Колко празна може да бъде тишината

Рано или късно, уверяват ни космолозите, нашето и всички други слънца ще изразходят горивото си, мощно ще се взривят и ще се превърнат в студ и мрак. Материята ще се изпари в нищото и Вселената ще се обезлюди за вечни времена.

Това е посоката, в която се движеха мислите ми, когато с жена ми изпратихме най-големия ни син като първокурсник в колежа. Сложих най-хубавата си маска. Но това е най-ужасното нещо, което времето ми е причинявало досега. За този момент в общежитията ни подготвят вратите на детската градина, портата на летния лагер, въобще всеки един ритуал на раздяла и независимост. И все пак той идва тъй изненадващо – като крадец, който отнема най-скъпото ни.

Емоциите на един родител, смея да твърдя, са странна смесица от гордост, смирение, самосъжаление и дори нещо, което прилича на скръб. Преживяването е естествено и често срещано. И все пак като че ли планетите се изместват от осите си.

Всъщност, предците ни са смятали, че тази раздяла трябва да се случва много по-рано. Някога, много общества са практикували така нареченото „пропъждане” – точно след пубертета, юношите са били отпращани да живеят с приятелите или роднините. Целта била да се елиминират неприятните конфликти в резултат на близкия съвместен живот между родители и тийнейджъри. Практиката е позната и на някои нечовекоподобни примати, които насилствено изпъждат юношите от семейните групи.

Но какво ли знаят нашите юноши. 18 години не са достатъчно. Купува се къща. Избират се коледни елхи. Разходки в парка, приспивни песни и помощ с домашните. Тези дни отминават непреброени, докато изведнъж не секнат. Адаптацията е травматична и мъчителна. Синът ми е от по-кроткия тип – наблюдателен, внимателен, сериозен, практикуващ общителното и приятно мълчание. Сега научавам колко празна може да бъде тишината.     

Знам, че и на него му е трудно. Ще изпитва носталгия по дома, също като мен, когато бях първокурсник в колежа. Един експерт по образованието ми беше казал, че сред най-големите страхове на колежаните е, че няма да имат стая у дома, в която да се завърнат. Че искат да имат убежище от предишния си живот.

Но – с цялото ми уважение към чувствата на сина ми – на мен ми е по-тежко. Аз знам нещо, което той не знае – не е точно тайна, но е непонятно за младите. Той преминава през периода на адаптация, която съпровожда всяко ново начало. Животът му започва, този път наистина. А аз поемам по пътя на дългото отделяне. Казано по друг начин, той има пред себе си прекрасно бъдеще, в което моята роля по естествен път избледнява. Аз нямам възможно бъдеще, което би било по-хубаво, без той да е наблизо.

Няма смисъл да изпадам в мрачни настроения. Сигурен съм, че баща ми е разбрал това в подобен момент. А аз определено не забелязах, нито му съчувствах. В началото, той бе гигантът, който държеше ръката ми и рисуваше небето ми. След това се превърна в мъж на средна възраст, който ми плащаше сметките. Днес, десетилетия след смъртта му, той е дълбоко обичана сянка. Но си спомням последния път, когато го прегърнах в коридора на дома му, където винаги имах стая. Това е спомен, изпълнен с топлота. Мога само да се надявам да оставя същото на своя син.

Родителството дава много уроци по търпение и саможертва. Но то е, преди всичко, урок за смирението. Най-хубавото нещо в живота на всеки е, че е имал кратка роля в нечия друга приказка. И това е достатъчно.

Краят на детството, разбира се, може да бъде началото на зрели взаимоотношения между родителите и децата, които сами по себе си са много възнаграждаващи. Нямам търпение да се сприятеля със зрелите си синове. Но това не спира напиращите и безполезни сълзи. Бях предупреден от един доста влиятелен вашингтонски експерт по външна политика, който е бил емоционално изцеден седмици наред, след като изпраща дъщеря си в колежа. Затова смятам, че ми се полага време, в което да съм мрачен.

Космолозите, дори със своите депресиращи приказки за евентуалната топлинна смърт на космоса, предлагат известна утеха. Те ни посочват, че живеем в един краткотраен прозорец – частица от частицата от невъобразимия простор на дълбокото време, – в който е физически възможно да съществува живот. И така ние обитаваме (или сме избрани да обитаваме) един поразителен, привилегирован миг от живота на Вселената.

Е, 18-те години бяха прозорец, който се затвори твърде бързо. Но, сине мой, тези дни бяха най-великите чудо и привилегия на моя живот. И тук винаги ще има стая за теб.

Майкъл Герсън, колумнист, за WashingtonPost.com (*Заглавието е на екипа на „Мениджър Нюз”)