Повече от минута

Помня, че в първите месеци след промените през 1989, в подстъпите на мечтаното пазарно стопанство, се появи едно „книжле” със заглавието „Едноминутният мениджър” от двама американци – Кенет Бланчард и Спенсър Джонсън. Написана забавно и афористично, с чувство за хумор и като приказка, книгата раздвижи застоялия ми соц-манталитет и ме накара внимателно да се вгледам в символичния циферблат на тогавашното време, което „беше” наше. Авторите настояваха всеки от нас да отделя по една минута от деня си, за да се вглежда в лицата на хората, които ръководи; твърдяха още: „Когато хората се чувстват добре, те постигат добри резултати.” Не забравям това простичко съждение и до днес, макар да не ръководя никой друг освен себе си. Колкото до резултатите и как се чувствам, бидейки все пак ръководен през изтеклите от споменатата паметна дата години, ще кажа, че не съм спирал да опазвам физиономията си въпреки многообразното политическо вглеждане от родните ни мениджъри. Думата ми обаче не е за тях, а за едната минута.

Да, една минута, една-едничка минута! Можем да преброим колко пъти вдишваме и издишваме за една минута, но какво ако я имаме само нея? Въпросът е стъписващ и мнозина са си го задавали. Ако само тя ни е останала, ще имаме ли желание да се вглеждаме в лицата на другите, ще искаме ли изобщо да ги ръководим? Всеки човек много или малко е управител (мениджър) на своята съдба (поне привиден), но какво е запомнил той и какво би искал да прости, ако има на разположение една-едничка минута? В крайни мигове на предсмъртност или на тежки кошмари (малцина са пощадените от тях) времето е обтекаемо, то се разтяга и усуква, а личните ни вълнови полета понякога са в съзвучие с вълните на общото преждеживяно; за стотни от секундата човек вижда хиляди картини от своя или нечий друг живот.

И макар да не съм изпаднал в подобно състояние, никога не забравям, че един ден ще умра и затова си позволявам да бъда откровен докрай, когато размишлявам за живота, компресиран в кратко късче време. Той, слава Богу, е повече от минута, даден ни е еднакво, но протича прекалено несправедливо. И да го псуваш обаче, най-много да ти се въздаде още повече несправедливост, затова по-добре е да му се радваш и да се бориш, според силите си да го изправяш, като прощаваш и помниш. Иначе казано, осмислянето дори на най-нелепото битие се случва в едноминутното взиране в менажерията на твоята красива душа; доколкото тя е такава.

Е, да де, но какво да помним и какво да прощаваме в тая игра на ежедневно шестдесет-секундно себепознание – всичко ли? Да простим ли насилствената и безнаказана смърт особено на дете, да забравим ли поруганата чест на невръстно момиче или момче? Не, особено когато жертвите не са овъзмездени справедливо според закона, че дори и след това. Подобни деяния са равносилни на невярването в Дух Светий, за което и Спасителя не прощава. А когато владее беззаконието, в кой Божи джоб е утехата? Мерзката мутра на лицемерието не се крие единствено зад лъжата, без която явно не можем, а най-вече зад оправданата потребост да имаме все повече и повече пари, власт и сласт. Отправната законова система за човешките простъпки отдавна е платен параван, зад който всеки престъпник се крие с презумцията за невинност.

Разбира се, не бива да забравяме пред Кого стоим, не бива да забравяме да спазваме заповедите Му, не бива да забравяме да прощаваме, ала как да се покатерим по-нагоре по еволюционната си стълбица с маймунските си вродености да славим алфа-мъжкари водачи, наричани евфемистично от нас: велики, вождове, фюрери, дучета, батюшки, татовци и тем подобни многовековни първо-мениджъри на световната история? Нямам отговор. От настоящата криза вероятно ще се излезе с повсеместен отказ да забравим, че не бива повече да ги помним с добро. Иначе ще последва някакъв генетичен скок, който най-вероятно ще се проведе селективно под контрола на „ъпдейтвани” алфа-мъжкари с ненаситност да имат всичко.

