Как Дания отказа на САЩ $100 млн. в злато за Гренландия преди 80 години?

„Дължим много на Америка, но не и целия остров Гренландия“ - с тези думи датският външен министър Хенинг Расмусен се обръща към американския държавен секретар Джеймс Бърнс преди точно 8 десетилетия (през 1946 година), малко след края на Втората световна война. Поводът е отправеното предложение от страна на Вашингтон за покупката на арктическия остров. 

Темата е актуална и в момента, след като американският президент Доналд Тръмп за пореден път направи заявка, че вижда в Гренландия стратегически ресурс за гарантиране на националната сигурност. Това е третият път, в който той повдига темата на международно ниво. Това се случи за първи път още по време на първия му мандат през 2019 година, а в началото на миналата година, малко след встъпването му в длъжност като президент за втори път, тъй отново изрази мнение, че Гренландия трябва да бъде в границите на Съединените щати. 

Американските апетити към Гренландия обаче имат доста по-дълга история, датираща още от средата на XIX век. Ако напишете "Гренландия" в търсачката на дигиталната база данни на американското външно министерство (Foreign Department of the United States), ще получите 451 резултата, включващи различни фрагменти от дипломатическата кореспонденция на страната в периода от 1871 до 1988 година. В този времеви интервал има три конкретни случая, в които САЩ по един или друг начин са обмисляли придобиването на Гренландия. 

Арктическото любопитство на Уилям Сюард 

След Американската гражданска война държавният секретар на САЩ Уилям Х. Сюард насочва поглед на север. Той си представя как Съединените щати разширяват обхвата си през арктическите води, а Гренландия също се разглежда като част от тази експанзия  Застъпниците на идеята твърдят, че изобилните въглищни залежи на Гренландия, китовата мас и други ресурси ще помогнат на САЩ да доминират световната търговия.

Извършени са и теренни проучвания, в резултат на които се публикува доклад, който изтъква наличието на ценни активи в Гренландия, включително китове, моржове, акули, треска, сьомга, дивеч и др. 

Тези ранни планове обаче остават до голяма степен неформални и концептуални. На Дания не е отправено официално предложение и идеята постепенно избледнява, тъй като американските политици се насочват към континентална експанзия в американския югозапад и Тихия океан.  

Уилям Сюард е и човекът, който организира покупката на Аляска от Русия през 1867 година за сумата от 7.2 милиона долара. Не всички американски държавници обаче осъзнават дългосрочната стратегическа полза от тази сделка и някои от тях започват да се подиграват на Сюард, обвинявайки го, че е дал твърде много пари за една "ледена кутия". Именно тези критики вероятно са и сред причините, поради които държавният секретар не настоява с по-нататъшните етапи на северната експанзия в Гренландия и Исландия. 

"Заменките" от епохата на Първата световна война 

В началото на миналия век темата за потенциалното разширяване на САЩ на север отново се промъква в дневния ред.

„Позволявам си да направя до Вас едно поверително съобщение относно сегашното състояние на датската политика и финанси, главно във връзка с бъдещето на Западноиндийските острови“, пише американският пратеник в Дания Морис Франсис Ийгън до държавния секретар Филандър Нокс на 9 август 1909 г. „Не си позволявам нито за миг да предрешавам по какъвто и да е начин намеренията на правителството на Съединените щати по отношение на тези острови, но тъй като смятам, че възможността за тяхното придобиване може някой ден да възникне, чувствам за свой дълг — освен ако не получа други указания от Вас — да проправя възможно най-внимателно пътя към това придобиване.“ Предвид финансовите затруднения на Дания по онова време, не само „Западноиндийските острови“ (известни също като Датските Западни Индии или Датските Антили, които днес са известни като Американски Вирджински острови), но и Исландия и Гренландия изглеждали като потенциален предмет на преговори.

„Радикалите и социалистите с радост биха се освободили от островите, които продължават да бъдат източник на големи разходи“, пише Ийгън на следващата година (15 юли 1910 г.). Консерваторите се надявали, че островите могат да бъдат използвани като разменна монета за възстановяването на провинцията Шлезвиг-Холщайн, която датчаните губят от Германия през 1864 г. Според източниците на Ийгън крал Фредерик VIII би бил доволен да се отърве от Датските Антили. "Но нейно величество Кралицата е дълбоко загрижена за благополучието на цветнокожото население на островите. Тя, мисля, се страхува за тяхната сигурност, ако преминат под юрисдикцията на Съединените щати“, пише още американският пратеник.

Гренландия изглеждала по-лесна цел. „Дания с готовност би се отказала от Гренландия и дори от Исландия, която ту заплашва „да поеме по свой път“, ту да се присъедини към Норвегия, срещу част от Шлезвиг“, обяснява дипломатът.

