Не „губим“ майките си – реалността е доста по-сурова

Една човешка изповед, излята направо от сърцето, развълнува социалната мрежа Facebook =. Авторът, Дейв Фергюсън е писател и музикант. Статията бе публикувана  в британския вестник Guardian. Толкова истински може да звучи само преживеният горчив житейски опит. Прочетете го и мислете върху прочетеното

Този месец две мои близки приятелки – бивша съученичка и стара любов – загубиха майките си. Седя и се мъча да им напиша съболезнователни картички, но цялата неадекватност на всичко, което се опитвам да кажа – особено след като и аз изгубих своята преди 18 месеца – ме поставя в трудно положение.

„Съжалявам, че загуби майка си“, звучи сякаш човекът е оставил майка си в мола или в другите си панталони. Тези думи дори не започват да отразяват разбирането ми за това, какво е да загубиш майка си; че дори смъртта да е настъпила кротко след дълга борба, чувството наподобява внезапна разлъка, ампутация.

Не сме „загубили“ майките си. Използваме този подбор на думи, за да сме учтиви, но в действителност сме станали „безмайчини“ – както Мария-Антоанета е останала без глава. Усеща се като нещо насилствено; сурово и фундаментално; болка, която стига чак до сухожилията и костите. Нашите майки са първата ни небесна твърд, буквално, първият ни дом, вселената, от чиято материя сме създадени.

И фактът, че това е болка, с която всички родили се същества трябва да се сблъскат, не прави сбогуването с майката по-лесно.

На скърбящите си приятелки бих казал: „Съвземете се.“ Скръбта с подобни мащаби е като физически предмет, който организмът трябва да изхвърли.

Чичо ми се е бил във Виетнамската война и е бил наблизо, когато негов приятел стъпва върху мина и умира мигновено. Чичо ми оцелява, но е тежко ранен. Години наред след това парченца от шрапнели започваха да намират своя път навън, през плътта му.

Скръбта е като тези късчета – в нас и трябва да излезе. Няма преки пътища. Бъдете подготвени за внезапни експлозии от чувства, които ни връхлитат в неподходящи моменти. Веднъж, виждайки майка с малките й близначета в местния супермаркет, трябваше да зарежа пълната с покупки количка и да се изстрелям вън от магазина, за да поплача в колата – силно, грозно, давещо ридание.

През първата година от загубата си тихо се вманиачих по викторианските траурни обичаи. Редовно проверявах календара, за да видя кога трябва да сменя черната лента с камгарен плат, на коя дата трябва да сваля черната пандела от врата на дома си и колко дълго – като мъж в семейството – трябва да нося черна лента около ръката или на шапката си – послание към света, което гласи, „Бъдете внимателни с мен. Страдам“.

В наши дни, разбира се, рядко спазваме тези обичаи. Вземаме си няколко дни отпуск от работа и после се връщаме в играта, готови или не. „Моля ви, без рев в стаята за почивка“, както казва Джоан Холоуей в „Момчетата от Медисън авеню“. „Има си място за това – например вкъщи.“

Оставени сме отново да намерим своя път към света, където всичко изглежда същото, но за нас всеки момент и всеки дъх се усеща смазан от задушаващия облак скръб. Какво се очаква да правим с нея? Как да функционираме?

Приятелката ми от училище, завършила в West Point и изпълнила няколко мисии в Афганистан, ми написа: „За пръв път в живота си познавам скръбта. Чувствала съм тъга, дълбока тъга, но това е друго.“

„Тя винаги ще бъде с теб“, казват добронамерените, но ако това е вярно, искам да знам защо се чувствам толкова нещастно сам. Защо не мога да говоря с нея или да усетя сладкия, чист аромат на косата й, когато я прегръщам за последен път?

Нищо хубаво не идва след смъртта на човек, когото обичаме, но съм научил следното: величината и бездънността на болката, която изпитваме, е завещание на любовта, която сме споделяли с покойника. Въпреки че дори не очаквам в живота ми да дойде момент, в който да приема факта, че майка ми я няма, знам, че съм имал невероятния късмет да съм обичал и да съм бил обичан толкова много от някого.

Това може би е незначителна утеха на фона на виещия вятър от тъга, който бушува в живота на приятелките ми в момента, но не мога да им предложа нищо по-добро. Болката, която чувствате, е правопропорционална на любовта, която сте изпитвали и с която са ви дарявали.

Страданието явно никога не изчезва напълно, но с течение на времето виенето избледнява до бучене, което отслабва до стон, и човек намира сили да се върне към живота си, макар и по-тъжен, различен. Бъдете благосклонни и внимателни към себе си и зачитайте всеки етап от чувствата си, и – доколкото можете – бъдете благодарни за майчината обич.

Дейв Фергюсън, писател и музикант, за британския вестник Guardian