За малкия дявол и голямата буквЪ…

Когато бях първокласник и стана време за празника „Ние вече сме грамотни“ стана така, че ми се падна да бъда буквата „ь“. Тогава не съм се притеснявал, че съм буквата, която дори не мога да произнеса самостоятелно, но явно имам някакво граматико-кармично предопределение и често искам да кажа нещо, а не ме разбират. Затова в днешния празник на буквите има вероятност да си остана неразбран, дистанцирайки се от фалшиво тържествените салтанати, които стереотипно ще чуем.

Признавам си, че много ме дразнят хора с претенции, които правят грешки при писане. Но няколко дни преди 24-и май се замислих, че не съм много справедлив в раздразнението си. Може и да е много празнично, но днес ще се поставя в ролята на адвокат на хората, които правят грешки при писане. Не на последно място и защото познавам колеги-журналисти в национални телевизии, които слагат пълния член в мъжки род единствено число не където му е мястото, а да подчертаят високия държавен пост напр. „на президентЪТ“. Но това е малкия дявол на езиковата „реформа“, която вече пълноправно е включила арабските цифри в славянското писмо.

Езикът е жива система и отразява процесите в обществото. Следователно няма защо да предявяваме към българския претенции да бъде добре подреден и „дисциплиниран“. Затова и е съвсем нормално децата да пишат предимно на 4atica, а кирилицата да научават късно и мъчително; няма защо да се гневим и на множеството чуждици – нали така или иначе повечето ни стоки са вносни, пак добре, че не сме минали по тази логика изцяло на китайски. Обществото ни е бедно, объркано и с хаотични ценности – следователно езикът ни няма как да е много по-различен. Той върши толкова работа, колкото се налага. Ругателната му поетика може да причини почти физически травми и лошото е, че като цяло се гордеем с това.

Езикът е такъв, какъвто си го направим. Ние го предпочитаме суров и пиперлив. Проблемът е, че искаме децата ни да консумират някакъв друг „на вкус“ език. А те просто го попиват от нас и с времето започва да им харесва. Но нека на днешния празник просто да си спомним, че вероятно сме сред малкото народи, които имат празник на своя език. И през почивните дни, когато вдигаме наздравици или падаме под масата след тях да намерим някоя хубава дума и за българския език.

Сигурно голяма част от вас вече не чувстват българския език и кирилицата като повод за гордост. Тя ни отдалечава, изолира и в същото време – развива способността ни да се адаптираме в трудни ситуации – още от малки родителите ни внушават, че трябва да „нападнем“ чуждите езици, за да ни е по-леко после в живота. Затова, някъде с големи букви всеки от нас може да си запише, че БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК Е БОГАТСТВО, но като всяко друго богатство не е достатъчен сам по себе си, за да живеем по-богато и по-добре. Защото днешният свят е отворен и благосклонен към тези, които могат да бъдат граждани на света, а не роби на изолацията…