На 20 септември 1910 г. Ийгън вдига залога. След консултации с „влиятелни личности в Дания“, той пише във Вашингтон с амбициозно предложение. В Далечния изток руско-японско-китайска комбинация била на път да изтласка Германия от нейните концесии в залива Дзяочжоу (Циндао). „Изглежда, че интересите на Америка и Германия съвпадат в Източна Азия, където нито едната, нито другата желаят да навлизат в териториите на местното население, но и двете искат да запазят в сила политиката на „отворените врати“ и „честната политика“,“ пише той. Заедно „те биха представлявали сила, достатъчно голяма и мощна, за да осигури спокойно и мирно развитие на събитията в Източна Азия“. А Вашингтон имал какво да предложи на Берлин.

Ийгън излага плана си, който по същество представлява сложна тристранна "заменка": Дания да отстъпи на Съединените американски щати всичките си владения в Гренландия, оценявани на повече от 800 000 английски квадратни мили“, САЩ в замяна да предадат на Дания южната група на Филипините, състояща се от островите Минданао, Палау и малките острови на юг от тях, Дания да отстъпи на Германия всички свои права върху южната група на Филипините, така както ги е получила от Америка, а Германия, в замяна на южната група на Филипините, да върне на Дания част от провинция Шлезвиг-Холщайн.  

Документите от американските дипломатически архиви не съдържат отговор на това предложение. Въпреки това Ийгън не се отказва. „Гренландия и Исландия не се смятат от датчаните за част от Дания“, настоява той на 21 юли 1911 г. „Първата, която е монопол, те разглеждат като практически безполезна територия, а втората — като дом на много буйно население, което би се отделило от Дания още утре, ако можеше. Както вече съм посочил на Департамента, има и друга група, не без влияние, която все още се вкопчва в надеждата, че Датските Антили могат да послужат като основа за сделка — ако Гренландия като разменна монета се окаже неприложима — за възстановяването на Шлезвиг на Дания.“

Един от проблемите за Ийгън бил, че Германия и Съединените щати в крайна сметка не се обединяват. Въпреки това избухването на Първата световна война на 28 юли 1914 г. не охлажда ентусиазма му за сключване на сделки. Предвид заплахата, която германските подводници представлявали за неутралното американско корабоплаване, откриването на Панамския канал (на 15 август 1914 г.) превърнало американския контрол над Датските Антили в стратегически приоритет.

В крайна сметка дипломатическият статут на Гренландия за първи път кристализира ясно в навечерието на Първата световна война. През 1916 г., като част от преговорите около покупката от САЩ на Датските Западни Индии (които впоследствие се преименуват на Американски Вирджински острови), Съединените щати подписват декларация, с която приемат разширяването на влиянието на Дания върху цяла Гренландия. Този ход отбеляза значителна промяна, с която Вашингтон се отказа от всякакви конкурентни претенции и признава датския суверенитет, като същевременно осигурява сътрудничеството на Дания по отношение на трансатлантическата отбрана и търговските въпроси.

Това признание спомага и за затвърждаването на правните претенции на Дания към острова. Дания официално обявява суверенитет над цяла Гренландия през 1921 г., с което слага край на всички конкурентни претенции. Великобритания, представляваща канадските интереси, иска право на първи отказ, в случай че Дания някога реши да продаде острова, но през 1920 г. САЩ се противопоставят на подобна резерва, настоявайки, че ще вземат собствено решение, ако Гренландия някога се появи "на пазара".

През този период има и дипломатически игри с участието на Канада и Британската империя, които за кратко обмислят придобиването на Гренландия, за да предотвратят експанзията на САЩ. Прехвърлянето на владенията обаче така и не се осъществява и Гренландия остава твърдо в датски ръце.

Вдигането на залозите след Втората световна война: 100 милиона долара в злато

Втората световна война драматично преобразява стратегическата стойност на Гренландия. След като Дания попада под германска окупация през 1940 г., американските дипломати започват преки преговори с датския пратеник Хенрик Кауфман за защитата на Гренландия от достъп на силите на Оста. През април 1941 г. е подписано Споразумението относно отбраната на Гренландия, което позволява на Съединените щати да установят военни бази на острова — жизненоважна опорна точка в Северния Атлантик, без това да изисква формалното предаване на суверенитет.

След края на войната обаче интересът на Вашингтон към пряко придобиване на острова се възобновява. Особено на фона на опасността от нова война, този път срещу Съветския съюз. През декември 1946 г. държавният секретар Джеймс Ф. Бърнс отправя официално предложение до датския външен министър Хенинг Расмусен за закупуване на Гренландия срещу 100 милиона долара в злато. Бърнс твърди, че една продажба би била „най-ясното и удовлетворително“ решение и за двете страни, като уверява Дания, че в противен случай е малко вероятно Съединените щати да се изтеглят.
 
Расмусен, представляващ Дания, която след години на окупация се стреми да възстанови пълния си суверенитет и е предпазлива към загубата на една от най-отличителните си територии, отхвърля предложението категорично. Той заявява пред американския посланик, че въпреки датската признателност за американската помощ в отбраната, няма как тя да бъде заплатена с прехвърлянето на собствеността върху цяла Гренландия. 

Този отказ потвърждава по-широк принцип: макар Съединените щати и Дания да могат да си сътрудничат тясно — особено в областта на отбраната — те не споделят едно и също виждане за Гренландия като "разменна монета". 