Спокойно, опасенията ми също са компресирани, но за една минута живот какво по-напред да запомниш! Шегата настрана, но в този свят има стотици хиляди красиви хора, същества и неща, които не са за забравяне, и на които винаги ще искаш да простиш. Тях ги обичаш до гроб, взираш се в лицата им не само за минута. Има и мигове по-кратки сякаш от секунда, които също си струва да носиш в сърцето си, докато дишаш. Всеки храни такива и те вероятно са му по-ценни от цялото злато и сласт на света; поне за мен са. Вероятно съм лаком, но искам да ги помня като Борхесов герой – с необятно благоговение и тих възторг. Ще споделя подобен миг за илюстрация.

Бяхме с мой близък приятел във Венеция. Заминахме заради страстта му към тоя град, „потъващ вечно в лагуна от любов и красива смърт” според шеговития му израз. Приятелят ми обичаше да споделя с мен всичко и тридневният ни престой премина в безкрайни негови изповеди. Банално, но той бе влюбен, напълно обсебен от момиче, далеч по-младо от него, за което леко му завиждах. Ще спестя изблиците му, раздиращите го терзания и обожествявания на неговата любима, която бе не по-малко обсебена от него – най-вероятно и повече; жените знаят как да обичат истински, без да се превземат с артистизъм и хилав хленч. През цялото време приятелят ми стискаше в ръката си едно бяло морско камъче с формата на сърце (според него по-скоро на дупенце), което, въпреки уместното му сравнение, той често възбудено целуваше, миришеше и въздишаше по подарилото му го „слънчице”, както патетично наричаше „жената на своя късен живот”. Мъжете са податливи към фетиши, особено когато са оглупели от любов. Случи се така, че в бързината да не изпуснем самолета, приятелят ми забрави камъчето на нощното шкафче в хотела, в който спахме. Явно съвсем бе изтрещял от чувства и съпътстващите ги разсеяност и припряност. Добре, че се забавих след него и успях да прибера камъчето. Реших да не му казвам, за да видя кога ще установи какво е направил. Съзнавам, че постъпих гадничко, но мисълта, че камъчето не се е изгубило и е в мен ме радваше. Чак във въздуха, някъде над бивша Югославия, той се плесна по челото и извика: „Господи, какво направих!”. Не чаках дълго да се тюхка, проклина и страда – дожаля ме! Дадох му камъчето с едно шеговито: „Стига рива!” и зачаках реакцията му. За една нано-секунда наред с отражението на камъчето в зениците му видях цялата радост на този и на предишния свят. После – то не беше щастие, то не беше чудо! Дори пилотите го усетиха и приземиха самолета по най-гладкия възможен начин. (Тогава ужасно се страхувах да летя със самолет, да не говорим, когато той кацаше.) Как да забравиш подобен миг! После, разбира се, моят приятел ми прости, задето не му бях казал веднага, че съм прибрал камъчето-дупенце.

Има и други мигове като тоя, вероятно и по-силни като спомен, но на мен именно този ми харесва заради романтичното щастие на влюбения ми приятел. Тогава разбрах, колко красив е един обикновен средностатистически лекар като него. Представям си колко други мигове на радост е имал той, когато е помагал на своите болни – не съм бил свидетел, но вече съм склонен да мисля, че едва ли е имал по-екстатично чувство, освен когато двамата с дарителката на камъчето са били един в друг.

Ще завърша с думите на чилийския поет Пабло Неруда, носител и на Сталинска награда за мир (1953) и на Нобелова такава (1971); припомни ми ги моя някогашна ученичка: „Нека избягваме смъртта малко по малко, като не забравяме, че за да си жив, се изисква по-голямо усилие от простия акт на дишането. Само пламенното търпение ще успее да постигне истинско щастие.” Тия думи звучат пожелателно, някак премъдреещо дори, но на мен ми е все още утешително да си ги повтарям. Е, поне докато животът продължава да ме „менажира” минута по минута.

Емил Андреев е роден на 1 септември 1956 в Лом. Завършил е английска филология. Работил е като учител, журналист, преводач и преподавател по английски език в Богословския факултет на Софийския университет. Автор е на сборниците с разкази “Ломски разкази” (1996), “Късен сецесион” (1998), “Островът на пияниците” (1999), на романите “Стъклената река” (2004 - роман на годината с награда ВИК за 2005), “Проклятието на жабата” (2006) и на пиесите “Да убиеш премиер” (2004), “Иманяри”, “Бебето”.