Българският стокхолмски синдром

От 23 до 28 август 1973 г. терористи задържат заложници в банка в стокхолмския квартал Норрмалмсторг. Парадоксално, но след като са освободени, те развиват симпатия към своите похитители и дори ги защитават публично. Шведският криминалист и психиатър Нилс Бейерот „изковава“ термина „стокхолмски синдром“.

Българското общество страда от (или може би се радва на) истински стокхолмски синдром – мрази своите политици, отлично знае, че са корумпирани, безскрупулни и какво ли още не, но на избори проявява всенародни топли чувства към техните безобразия и е склонно дори да проявява еротични (според Георги Лозанов) чувства към тези „лоши момчета и момичета“.

Последните събития в Европейските държави показаха, че нашите политици са средностатистически непригодни да решават проблемите на обществото. Финансовата стабилност, с която обичат да парадират всички управляващи и управлявали от 1997 г. е колкото тяхна воля, толкова и наша заслуга – защото бедността и смешните доходи като необходима предпоставка за това ги пое същото това общество. Всеки българин, който през последните 10-15 г. е работил в България и в една или друга степен е плащал данъци и осигуровки, има същото или по-голямо морално право от финансовите министри и министър-председателите да твърди, че е допринесъл за доброто финансово състояние на България. Това, че не го предявяваме е израз пак на стокхолмския синдром, който ни друса. Запазването на етническия мир пак не е политическо достижение, както се опитват да ни уверят някои. Той е израз на дълбокото обществено убеждение, че не си заслужава да се избиваме за хатъра на някой „опитен политик“.

Проблемът е, че към момента се нуждаем не от средностатистически, а от политици, които показват много повече от средната статистика и вършат ужааасно много повече работа в обществена полза от това, което сме виждали до момента. И всички знаем, че няма откъде да ги вземем – самоподдържащото се политическо статукво няма откъде да лансира нов тип морал в управлението. Политическата система е пълна с вируси, бъгове, паразитни директории и „мъртви сектори“. В неделя пак ще избираме трудно – кой от кандидатите считаме за най-малко непригоден. Пак ще търсим начин да си инсталираме пиратски софтуер на държавата – хакнат, пълен с грешки и със съмнение, че един ден ще ни хванат.

А дотогава – трябва да се грижим за своите похитители, защото нямаме други под ръка…