегрирани в глобалните пазари.

На други места, особено в Азия, складирането се е превърнало в инструмент за икономическо и политическо управление с последици, които се простират далеч отвъд националните граници.

Индия, най-големият износител на ориз в света, поддържа едни от най-големите публични зърнени запаси в историята си. Към декември 2025 г. държавните оризови резерви достигат почти 58 милиона тона — около 12% повече спрямо година по-рано — докато запасите от пшеница също са значително над официалните буферни норми.

Зърното се изкупува и управлява от Държавната корпорация по храните на Индия като част от система, предназначена да стабилизира цените и да осигурява субсидирана храна за стотици милиони хора. Когато вътрешните цени се повишат, държавата освобождава зърно. Когато глобалните пазари се свият, тя ограничава износа.

Годишната цена на това е около 2 млрд. долара, изчислява д-р Алишер Мирзабаев от Международния институт за изследване на ориза. „Когато държите такива големи запаси, не става дума само за изкупуване, а и за обработка, складиране — за всичко. Това е доста голям разход“, казва той. „Но от друга страна, говорим и за продоволствена сигурност… правителството търси баланс между фискалните разходи и гарантирането на достатъчна сигурност на храните в страната.“

Индонезия следва сходен път. Чрез държавната логистична агенция Bulog Джакарта рязко увеличи държавните оризови резерви от края на 2024 г., използвайки публично изкупуване и пазарна намеса за стабилизиране на цените. Към септември 2025 г. запасите на Bulog са близо 4 милиона тона — почти двойно повече спрямо година по-рано. 

Грижа за инфлацията или политически контрол?

Официалните лица представят натрупването като необходимо за ограничаване на инфлацията и защита на потребителите. Но Адриан Гаспариан от търговската компания Pisces et Granum твърди, че политиката има по-малко общо със сигурността на доставките и повече с политическия контрол.

В случая на Индонезия държавата все по-често изисква частните купувачи да купуват от държавни канали на административно определени цени. Това, според Гаспариан, повишава базовите разходи, без да изолира страната от глобалната нестабилност. „Пазарите са ефективни. Когато правителствата се опитват да се намесят, това води до по-високи цени на входящите ресурси“, обяснява той.

Китайското складиране е още по-голямо и далеч по-непрозрачно. Според официални бюджетни документи Пекин е увеличил бюджета си за складиране на зърно, растителни масла и други селскостопански суровини за 2025 г. с около 6,1% спрямо предходната година — до приблизително 132 млрд. юана (18 млрд. долара).

Увеличението е съпътствано от многократни официални изявления за самодостатъчност по отношение на зърното и това, което властите описват като „абсолютна сигурност“ на доставките, докато Китай се стреми да се изолира от външни шокове на фона на нарастващо геополитическо напрежение. Официални лица твърдят, че оризовите и пшеничните резерви са достатъчни да покрият вътрешните нужди за повече от година.

Взети заедно, подобни политики поглъщат нарастващ дял от глобалното производство на зърно в публични запаси, вместо да позволяват то свободно да циркулира през пазарите.

Икономистите не оспорват, че правителствата са изправени пред по-големи рискове, казва Джоузеф Глаубер, бивш главен аграрен икономист на САЩ, но поставят под въпрос дали масовото складиране действително ги намалява.

„Задържането на запаси има смисъл само ако смятате, че търговията е напълно прекъсната и прекалено скъпа. Но в повечето случаи това не се е случвало“, казва Глаубер. „Дори при блокажите на Суецкия канал и Червено море и други подобни, износът в по-голямата си част се приспособи. Дори войната в Украйна показа, че можеш да получиш пшеница, ако наистина искаш.“, добавя той.

Затова, по думите му, няма особен смисъл голям нетен износител да държи толкова големи резерви, както прави Индия.

Съществуват и практически ограничения. Зърното е скъпо за съхранение и трудно за поддържане в големи мащаби. „Качеството се влошава и запасите в крайна сметка отиват за фураж или индустриална употреба“, казва той.

Опитът на Китай е предупреждение, добавя Глаубер. Големи запаси от царевица, натрупани между 2008 и 2016 г., в крайна сметка се оказват неподходящи за хранителна употреба, принуждавайки властите да ги насочат към етанол и индустриална преработка. По-доброто управление може да смекчи този риск, казват икономистите, но на практика ротацията и навременното освобождаване на запасите са политически трудни.

Въпреки нарастващите предизвикателства, свързани с климатичните промени, глобалното земеделие все още произвежда достатъчно храна, твърдят икономистите. „Средно светът всъщност произвежда достатъчно храна за една година. Ако можем да осигурим свободното ѝ разпределение, това не би било проблем“, казва Нойман. 

Но когато държавите реагират на сътресенията и геополитическата нестабилност чрез складиране и намеса в свободния поток на храните, те всъщност рискуват да причинят по-голям локален недостиг и нестабилност, смята той.

Проучванията на скоковете в глобалните цени на храните през 2007–2008 г. показват, че забраните за износ и предпазното натрупване на запаси са допринесли значително за ценовите пикове, дори когато глобалните реколти са били относително добри. Подобна динамика се наблюдава и след руската инвазия в Украйна, когато вълна от ограничения засилва ефекта от нарушените доставки.

Най-големият риск, според икономистите, не са отделните политики, а ефектът на верижната реакция. „Щом дори няколко икономики поемат по пътя на хранителния протекционизъм, всички останали чувстват, че трябва да направят същото. Всички биха били в по-добра позиция, ако има свободен поток на храни по света“, казва Нойман.

Мийка Илемаки не е съгласен. „Ако си икономист, разбира се, може да мислиш така, но трябва да разбереш и че всяка държава носи отговорност да се грижи за населението си. Трябва да имаш храна и горива за хората“, категоричен е той.