Гренландия по време на Студената война 

Студената война между САЩ и Съветския съюз поставя Гренландия в една от най-горещите "пресечни точки" между ядрените сили. "Ако има Трета световна война, нейният стратегически център ще бъде Северният полюс“, заявява американският генерал Х. Х. Арнолд.

„Интересът на Съединените щати към сигурността в региона, особено в зоната Аляска–Канада–Гренландия–Исландия, беше показан по конкретен начин чрез военните мерки, предприети от Съединените щати по време на войната на собствената им територия в Аляска и съвместно с местните правителства в Канада, Гренландия и Исландия“, се казва в меморандум от 27 януари 1947 г. „Този интерес е определен от Обединения комитет на началник-щабовете като дългосрочен и затова се полагат усилия да се осигури необходимото сътрудничество и права от правителствата, които контролират тези райони“

Въпреки това американските политици изглежда разбират трудното положение, в което се намират датските им колеги — особено след суровата зима на 1946 г. и икономическото влошаване в цяла Европа. „Позицията на министър-председателя Кнуд Кристенсен остава последователно проамериканска, но той е изправен пред липса на парламентарно мнозинство, строго спазване на партийна дисциплина от всяка партия и факта, че действията на всяка партия са мотивирани от местни политически съображения“, докладва американският посланик Йосая Марвел на 23 май 1947 г. 

„Това не е съгласие с комунистическите позиции, а реалистичен подход към собственото му политическо оцеляване, което той няма да постави на риск, като гласува против подобна резолюция, когато впоследствие, чрез насочване към бездействие, може ефективно да покаже истинските си чувства“, изтъква Марвел. На следващия ден той пише: "Министър-председателят Кристенсен вярва, че Германия има голям шанс да стане комунистическа и че без приемането на неговия план комунизмът, с много увеличено население, ще застане на прага на Дания и проникването ще бъде лесно. Кристенсен също така силно подчертава омразата си към комунизма и вярата си в западните демокрации“.   

Поддържането на датския неутралитет — особено по отношение на Гренландия — е важно заради сложния проблем с германските бежанци, избягали в Дания, докато Червената армия се придвижва на запад към Берлин. Датчаните не били ентусиазирани те да останат, но бежанците не желаели да напуснат. Нито пък американците искали бързо да ги преселят в своите окупационни зони в западната част на Германия. Съветският лидер Йосиф Сталин с готовност използвал тази ситуация по всеки възможен начин.

Назначен за държавен секретар на 21 януари 1947 г., замествайки Бърнс, Джордж Маршал разбира както военните, така и политическите опасения, свързани с Гренландия. „Казах на датския посланик Кауфман, че имам значителен личен опит с гренландския въпрос и че мога да му кажа, че за сигурността на Съединените щати е от фундаментално значение да не се допусне враждебна държава в Гренландия", пише той в кореспонденция с посолството. 

Така, в крайна сметка, въпреки че не успяват да включат Гренландия в границите си, Съединените щати не я и напускат. През 1951 година те подписват нов договор с Дания, който дава правото на американските военни да използват острова като база за арктическите си операции.  

В рамките на строго секретна инициатива с кодово название „Синя сойка“ Съединените щати изграждат огромна авиобаза на северозападното крайбрежие на Гренландия.

Изграждането на базата Туле в периода 1951–1953 г. е едно от най-предизвикателните инженерни начинания на своето време, често сравнявано по мащаб и трудност със строежа на Панамския канал. За реализацията му са ангажирани около 12 000 души и са транспортирани приблизително 300 000 тона материали и оборудване.

В разгара на Студената война авиобазата Туле се превръща в ключов военен център, в който са разположени близо 10 000 американски военнослужещи. Благодарение на стратегическото ѝ местоположение САЩ разполагат с възможност за бърза реакция срещу съветските ядрени заплахи, тъй като бомбардировачи, излитащи от Гренландия, могат да достигнат до цели като Москва и Ленинград в рамките на часове.

Паралелно с това американските военни експериментират с разполагането на съоръжения под ледената покривка на острова. Един от тези опити е Camp Century — аванпост, разположен на около 150 мили от базата Туле, представляващ подледен „град“, захранван с ядрена енергия и оборудван с боулинг зала, параклиси, столова и библиотека.

Camp Century служи като изпитателна площадка за още по-мащабна идея — проекта Iceworm. Неговата цел е изграждането на подледна железопътна мрежа, по която да се транспортират ядрени ракети, способни да поразяват цели на територията на Съветския съюз. Въпреки амбициите си проектът Iceworm никога не достига етап на реализация.

Според меморандум, изпратен от министъра на отбраната до президента Дуайт Айзенхауер, Пентагонът проявява сериозен интерес към евентуалното закупуване на Гренландия дори през 1955 г., макар официално предложение така и да не е отправено.

През 1979 г. Дания предоставя на Гренландия самоуправление, което ѝ дава статут, близък до този на суверенна държава, докато Копенхаген запазва контрола върху отбраната и външната политика.

Съединените щати запазват военното си присъствие на острова и след това, въпреки че през 2020 г. авиобазата Туле е прехвърлена към Космическите сили на САЩ и преименувана на космическа база Питуфик.