Какво губим като пестим от отбрана

Разглеждането на предложението за финансиране на новите програми, предложени от министъра на отбраната  Николай Ненчев е неразривно свързано с оценка на заплахите за националната сигурност и ресурсите, които можем да мобилизираме - самостоятелно или заедно с нашите партньори - за да се справим с тях. Ако не виждаме заплахата, защо да инвестираме в сигурност?
Ако не признаваме, че събитията в Украйна и Черноморския регион ни засягат, ако хибридната опасност от ИДИЛ или от други вътрешни и външни източници в зоната на здрача - там където не работят нито радарите на военните, нито силите на вътрешната сигурност, значи нещата са много зле.

Не става въпрос само със системи за ранно предупреждение – най-малкото защото след 25 години полуреформи и полудействия и цивилното и военното разузнаване са в положение „полу“.
НАТО и ЕС определиха заплахите за колективните система за сигурност - всеки в  рамките на своите компетенции. НАТО определи аграсивната линия на Кремъл като заплаха за колективната сигурност. Ние замълчахме - все едно не сме на 500 км от епицентъра на геополитическа тектоника, а граничим с Атлантика.

ЕС заложи на икономическите санкции, но част от управляващите у нас се стягат да правят референдум и да ги премахват. Не защото търпим огромни загуби от нереализирана търговия или бизнес в Русия, такава просто няма, а защото част от т.нар. елит загуби топлата връзка с посредническите или корупционните парични потоци, които текат към България. Никак не е случайно, че сегашният скандал тръгна от опит за подкуп на министър Ненчев и най-вече от неговите разкрития.
На този фон предложеното от министър Ненчев със сигурност ще бъде представено като "прекалено скъпо" "прекалено много ". Можем да загубим четири милиарда във фалит на банка заради егото на няколко души. Но за армията и за повишаване на отбранителната способност не даваме и грош.
От една страна това е класическия прийом на "снишаването" по живковски - когато проблемът е по-голям от

нас, не го разбираме или не знаем кой е правилния път, но у нас не престава да напира желанието да открием „келепир“. От друга, това е челният сблъсък с реалността и осъзнаването, че сигурността струва пари„„. Неслучайно имаме малко над 30 хиляди души армия, и още над 40 хиляди вътрешна сигурност, но те не решават уравнението на личната и корпоративна сигурност – за това ни трябват още над 120 хиляди души охранители и частни армии и вътрешна сигурност. Мит е, че пак ние не плащаме или че плащаме по-малко.
Консултативният съвет за национална ситгурност при президента  напоследък се използва като място за политически декларации, като за определени лидери има значение само времето, в което камерите и микрофоните са включени.

Водещото в предложението на министър Ненчев е признанието, че имаме проблем със сигурността в полето на ангажимент на МО и решаването му струва не само пари, но и решителност. Дори и да приемем, че предложеното от него не е оптималния вариант – програмата е добра основа, върху която могат да се наложат финансови, технологични, икономически и логистични оптимизации.
Разходите могат да бъдат разхвърляни като дълг върху много години или финансирани с целеви облигационен заем, защото е ясно, че това което правим за превъоръжаването на армията са капиталови разходи, които ще се амортизират от бъдещите военни бюджети. И тези средства могат да произведат значителен мултипликационен икономически и фискален ефект.

Всъщност България няма алтернатива на увеличаването на военния си бюджет – искаме или не  – достатъчно е да погледнем какво правят нашите съседи и съюзници. Правото да се ползваш от колективната гаранция на защита струва пари. Не може едновременно да отказваме да инвестираме в собствен военен капацитет и да отказваме помощта на другите. Ако искахме да не зависим от никой друг – щяхме да увеличим бюджета си два или три пъти над това, което иска днес министър Ненчев, без никаква гаранция за достатъчност.

Стои и въпросът за хоризонта на военното планиране, в рамките на който трябва да се разположи програмата за модернизация. Всъщност най-добрата защита на предложението на министър Ненчев е съпътствуващият анализ за влияние върху икономиката, бюджета, сигурността, заетостта и технологичното развитие.

Военният бюджет не е задължително нетен отрицателен финансов резултат - разходи без възвръщаемост - а потенциален силен мултипликатор на развитие, ако срещу всеки похарчен лев се търси ефект върху заетост, икономика, бизнес, технологичен трансфер, насрещни ползи и възможности за бизнес или спестяване на други разходи. Ако погледнете в исторически план - с изключение на периодите на войни - оптималните – но не свръхвисоки - военни разходи са били съпровождани от по-големи периоди на относително висок икономически растеж. При всички случаи причините за икономическите рецесии и депресии, за текущата дефлация и ниските темпове на икономически растеж нямат пряка причинна-следственост със смятаните за високи военните бюджети. Обратно, когато военните бюджети не покриват елементарните нужди на националната сигурност, когато институциите, корпорациите и гражданите се чустват уязвими, поради което или не могат да действат оптимално с оглед на постигането на желаните резултите и очаквани изгоди, или са принудени да отчитат чужди интереси преди своите, то тогава това което пестим като нация, като общи разходи по отбраната, го губим индивидуално или колективно.

При това в много по-големи мащаби.

Както е казано - "евтини на брашното, скъпи на триците".

Разговорът за българската отбрана и за противодействието на хибридните заплахи трябва да се състои без отгалане.

Колкото по-късно, толкова по-скъпо ще платим.